Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВСЕКИ ДЕН В ГОРАТА

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Понеже на различни места и все откъслечно съм разказвал за оня човек, който говореше с мъртвите, за трите жени, пропаднали в дупката пред австрийската валцова мелница, за сватбата и за свирачите, а така също и за навика на артиста Григор Вачков да ръкопляска, когато види красива или приветлива природна картина, то тук ще се помъча да разкажа за всичко, за да бъде събрано на едно място. Тая надежда, че това ще е повод не само да спомена изгубения безценен човек, а и опит да обясня защо той се явява през дима на спомените ми ту релефен, ту забулен в мъгла, постоянно подвижен, тайнствен и тъжен. Често мисля за него, мисля напрегнато, затова, изглежда, изпадам и в глупави положения. По-миналата седмица бях в парка, вървя по една пуста алея, мисля си за Григор Вачков и за това, че преди година съдбата насила го изтръгна от нас, когато видях как нещо бързо притича по алеята и се спря най-неочаквано в краката ми. Изтръпнах! Не вярвам в никакви духове, но изтръпнах, защото това, което притича по алеята, бе бързо като мишле, идеше то право насреща ми, търкаляше се презглава и спря внезапно. Заобиколих и продължих по пътя си, обаче на два пъти се обърнах назад да видя онуй нещо върху алеята. А онуй нещо остана да лежи неподвижно, сякаш бе приковано там... Най-обикновена дъбова шумка, духната от вятъра по алеята!

Но ме стресна тя, защото цялата природа бе неподвижна, потънала в своето предпролетно тайнство и единствено тая ланска дъбова шумка се скиташе нагоре-надолу. На следващия ден имаше вятър, ланска шума се носеше на тумби из всички алеи. Моята дъбова шумка се изгуби, но мисълта за нея остана.

Ето така, всеки ден ходя в гората, през цялата зима ходих, а и през пролетта също, но не съм сам. Много често с мен е и споменът ми за Григор Вачков. Обикновено споменът ме причаква някъде на отиване - било на кръстопът, било иззад някое дърво или храст, или пък стои на открито. Той приближава тъжен и мълчалив, двамата тръгваме заедно, през цялото време мълчим. Мисля, че мълчим за едно и също нещо. Щом се обърна и тръгна по обратния път, той също се обръща заедно с мен и продължаваме да вървим мълчаливо. Постепенно свиквам да ме посреща той на отиване и да ме изпраща на връщане. Някой път ще изчезне рано в гората, без да го забележа - обикновено това е в района на лятната къпалия. Мястото там е усойно и мъртвичаво, не го обичам, но няма откъде другаде да се мине, ако човек иска да продължи да върви из гората. Освен че е усойно и мъртвичаво, мястото там е направено така, че има само един тъмен и мокър подлез и почти винаги при него ви връхлитат най-ненадейно колоездачи, въпреки че колоезденето е забранено. Човек се стряска и ако има някакви мисли в главата си, мислите му се пръскат като пилци... Друг път, ако не са ни връхлетели колоездачи, Григор Вачков ще ме изпрати чак до езерото с патиците. Езерото сега е сухо, водата от него е източена, патици няма. В единия край стърчи малък остров, на острова се прокрадва желязна лисица, турена там да плаши патиците, когато пуснат вода и те почнат да се гмуркат и плуват по водата. Помня ги през есента как една по една излизаха на острова, скупчваха се спокойно около прокрадващата се желязна лисица, почистваха перата си край нея или дремеха.

Сега там е пусто и ръждясващата желязна лисица на сушата само подсилва пустотата. Месец март е - ни зима, ни пролет, макар че птиците в гората вече се чифтосаха и обезумяха.

