Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СКИОРЧЕТО

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Видях го на път за сечището. Към сечището бе проправена широка пъртина от катъри, от шейни и от секачи. То стоеше на колене край пъртината, мъчеше се с джобното си ножче да оправи една отпрана каишка. Ските му бяха самоделна работа, дялани от букови дъски. Теслата доста грубо бе обрала ръбовете на двете буковини, така че откъм долната си страна те бяха заоблени. Този вид ски бе много разпространен в следвоенните години както в градчето Берковица, така и в селата край него. Селата бяха малко, самите те малобройни и бедни, скупчени едно до друго в тази сиромашка околия, каквато беше старата Берковска околия според административното деление на България от онова време. Навсякъде през зимата бащите дялаха с тесли от сурово буково или церово дърво ски за децата си. За каишки на тези ски се заковаваха обикновено широки ивици от нещавена свинска кожа. От снега свинската кожа омекваше, краката много дълбоко трябваше да се напъхват под кожата, за да може човек да се държи върху ските и да ги управлява.

Този вид ски бяха много добри бегачи.

Самите те изглеждаха тежки, тромави, недодялани и диви. Но в ръцете на малките скиорчета тия тромави и тежки парчета дъски с по една свинска кожа, закована с ръждиви пирони по средата им, се превръщаха в приказни снегоходки. Ако сега някой види подобни ски, няма да повярва, че това диво съоръжение е служело на децата и че е било възможно с тия две парчета дърво едно дете да се спусне по заснежения край-селски баир или по заснежена планинска стръмнина. Това бе привилегия само на децата, единствено те успяваха да опитомят неопитомяемите самоделни ски и да се спускат с тях по такива склонове, от които на възрастния човек му настръхват косите и му се вие свят. Лично аз ни веднъж не видях през живота си възрастен човек да успее да се спусне по детска пързалка с подобни ски. Възрастните се премятаха още в началото на пързалката, забиваха се в снега, а ските, носени от собствената си тежест, продължаваха да се спускат, вдигаха снежен прах отподире си и нерядко можеше да се види из някоя селска улица да се носят по пъртината изтървани ски с голяма скорост... Как децата успяваха да управляват тия свои сиегоходи, си остава за мен тайна и досега. Почти всяко едно залепваше като бълха върху двете парчета дърво и нямаше сила, която да го отлепи от тях. Ако се случи дете да падне - а то се случваше, - ските му оставаха залепени за цървулките и чакаха юнакът да се изправи, да отупа снега от себе си и да го понесат отново по снежните склонове.

Ето такова бе и скиорчето, което с Петьофи Лудия срещнахме на пъртината за сечището. С Петьофи Лудия теглехме един тежък и празен каик по пъртината към сечището, там щяхме да кастрим и събираме клони и да ги свалим с каика в градчето за огрев. Петьофи бе мой съученик, викахме му Лудия само в негово отсъствие. Той много обичаше да рецитира "Лудият" от Петьофи, в негово присъствие всички му викаха само Петьофи. Респектираше съучениците си не само поради своята физическа сила, а и заради обстоятелството, че носеше винаги във вътрешния джоб на палтото си барабанлия пищов с един куршум в барабана. За ония следвоенни години това бе страшно оръжие, то имаше върху нас хипнотично въздействие. Когато рецитираше стихове, Петьофи понякога тъй се въодушевяваше, че изваждаше и пищова и като го размахваше във въздуха над главата си, съвсем ни вцепеняваше. Извън рецитациите Петьофи бе добродушен и много нежен, душата му бе деликатна, крехка и наранима. Бяхме вир-вода и двамата от пътя, от тежкия каик, който теглехме подир себе си, и от неудобните дървени обуща.

Като разбрахме в каква беда е скиорчето с отпраната каишка и че с джобното си ножче няма да може да направи нищо, ние се заехме да му помогнем. Поточно Петьофи се залови с отпраната каишка, отвърза той брадвата от каика, извади с нея ръждясалите пирони, с помощта на брадвата ги изправи и започна да заковава каишката. В тия работи Петьофи бе много сръчен, нищо не му се опираше. Докато работеше, разпитваше момчето в кое отделение учи, знае ли таблицата за умножение, закъде се е запътило със ските и прочие. Момчето учеше в трето отделение, знаеше таблицата за умножение, бе тръгнало със ските си да види шампионите. То носеше фуражка, фуражката му бе привързана с шалче, за да не пада от вятъра, когато скиорчето започне да се спуска по стръмното, а и да пази ушите от изстиване, защото при спускането вятърът на този Берковски балкан е тъй силен, че направо може да ти откъсне ушите. Дрешките на скиорчето бяха от домашен шаяк, бозови. Сетренцето му бе големшко, както бе прието в ония години да се шият дрехите на децата. Дрехите обикновено се шиеха големи, за да може детето в тях да расте на свобода, и ако започне първо отделение с едни дрехи, то те не трябва да му стесняват, докато завърши четвърто отделение. Бе обуто в свински цървули, подстригани с ножица само по краищата. Свинската четина върху долнището стоеше, благодарение на свинската четина цървулите траеха по-дълго време.