Не обичаше пустотията Григор Вачков. Обичаше той красивото и приветливото в природата. Беше се научил, ако види красиво дърво, да ръкопляска, както се ръкопляска в театър; красива ливада ако види, с дебели дъхави откоси, също тъй почваше да ръкопляска, а ако в ливадата имаше и косачи, присламчваше се той към косачите и сам почваше да коси и поваля тревата; и най-мизерното парченце земя ако види, голямо колкото една ръкавица, обработвано грижливо, с три-четири побити бобовици и бобец, заусуквал се около бобовиците с ластарите си, няколко стръка домати, няколко реда пипер, цъфнало турско цвеке и босилек посред цвекето - изпадаше във възторг и ръкопляскаше на стопанина или на стопанката; и кладенче ако види да сълзи от земята, без да мига със зелените са тревисти мигли, а на дъното му клечи жаба, гледа го, без да мига и се прави на ударена, то Григор Вачков и на кладенчето ръкопляскаше, и на жабата. И съм го виждал как изпада във възторг от крайградските зони. Бяха почнали да раздават по малко земя в крайградските зони за самозадоволяване. Тия парчета земя бяха тъй маломерни, че ги наричаха на името на оня танц, гдето танцуващите ритмично се отблъскват със задниците си - а именно конфу. Защо конфу? Защото, когато собственикът замахне с мотиката в своето парче земя, то е тъй тясно, че при извеждането си той отблъсква своя съсед, съседът пък на свой ред, като окопава с мотиката зеленчуците или кореноплодните насаждения, отблъсква съседката, на свой ред съседката отблъсква съседа - и така, ако наблюдавате, ще видите как в крайградските зони, особено привечер или в почивните дни, посред зеленчуци и кореноплодни растения бляскат мотики, откънтяват ритмично и се танцува танцът от южните географски ширини - конфу. Светла вода опипва с муцуна земята, попива бавно сред зеленчуците, боси нозе се мяркат, дъх на босилек се носи и на зелена чубрица, музика от транзистори, човешка реч и смях - и се танцува конфу като в дискотека. Григор Вачков се въодушевяваше, подвикваше одобрително и ръкопляскаше, тъй както се ръкопляска в театър. Малка купа сено ще видим някъде, ако се засили човек, ще я прерипне, наклонила се е на една страна от ветровете, до купата дръвце, за дръвцето привързана коза... той и на трите - купа, коза и дръвце - ръкопляска. Цъфнала трънка ще види, цялата бяла като невеста, ще я обиколи отвсякъде да й се нарадва, и ако успее да си открадне бодливо клонче от трънката, ще открадне, нищо че тя го драще.

Веднъж отидохме в Пловдив, на мострения панаир. Беше много неудобно, защото Григор Вачков гледаше панаира, а от своя страна панаирът гледаше него. Отделно от това мургава група хлапаци се бяха залепили отподире му, всичките бяха малолетни, боси и пушеха. По едно време насреща ни се зададоха три жени, помня, че едната бе с карирана престилка на оранжеви и зелени карета. Трите жени се подръпваха една друга за фустите и си викаха една на друга: "Глей ма! Глей ма!" Бяха си изкривили вратовете по посока на Григор Вачков, както е в египетските рисунки, и докато се подръпваха за фустите и си викаха една на друга: "Глей ма! Глей ма!" и си изкривяваха очите, за да си дадат вид, че уж не гледат, те и трите, както си вървяха, изведнъж и по най-внезапен начин пропаднаха в една дупка. По какви причини се намираше там споменатата дупка, не мога да кажа. Помня само, че бе пред една австрийска валцова мелница, монтирана на открито, за да може отвсякъде да се вижда как се мели житото по съвременен начин. Гришата се обърна към мургавите малолетни хлапаци, дето се бяха залепили за него, следваха го по петите и пушеха, рече им: "Марш!" и такъв категоричен знак направи с ръка, че мургавите малолетни пушачи се пръснаха подобно дима от цигарите и потънаха в панаирната навалица. После двамата продължихме да вървим през панаира, Григор Вачков ни веднъж не погледна към дупката, гдето заради него пропаднаха трите жени.

И досега не мога да си обясня защо тази дупка трябваше да стои на панаира пред австрийската валцова мелница. То въобще може ли човек да си обясни защо по цялата необятна земя са разхвърляни какви ли не дупки, някои току-що изкопани, други останали от миналата или от по-миналата година, някои пък дълбани между двете световни войни, обраснали с троскот, но си стоят незасипани и току се чуе от време на време, че в тях пропадне било човек, било домашно животно, а лапи четох във вестника, че в планинския град Берковица в дупка за телеграфен стълб бил паднал язовец и на дневна светлина се струпал сума народ около дупката, за да гледа как язовецът трепери... Но да не се отклонявам! Заобиколихме с Григор Вачков австрийската валцова мелница и се съгласихме помежду си, че ще бъде много хубаво, ако трите жени останат во веки веков в дупката! Мъжете им сигурно ще бъдат много щастливи затуй, че жените им са пропаднали вдън земя, си говорехме ние, а през това време се зададе насреща ни колоездач, и той изкривил врата си подобно на египетска рисунка, за да може да гледа Григор Вачков, и тъй както въртеше педалите се носеше с велосипеда си като египетска рисунка, блъсна в един железен стълб.

Защо разказвам всичко това? Припомням го, за да подчертая колко популярен беше Григор Вачков. Много пъти съм бил свидетел как народ се трупа да го гледа, сякаш че гледа мечка. Той винаги се притесняваше, потеше се, чудеше се къде и как да скрие лицето си или да се измъкне незабелязано. Но не можеше той да скрие лицето си, нито да избяга от навалицата. Навалицата го блъскаше, притискаше го отвсякъде, някои държеха особено много да се ръкуват с него и успяваха. Григор Вачков имаше силна ръка, неведнъж съм виждал как при ръкуваие отсрещният човек премалява, защото чувствува ръката си като в преса. Но и Гришата съм виждал как отмалява понякога, когато го подхване някой с двете си ръце и почва тъй да му раздрусва ръката, че всеки миг може да я откъсне чак от рамото. А веднъж един фанатик така се нахвърли върху му, че го ухапа. На въпроса, защо го ухапа, оня не можа нищо да каже, ами стоеше като ударен с мокър чорап по главата и сияеше целият. Същински човекоядец, истина ви казвам!

Пътувахме веднъж из моя Берковски край заедно с жените си, помня, че разказах за един турчин, който се бе появил по времето на войната в циганското село Раковица, никой не знаеше откъде идваше, бе едноок и говореше с мъртвите. През лятото на 1942 година се помина баща ми, помня, че през същото лято мама ходи заедно с няколко жени при турчина да говори с баща ми. Другите жени бяха говорили със свои близки посредством орисниците на всеки един от тях, защото турчинът като извика някого по име, то не се явява извиканият човек, а неговите орисници, които посредничели между отвъдния и нашия свят, а мама не бе успяла да говори с баща ми, защото това бе съвсем скоро след смъртта му и още не се бе явил той, където е необходимо. И още една жена не бе успяла да говори с мъжа си, турчинът й казал, че мъжът й има да отработва, преди да му се позволи да говори с жителите на земята... Нашите жени, щом чуха за едноокия турчин, настояха да се отбием в селото, с Григор Вачков не удържахме и свърнахме от главния път.