А що се отнася до шампионите, то не знаеше точно какво представляват, само бе чуло, че в Балкана са дошли националните шампиони по ски, че от няколко дни се подготвя за тях голяма пързалка в най-хубавата част на Балкана. "Писта, мойто момче, писта, не пързалка!" - рече Петьофи Лудия. По-късно той попита скиорчето дали и то не е тръгнало да се състезава. Момчето се засмя, подсмъркна и си призна, че отива да види, а не да се състезава. Чуло, че у тях всичко било фабрично. "Истина е" - рече му Петьофи. Ние седнахме на каика да изпушим по една цигара, пушехме и плюехме в снега, за да си придадем по-голяма важност. Всъщност така се и полага на момчета, които са в последния клас на Берковската смесена гимназия. Тютюнът е контрабанден, носим си го от село, него там го отглеждат контрабандно в кукурузите. Пушим и обясняваме на момчето, че у шампионите действително всичко е фабрично, че носят те ортопедически обуща, че ските им имат машинни приспособления, тъй че щом скиорът падне, то те автоматически се откачат от ортопедическите обуща и отхвръкват на безопасно разстояние. И освен това шампионите носят специално облекло и очила, шапките им са също специални, а не са те фуражки или каскети с превързани шалове и не се пързалят те с по една тояга между краката, както се пързаля нашето скиорче, ами с две леки щеки, които държат с двете си ръце отстрани, за да се подпират и улесняват при вземането на завоите. Като слушаше всичко това, момчето постепенно засия и очите му заблестяха... Станахме ние от каика, Петьофи Лудия потупа скиорчето по едната бузка. "Това е положението, мойто момче!" - рече му и ние се разделихме.

Момчето намести хубаво свинските си цървули в каишките и помагайки си с тояжйата, се отби от пъртината и тръгна между буките към онази посока, където бе чуло, че ще се пързалят шампионите. Много бързо го изгубихме от очи.

Двамата с Петьофи помъкнахме нашия канк към сечището. Вървяхме трудно, дървените ни обуща ужасно много се хлъзгаха. Това бяха обуща, военновременно производство, с ходила от буково дърво. Говореше се, че горнището им е от бизонова кожа, но мисля, че това по-скоро бе нечия груба шега, отколкото истина. Буковото дърво не се прегъваше, при сухо време тия обуща произвеждаха голям трясък по старите мраморни тротоари на градчето, а при снежно време те се хлъзгаха във всички посоки, та човек в походката си заприличваше на патица. Други обуща в ония купонни години почти нямаше, рядко ще се случи да раздадат гумени цървули. Освен тия букови обуща по селата се раздаваха маслини, американ и по някое парче плат.

Какво да се прави, като не можахме да живеем този пусти купонен живот по поръчка, ами го живяхме кое как дойде и все с надеждата, че един живот е, все някак ще го избутаме! Беднотата обаче никак не пречеше да се живее вдъхновено! Именно, тласкани от вдъхновението и от студа, ние с Петьофи бяхме помъкнали нашия тежък каик към сечището и наистина нямаше сила, която да ни отклони от нашия път - тоест от отъпканата от катърите, от шейните и от секачите пъртина. Сечището беше държавно, държавата бе осекла, което й е необходимо, но в него имаше още камари с хубави клони. Тъкмо с тези клони се топлеше беднотията на Берковица, като ги смъкваше било на ръце, било с шейни, било с катъри. Отдалече сечището изглеждаше богато, но когато пристигнахме там, то се оказа доста опоскано и трябваше да го кръстосаме цялото, докато съберем дърва за огрев. Окастрихме хубаво клоните, натоварихме каика, вързахме здраво дървата, защото знаехме, че обратният път е много стръмен, изровен, пълен с остри завои, които клечат иззад буките като турени нарочно капани, за да преобърнат натоварения каик и да пръснат из снежните стръмнини целия ни труд. Нашият каик имаше две стръки, тъй че ние и двамата щяхме както еднакво да теглим, тъй и еднакво да задържаме. Всъщност повече щяхме да задържаме, защото с малки изключения, и то съвсем близко до градчето, пъртината бе все наклонена. Имаше три или четири доста опасни наклона, но се надявахме, че като запънем на пета с нашите дървени обуща, ще успеем да задържим и тежко натоварения каик.