Спряхме при първите къщи да питаме жив ли е още едноокият турчин, който говори с мъртвите, ако е жив, къде е къщата и как можем да стигнем до нея. Бяхме с кола. Само за няколко минути се струпа толкова много народ, че се чувствувахме като троха, хвърлена посред мравуняк. Беше невъзможно да се продължи по-нататък с колата, затуй се спешихме, макар че спешаването не помогна с нищо. Григор Вачков веднага бе взет в плен от тълпата. Отвсякъде продължаваха да извират мъже и жени, деца и старци, през навалицата пропълзяваха толкова стари бабички, сякаш бяха още от самото сътворение на света, свидетели и съвременници на изчезналите мастодонти и зверогущери. Всички до една пушеха с глинени лули и искаха да ни врачуват. Пушекът от тютюна беше лютив и остър. Из дворовете на къщите се виеше дим, също тъй лютив и остър. Макар че беше горещо и всички бяха боси, по разградените дворове се виждаха тлеещи огнища. Хора продължаваха да пъплят отвсякъде, сякаш извираха от троскота, и не се виждаше краят им. Зад къщите и гъстия пушек, към средата на селото се чуваше думкането на тъпан. Там свиреше духова музика. С голяма мъка тръгнахме, притискани от всички страни, към средата на селото. По това време провидението ни изпрати един много подвижен, крайно приветлив човек. Той подтичваше не, ами се носеше като вретено, бръмнало между пръстите на каракачанка. Разбута навалицата, ръкува се първо с Григор Вачков, после и с нас се ръкува и ни поведе към духовата музика, обяснявайки по пътя, че насред село има сватба, турена е трапеза и младоженците ще бъдат много щастливи, ако Григор Вачков зачете сватбата им. Всички потънахме в прах. Тупайки с босите си нозе, навалицата ни скри от божия свят, миризмата на пушек от огнищата и от лулите на бабичките се смеси с уличната прах, далече някъде дънеше тъпанът и пищяха кларнетите и флигорните, а зад нас изостаналите врачки от времето на зверогущерите и на мастодонтите продължаваха да ни примамват с хубаво бъдеще. Човечеството винаги е било примамвано с хубаво бъдеще, а кога това бъдеще се оттече подобно на река и човечеството се обърне назад да погледне към своето минало, то му настръхват косите. Но въпреки това човечеството продължава да гледа напред в очакване и с надежда за хубаво бъдеще, старите врачки знаят много добре това. Така именно може да си обясним защо обещават все хубаво бъдеще... После гласовете на тия старици заглъхнаха, защото все по-силно и по-силно гърмеше духовата музика и се чуваха весели подвиквания, както е при всяка сватба и при всяко веселие.

Из прахоляка се провидя трапеза, наредена посред селото. Тревата на много места бе утъпкана, имаше прашни острови, помежду прашните острови се открояваха шарените групи на сватбарите. Те бяха разпокъсали своето хоро и чакаха нашето приближаване. Посред сватбарите стояха младоженците, а зад младоженците бляскаше с инструментите си духовата музика. Младоженците ми се видяха малки деца, не зная дали имаха по петнайсет-шестнайсет години. Младоженецът бе облечен в черен костюм и имаше червена вратовръзка. Той държеше за ръката невестата си. Невестата бе цялата в бяло, с бял воал и рокля дълга чак до глезените. И двамата бяха боси. Невестата имаше черни, бих казал въгленови стъпала. И лицето й беше черно, почти въгленово. Може би бялата рокля н белият воал правеха лице и стъпала да изглеждат въгленови. Но така беше, така то стои и до ден днешен в паметта ми. Григор се спря, благослови на висок глас, за да се чуе от всички. Иззад духовата музика излязоха готвачки и шафери, искаха да ни турят веднага на трапезата. Почти до самата трапеза горяха огньове и димяха казани. Пушекът идеше право отгоре ни, но това не смущаваше сватбарите, а и ние малко по малко като че взехме да привикваме, утешавайки се с думите, че родният ни прадед, когато е открил огъня, по същия начин е седял срещу пушека. Жените ни се чувствуваха като в небрано лозе, слава богу, че на помощ дойде енергичният ни посрещач. Той, изглежда, беше нещо като управник, разпореди се бързо, обясни, че не сме тръгнали на сватба, а че сме се отбили по друга работа. Настъпи мълчание, колкото човек да брои до три, после пак се вдигна врява, но нашият човек ни измъкна от навалицата и ни поведе към горния край на селото. Зад нас отново писна духовата музика, задумка тъпанът, понесоха се възклицания - сватбата тръгна в старото си корито подобно на река - ни бърза, ни изостава, ами се люлее спокойно и плавно между бреговете. Всъщност люлее я духовата музика!

Попитах нашия водач този едноок турчин същият ли е, който се бе явил по времето на войната. Човекът отговори уклончиво, нещо като: Той е, но той не е той... Наближихме последните къщи, водачът ни каза да почакаме, а сам той изтича напред да провери тука ли е човекът и ще ни приеме ли. Останахме да чакаме. Под нас се стелеше димното село с боядисаните си в синьо прозорци. Зад нас планината правеше голяма дъга и прегръщаше сякаш това димно село в синкавата си прегръдка. Няколко бели облачета дремеха или пладнуваха в синьото небе.

Нашият човек се показа, даде ни знак и се явихме ние при турчина.

Беше много пълен, черен и едноок, гледаше с едното си око над главите ни. Седеше върху миндер, турен на балкона на къщата. В едната си ръка прехвърляше зърната на броеница. Носеше цветна риза, върху ризата бе облякъл жилетка. Тежък сребърен ланец на часовник висеше от джоба на жилетката. Нозете му бяха обути в дебели вълнени чорапи. От отворената врата на къщата непрекъснато влизаха и излизаха дебели жени, забрадени с пъстри забрадки. Върху гърдите им бляскаха и дрънчаха нанизи от жълтици. Поздравихме, едноокият и жените отговориха на поздрава ни, но помолиха да почакаме. Всъщност говореха главно жените, едноокият само поклащаше главата си утвърдително. Едната жена донесе вода и поля на мъжа да измие ръцете си, втората жена принесе пешкир, за да изтрие едноокият ръцете си, третата принесе голям глинен гювеч и го остави пред него върху миндера. Глиненият гювеч димеше. Като гледаше с едното си око към връх Тодорини кукли, говорещият с мъртвите загреба от димящия гювеч и започна да се храни. Едната му ръка продължаваше да си играе с броеницата. Дебелите жени с пендарите изнесоха столове, за да седнем на сянка, но ние отказахме, останахме да стоим прави.

Едноокият се нахрани, отмести настрана гювеча, бръкна под възглавницата и притегли оттам към себе си дебела книга в кожена подвързия. Половината мухи на селото се завъртяха около него, идеха да доядат останките от гювеча. Човекът наплюнчи пръстите си, започна да прелиства дебелата книга отзад напред, после отпред назад, сякаш търсеше необходим за случая текст. Попита имаме ли изгубени близки. Всеки един от нас отговори утвърдително, защото няма човек на тая земя, който да не е изгубвал близки. Едноокият започна постепенно да се изпотява, едри капки пот избиха по челото му, черното му лице стана лъскаво. Той изпитваше затруднение. От една страна бяхме ние, живите, от другата му страна беше гювечът, който половината мухи на селото дояждаха, от трета страна го стряскаха дебелите и бели жени с подрънкващите нанизи, макар че се стараеха да стъпват безшумно; от четвъртата страна стояха нашите мъртви, ние искахме той да ги повика или ако не тях самите, да повика орисниците им, за да разговаряме. Бръмчащият като вретено водач се местеше ту напред, ту назад, той също почна да се поти. Долу в ниското, иззад пушека на огньовете, дънеше глухо тъпанът, пищяха кларнетите и флигорните, в далечината синееха обгърнати с безразличие Тодорини кукли, белите облачета пладнуваха кротко посред синьото небе. Едноокият почна да чете от книгата непонятен за нас текст, после се спираше и се опитваше да го преведе на понятен за нас език, но така превеждаше, че всичко ни беше като в мъгла. Говореше за ритуали, за курбан, чийто дим да се възнесе до небесата, помен също така да се направи и след като се мине година време, пак да дойдем, за да чете той в книгата и да се види може ли да бъде повикана някоя от орисниците... По лицата на жените ни се изписваше разочарование. Те побързаха да оставят пари на стълбите. Григор Вачков настояваше да тръгнем за сватбата. Говорещият с мъртвите заби като гвоздей едното си око в книгата и не го помръдна оттам. Мухите дояждаха остатъците от гювеча, дебелите жени с пендарите потънаха в отворената врата на къщата.