Огледахме работата, смея да кажа, че я одобрихме. Всичко бе добре наредено, стегнато яко, най-отгоре върху дървата бе привързана и бляскаше брадвата, взета назаем от хазаина. Под нозете ни лежеше загубен в сняг градец, загуглената в сняг гимназия, която вече толкова дълго се мъчи да ни одяла и личи, че ни е одялала сякаш с тесла. Загуглено в сняг е и климатичното училище за слаборазвити деца, няколко къщички в покрайнините и недалече от тях самотен студентски дом. Домът дими с всичките си комини, в него са настанени ски-шампионите. Сещаме се с Петьофи за нашето скиорче и се питаме дали то успя да се добере до шампионите, за да ги види с очите си, или са се изпокъсали каишките му още по средата на пътя, докато броди през буките? На идване група слаборазвити поискаха да ги повозим с каика, там мястото е наклонено, повозихме ги, обаче при условие че като се върнем, те ще дойдат да бутат. Тук от сечището се вижда как слаборазвитите стоят на пъртината и ни чакат - значи, не са забравили.

Много зор видяхме, докато изтеглим натоварения каик от сечището на пъртината. Под снега се прикриваха пънове, плазовете се закачваха едва ли не на всяка втора и трета крачка, трябваше да бутаме встрани, да отместваме, да заобикаляме или да избутваме назад, но лека-полека се добрахме до отъпканата пъртина. Зимният ден е къс, слънцето бързо бе пропаднало зад буките, снегът бе почнал да става синкав. Далече зад буките чувахме гласове и подвиквания - там бе пистата на шампионите. Нашата пъртина правеше голяма дъга по склона и пресичаше пистата почти в самия й край. Имаше време, докато стигнем дотам, сега трябваше да внимаваме с каика, да не го изтървем по нанадолнището.

В началото всичко вървеше леко, натовареният каик ни следваше послушно. Нямаше нужда да го теглим, той сам се хлъзгаше върху дългите си плазове по слабия наклон. Хрумна ни да се сменяме - единият да държи стръките и да направлява каика, а другият през това време да се повозва, само че да не се качва отгоре върху дървата, ами да стои на единия плаз, за да може при нужда да скочи веднага и да се притече на помощ.

Така и направихме.

Известно време се сменяхме, като ту аз направлявах каика, а Петьофи се возеше, стъпил върху единия плаз, ту той се залавяше за стръките, а аз стъпвах на плаза. Постепенно и едва забележимо наклонът ставаше все по-стръмен, усещах как трудно задържам с дървените си обуща товара зад себе си, в ушите ми просвирваше вятър и се дочуваха откъслеци от поетическа реч - откъм каика Петьофи плетеше камшици и бичове за глупците по цялото земно кълбо. Така, завой подир завой, ускорявайки скоростта, каикът изведнъж престана да ми се подчинява, стръките излетяха от ръцете ми, мернах как край мен профуча застаналият върху плаза Петьофи и в последния миг рецитатор и каик се блъснаха в една бука. Брадвата отхвръкна високо, изсвистя тя зло и страшно, търсейки да посече нещо по пътя си, и се заби в снега. Петьофи се отърси, рече: "Кукувица кука на зелена бука!" - и двамата се заловихме да изправим каика, да наместим товара върху него и да привържем отгоре брадвата. Този път брадвата бе привързана много внимателно, защото при повторно обръщане на нашия товар можеше да посече някого.

Продължихме.

Вече никой не се возеше, стъпил на плаза, ами и двамата бяхме отпред, хванали здраво стръките. Планината продължаваше да се накланя и да става стръмна, сякаш заплашваше да ни изсипе право в градеца. Благодарение на завоите пътят убиваше стръмнината, но ние постепенно чувствувахме как товарът зад нас все по-настойчиво почва да ни побутва и много често, за да го удържаме, заоравахме с дървените обуща из пъртината. Това донякъде убиваше скоростта, но вече бе невъзможно да спираме.

И ето че тъкмо тук, в това тежко за нас състояние, ние зърнахме между буките нашето скиорче.

То летеше подобно стрела върху самоделните снегоходки, бозовото му сетренце се развяваше високо зад него почти наравно с плещите му. Момчето бе силно наведено, пъхнало между нозете си дървената тояжка. С тази тояжка при нужда то задържаше ските и убиваше скоростта, тя му служеше като кормило, а при по-равно място играеше и ролята на ускорител, защото то я забиваше в снега и се оттласкваше напред заедно със ските. "Момче, ей момче!" - извика Петьофи. То можа да се обърне към нас само за миг, махна с една ръка, колкото да ни поздрави, и продължи да се спуска стремително между буките. Ските му не се виждаха, само яхнатата тояжка се виждаше и бозовото сетренце. Всичко останало бе забулено в снежен прах и скиорчето приличаше на подплашено зайче, хукнало презглава между буките.

Как маневрираше то между тези буки и как не се удряше в тях, не зная!

Миг по-късно се чу голяма врява откъм онази посока, отгдето бяхме видели да се задава момчето. Зад него, подобно глутница, пръснати във верига, се носеха ски-шампионите. Те крещяха на момчето да спре, да ги почака, заканваха му се, един другиму си даваха съвети как и откъде да пресекат пътя на скиорчето. Не знаехме за какво шампионите гонят момчето. Те се носеха и огъваха елегантно между буките, сякаш изпълняваха групов слалом. Всичко в тях бе красиво, цветно, те размахваха леките щеки, някои бяха притиснали щеките под мишниците си, наведени ниско над ските. И ските им бяха огромни, извити отпред, съскащи като змии по снега. Облак сняг се носеше зад шампионите, а в самия облак се съзираха други скиори, и те шампиони, и те също крещяха подир момчето или пък си крещяха един на друг. Мисля, че снежният облак им пречеше да виждат хубаво пътя пред себе си и всеки миг чаках някой да отхвръкне и да се закачи високо горе из клоните на някоя бука. Но ни се блъсна някой от шампионите, ни отхвръкна в клоните на буките. Елегантната глутница продължи да се носи с викове подир нашето скиорче и ние с Петьофи забелязахме с радост как то постепенно увеличава разстоянието между себе си и шампионите.

Заедно с това обаче забелязахме, че каикът, благодарение на увеличаващия се наклон, на инерцията и на собствената си тежест, вече не се задържаше от заораните в снега пети на нашите букови обуща, ами ни тласкаше по пъртината доста грубо, избутваше ни на завоите и все по-зло и по-зло скърцаше с плазовете си. Вече не можеше нито да се бяга, нито да се спира. Като се спогледахме с Петьофи, ние хванахме по-здраво всеки своята стръка, не усетихме как прерязахме снежния облак, оставен от шампионите. При гонитбата на момчето те бяха пресекли нашата пъртина. Виждахме ги вече само като насън как се мяркат в подвижния снежен облак и крещят с все сили на момчето. От голямата скорост очите ми взеха да сълзят. Каикът вече сам се носеше по пъртината, ние вече съвсем не го управлявахме, ами летяхме пред него в утъпканата дълбоко пъртина. Много по-късно ще ми се случи да наблюдавам състезания с бобслей и едва тогава чак щях да сравня нашето спускане с каика на спускане с бобслей.

На един от завоите каикът напусна пъртината, понесохме се ние с него между буките, някъде отпред сред подвижния сняг се мяркаха шампионите. Петьофи крещеше да се пазят от пътя ни, те на свой ред също крещяха и никой не си даваше сметка, че като се носим между буките, ние всъщност се носим към един тесен дол, който ни чакаше в края на пътя. Не вярвам момчето да ни е подготвяло тази клопка, то просто е искало да се измъкне през дола от своите преследвачи. Вече чувахме как шампионите се забиваха един подир друг в дола, из въздуха летяха и се премятаха щеки и ски, охкания се чуваха и проклятия, а на всичко отгоре и ние летяхме сред снежен облак със своя каик, подобно на тунгузки метеорит.

Ужасих се!

Мислех, че нито един жив няма да се измъкне от този буков дол, а и ние също така няма да се измъкнем, защото летящият отподире ни тунгузки метеорит ще ни смаже мигновено.