И досега не мога да си обясня защо стояхме ние посред тая гнусота? Какво всъщност очаквахме? Че тоя едноок тип ще повика нашите мъртви или орисниците им и ще започнем ние в подножието на планината диалог с тях? Глупости! Мъгла! Шарлатанство! Григор Вачков размахваше заканително пръст пред лицата на жените и подвикваше: "Групости! Глупости!" После почваше да се смее. Жените се чувствуваха крайно неловко, бяха сконфузени. Нашият водач ситнеше ту покрай жените, поклащайки съчувствено глава, ту изтичваше встрани към Григор Вачков, клатеше глава в смисъл, че е съгласен, и додаваше: "Той не може, не може! Човек с две очи трудно чете, а с едно око пък съвсем не може да се чете!" Бързо слязохме по нанадолнището и ето че от мъглата и шарлатанството попаднахме право в прегръдките на сватбата. Шаферите веднага вдигнаха младоженеца и туриха до булката Григор Вачков. Сместиха и нас на трапезата и веднага почнаха да принасят дълбоки паници, в които димеше ядене. От ръка на ръка се запрепредаваха лъжици и вилици, бляснаха ножове на слънцето, всичко това се носеше из прашния въздух и посред дима към нас. Сватбарите бяха вече обядвали, само отпиваха и по-старите си замезваха лениво.

Оттук насетне трудно бих спазил каквато и да било последователност. Ще поставя картините пред очите на читателя тъй, както са останали в паметта ми. Помня дългата трапеза, пълна с много пъстър народ. Тези, които седяха, седяха, но понеже вече нямаше място за всички да насядат, то зад седящите имаше още една или две редици правостоящи. Всичко бе шарено, с лъскави лица и лъскави черни очи. Да се ненагледа човек на черни очи! Посред трапезата седи Григор Вачков, от едната му страна седи булката, с бялото було и с бялата рокля, боса. Повтарям тук, че босите й стъпала бяха въгленови - толкова черни се подаваха те изпод бялата рокля. Зад Гришата стоеше младоженецът, облечен в широкия черен костюм на брат си. Той много дълго стърча прав, докато се разбутаха и му направиха място да седне отново до невестата си. Все там, в централната част, на три крачки от трапезата бяха наредени огньовете и върху огньовете - казаните. Димът се накланяше право към сватбарите. Освен дим оттам лъхаше и горещина. Шаферките притичваха с ядене, пресягаха се през раменете на Гришата, редяха яденета отпреде му. Димно беше, тясно беше, горещо и душно. Слънцето биеше право в очите, откъм гърба на талази струеше горещ въздух от огньовете. Казаните не спираха да димят. Народът се трупаше и вее по-плътно притискаше Гришата. От двете му страни стърчеше духовата музика. Тъпанът бе сместен между казаните, огнищата и трапезата, а барабанчикът, кларнетите, флигорните и басовете бяха излезли напред Духовата музика искаше да засвидетелствува почитта си към Григор Вачков и да благодари за това, че е уважил с присъствието си сватбата. Музикантите се бяха скупчили на една педя от ушите му, инструментите бяха насочени право към него, пищяха те и подвикваха, нежно, почта срамежливо се обаждаха тубите, гърмяха два баса - голям и малък, - флигорните раздираха въздуха, ако го оприличим на платно, то всичко бе раздрано на панделки? кларнетите пищяха изтънко, ще помисли човек, че всеки миг ще им изпадне душата и ще се просне върху прашния троскот... Така вървя до едно време, после се завъртя хорото, Григор Вачков го поведе с невестата. Колко народ се залови на това хоро, не мога да кажа. То се виеше и усукваше като змия, бляскаха женски обеци из него, мятаха се женски плитки е вплетени в тях пъстри панделки. Подвнквания се чуваха и тук, и там се приклякваше.

Силен беше в ония години Григор Вачков, як беше, водеше той и усукваше циганското хоро покрай трапезата, през огньовете и димящите казани, през троскота и прахта, а до него ситно стъпваше невестата - бих казал дори не невеста, а невестлето, всичкото в него бяло, само изпод булото бляскат два черни въглена и изпод дългата бяла рокля се носят леко, на пръсти, две черни въгленови ходила. Те сякаш са омагьосани, не полепва по тях белезникава пепел. Селото дими с тлеещи огньове и мълчи, съсредоточено в сватбата.