Как и в какво се ударихме, не помня. Когато дойдох на себе си, видях, че снежният облак още се виеше и усукваше, тук и там си подвикваха шампиони и се показваха из снега. Никъде не бях се ударил сериозно, само се бях отърколил и понатъртил в снега. Каикът ни, лавирайки из дола, бе излязъл на пътя и стоеше там кротко, заобиколен от слаборазвитите деца от климатичното училище за слаборазвити деца.

От скиорчето нямаше никаква следа. То бе завило, преди да стигне дола, бе излязло на пъртината при слаборазвитите деца, но когато по-късно шампионите ги разпитваха къде е отишло скиорчето, те не можаха да кажат. Като всички слаборазвити деца те не помнеха много добре и не можаха да дадат никакви задоволителни обяснения.

Защо беше тази гонитба и защо така диво ски-шампионите преследваха нашето скиорче, както глутница вълци преследва сърна или подплашено зайче из планината?

Разбра се, че когато се спускали да опитват пистата, шампионите забелязали, че подире им се спуска някакво момче с една тояжка между нозете и с две букови дъски. При всеки опит да се откъснат от момчето шампионите не успявали, то веднага ги догонвало. Това им направило силно впечатление. Те решили да пуснат момчето пред себе си, сетне да се втурнат подир него, да го настигнат и обградят. Макар че се държало като диваче и все страняло от тях, скиорчето на края попаднало в простия капан на шампионите. И ето че те се понесли във верига подир него, за да го хванат, защото и те, и треньори били страшно заинтригувани. Но колкото и да се мъчели да го настигнат, момчето, щом видяло, че го преследват, започнало постепенно да увеличава разстоянието между себе си и шампионите, повеждайки ги встрани от пистата, между буките. На края то съвсем изчезнало от погледите им въпреки виковете и молбите да ги почака.

Шампионите събираха пръснатите из снега щеки н ски, говореха за момчето като за някакъв мираж, озадаченост се четеше в погледите на всички и безкрайно съжаление, че от ръцете им се е изплъзнало такова събитие. Само с две груби букови дъски и с една тънка тояжка нашето скиорче бе надбягало всичките шампиони. И за да разбере читателят колко сме били ние диви в ония години, а вероятно и досега да сме си останали все така диви, ще отбележа, че тъкмо тук Петьофи тъй много се въодушеви, че извади той барабанлията пищов, размаха го над главата си и тегли спусъка.

И страшен гръм се разнесе от единствения патрон в барабана и половината от шампионите потънаха в барутен дим, а слаборазвитите от климатичното училище за слаборазвити деца засияха до едно без изключение и се заловиха да бутат тежкия каик с всичките си сили към градчето. Тогава аз казах на Петьофи, че е действително луд, загдето стреля с барабанлията посред шампионите, и му признах, че ние само пред него му викаме Петьофи, а че зад гърба му всички му викат Петьофи Лудия...

Оттогава са минали повече от трийсет години, но за скиорчето нито аз чух нещо, нито пък някой друг. И каквито и усилия да се направиха от страна на шампионите и на треньорите да бъде намерено момчето, всичко остана напразно. Ни вест, ни кост от него!... Понякога си мисля с тъга и с копнеж за онези години. Припомням си момчето, приведено над тояжката, сетренцето му, развято между буките, глутницата на шампионите, която слаломираше елегантно между буките, нашия каик, понесен като тунгузки метеорит, изстрела от барабанлията и въодушевените и същевременно тъжни деца от климатичното училище за слаборазвити деца, налепени за нашия каик. Помагаха ни според силите си, побутваха го по пъртината, той се плъзгаше зад нас на талази и поскръцваше протяжно с плазовете си. И си спомням, че вечерта с Петьофи Лудия нацепихме суровите букови дърва, напалихме печката и през цялата вечер суровите букови дърва пищеха, въздишаха, съскаха и плачеха с истински сълзи. При тези спомени в душата ми се отронва сълза, защото си мисля най-много за изгубеното скиорче. Тъй и не се разбра от градчето ли бе скиорчето, или от селата на сиромашката Берковска околия.

Колко ли такива като скиорчето се изгубват! Те са винаги по-бързи, по-съобразителни са, измъкват се от нас и ни изпреварват.

Но защо, питам се, трябва те да се появяват и да пресичат пътя ни, щом след това се изгубват безследно? Иска ми се да вярвам, че ако един ден цялата ни земя се понесе нанякъде из вселената и се превърне тя в нова Халеева комета, скитаща се между звездите, то пред тази нова комета ще се носи, развявайки бозовото си шаячно сетренце моето скиорче, за да проправя път с буковите си самоделни ски на кометата.

 

 

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.