Горе, откъм високото, виждам едноокия турчин, той седи на миндера, дебелите му нозе, обути в дебели чорапи, стърчат като два пъна, едното му око е вторачено в сватбата. Той не прехвърля вече зърната на броеницата и не поглежда към разтворената книга.

Едва забележимо планината се отдръпва назад, избелява, избелява, върхът Тодорини кукли се отдалечава от нас, потъва към избеляващото небе. Облаците, които пладнуваха, изтъняват, някои са се изгубили. А сватбата набъбва от народ.

Това, което играе, играе, това, което не играе, се трупа да гледа. Циганите бяха сметнали Григор Вачков за свой циганин. Той се държеше извънредно свойски с всички и към която и група да се обърнеше, групата се засмиваше мигом и бляскаше насреща му с белите си зъби. На тумби на тумби притичваха босоноги деца, промушваха се през хорото, за да гледат Григор Вачков в лицето. Старите, от времето на зверогущерите и мастодонтите бабички, се бяха примъкнали лека-полека, та се явиха и те на сватбата, придадоха й с присъствието си почти праисторически характер. А планините все повече и повече се оттегляха назад и избледняваха. Само едноокият турчин не се оттегляше назад, ни се приближаваше, ами седеше върху миндера един и същи на ръст, вторачил едното си око в сватбата. Трите дебели жени стояха зад него като три орисници. Сватбата се люлееше, водена от Григор Вачков, подир него идеше невестата с босите си стъпала, мятаха се те ритмично, преобръщаха се в прахта и троскота... Ах, невестата, невестата!... И тая циганска духова музика, каквато, мисля, няма и никога няма да има равна на себе си, как люшкаше само циганското хоро, та тръпки преминаваха по земята!

Где да знаехме ние всички тогава и где да знаех аз, че това ще е последното хоро на Григор Вачков и че ще се появи лани студена невеста, боса, с въгленови стъпала, за да го вземе със себе си. Можеше ли някой да знае!...

Помня, че когато си тръгнахме, видях младоженеца. Това полудете, полумъж бе оставило невестата си, размахваше брадва с къса дръжка - цепеше дърва, помагаше на шаферите и на шаферките да се разпалят отново огньовете при казаните... Едва се измъкнахме. Духовата музика вървеше все по петите на Григор Вачков и пищеше с всички сили право в ушите му, за да засвидетелствува по този начин своето уважение към гостенина. Едноокият продължаваше да седи горе на високото, загледан с едното си око към пас. Минути по-късно всичко изчезна, изгуби се от очите ни. Огньове, невеста, едноок турчин, сватбари, димящи казани - тази картина остана зад нас в низината, забулена в дим. Не ми достигат думите, за да го направя истинско пред читателя. Мога само да кажа, че едва-едва се докоснахме до нещо - друг свят ли, друга цивилизация ли, човешка тъма ли, дявол го знае, - но не можахме да се разтворим ние в това нещо, да попием в него, а и то в нас да попие, както попива водата в суха земя. Само се плъзнахме като вода по стъкло.

Ни с мъртви говорихме, ни с орисници! Понякога си мисля, че нашите мъртви принадлежат само на нас и че само ние единствени можем да разговаряме с тях. Тъй цял един народ може да говори (и говори той) със своите мъртви. По този начин всеки народ броди из своето минало.

Както и всеки човек!...

В гората ме причаква не само споменът за едноокия турчин, нито само споменът за невестата с въгленовите стъпала, нито пък само ония три жени, гдето пропаднаха в дупката пред австрийската валцова .мелница.

В гората и други спомени бродят - едни ме срещат на отиване, други ме срещат на връщане. Ето защо, като бродя из гората и я пълня с бродници, надявам се смирено, че някой ден и сам аз ще стана бродник.

 

 

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.