ШИПКОВ ХРАСТ

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Аз не мога да кажа колко е той стар, а и никой от разпитваните по-късно не можа да ми каже колко дълго живее, дали стига годините на столетните дъбове и чинари, или е още по-стар от тях, от времето на Атлантида, на зверогущерите и на мамонтите, и на всички ония грозни твари, чиито вкаменени кости намираме в наше време утаени в скалите, в земята или във въглищните пластове; ако шипковият храст умира непрекъснато, то той има способността и да възкръсва непрекъснато, защото на мястото на остарелите и умиращи пръчки всяка година се появяват млади издънки, те застават веднага на стража, караулят пред смъртния одър на умиращите и когато умиращите умират, то те умират прави, поддържани от жилави млади издънки. Смъртта на всяка една част от шипковия храст е продължителна, но и след смъртта си тази част остава вградена в крепостта още дълги години. Казвам крепост, защото мисля, че този храст изгражда и поддържа себе си като постоянна крепост, обърната едновременно към всичките посоки на света, и това той е започнал да прави още от самото сътворение.

Всяка година той посява сам себе си и пази ревниво своите семена, както това не може да направи никой друг храст. И ако някои храсти могат да бъдат оприличени на него, то тази прилика е само частична. Природата на никого не е дала тъй много нокти за отбрана, както е направила това с шипковия храст, и ако ние излезем на честно единоборство с него, то винаги ще бъдем победените. Като казвам честно, аз имам пред вид да не го подпалваме и предаваме в ръцете на огъня или да не го изтръгваме с търнорези... Въображението ми подсказва, че в ноктите си той все още продължава да стиска парче от наметката на бога, останало от времето, когато господ е ходел по земята. Годините много нещо са отнесли и разпилели, но по него могат да се видят кичури вълна, скубана от овцете, парчета избеляла басма също тъй се виждат, част от нечий ръкав, някоя връв, човешка коса, дървени куки. С тези куки берачите на шипки примъкват към себе си отделни части от храста, за да могат по-лесно да обират плодовете му. Понякога берачите го нападат групово, теглят го и го разпъват с куките си от всички страни. Особено са настървени те в късна есен. Тогава в ниските части плодовете са обрани, но по върховете горе аленеят примамливо лъскави шипки; те са тъй червени, сякаш жива кръв е избила върху храста и е покапала върху него, осветлявана нежно от есенното слънце.

Два пъти през годината човек се обръща към този храст - веднъж през пролетта, за да си откъсне цвят от него, и веднъж през есента, за да обере плодовете му. Ароматът на шипковия цвят е много нежен, бих казал даже, че е боязлив, той е крайно деликатен по отношение на всичко онова, което цъфти буйно около него. Ако човек откъсне няколко цвята, то той ще остане крайно учуден, че още докато върви по пътеката към дома си, цветовете един по един опадат. Вгледате ли се много настойчиво и втренчено в цъфналия храст, ще забележите как под вашия втренчен поглед цветовете му започват да се ронят и да падат в нозете му. Аз никак не искам да преувеличавам, но все си мисля, че през пролетта дивата шипка става извънредно свенлива! Освен едва доловимия аромат, откъм нея се носи и тихо жужене, там всякакво насекомо и пчела жужат и се извършва безшумното тайнство на опрашването.

И като прецъфти, никой вече не поглежда натам!

А през това време, все тъй безшумно, мълчаливо и крайно изнурително, шипковият храст започва да отглежда плодовете си... Така този самотник стои сам в самотията си чак до есента. През цялото време по хълма наоколо му пъплят почиващи от почивните станции и от санаториумите, без никой да го забележи; те по-скоро забелязват шаващите пресни къртичини, вървят на пръсти покрай тях в очакване отнякъде да се покаже къртица, без да си дават сметка, че къртицата отдавна е дочула прокрадващите се стъпки, защото в мрака на своите подземия и лабиринти тя чува стъпването на пръсти като тежък и заканителен тътен, сякаш насреща й се задава второ пришествие. Ето колко много чувствителна е подземната животинка! Преди години един мой приятел достави от Франция френски капан за ловене на къртици и поби капана в двора на вилата си, защото в двора се бяха появили къртици и бе заприличал на камилско пладнище - накъдето и да се обърнеше човек, виждаше само къртични могили и гърбици - та именно посредством тоя френски капан за къртици приятелят ми възнамеряваше да води пуническа война с подземната твар и да ликвидира камилското пладнище от двора на вилата си.

Но не би!

И днес кой какво мине оттам, вижда не само двора на моя приятел, но в цялата вилна зона наоколо вижда как се редят къртичи могили и гърбици, някои от тях изоставени, обрасли с трева, превърнали се в къртиче гробище, а помежду тях има съвсем пресни могили, някои толкова пресни, че пръстта върху тях още дими... А съм виждал също тъй и човек, въоръжен с мотика, как стои с волско търпение, разкрачен над някоя къртича могила, стиска мотиката в ръце, не смее да шавне, стои като ударен от гръм, целият вцепенен, вдишва и издишва внимателно да не би да стресне животинката и я чака да почне да избутва от своите подземни лабиринти пръст с муцунката си. С часове престоява така човекът и щом къртичата могила се размърда, замахва той с мотиката да откопае къртичата могилка и къртицата, но обикновено откопава само част от могилката, а къртицата пропада вдън земя.

Но нека да се върна към своя шипков храст... Той се е разположил удобно върху южния склон на Баба Яга, потънал до колене във вълна. Наоколо му са пасли овце, от тях Баба Яга е опоскана и оголена като длан. Вътре в храста се вижда да прозира сочна трева, овчата твар е навирала там муцуната си, за да обръска притулената трева, а когато се е измъквала назад, всяка една овца е оставила по кичур вълна от себе си, за туй храстът изглежда като че потънал до колене във вълна. В дъното и други храсти се виждат, може да се каже, че всички теренни пътеки на Баба Ята, предназначени за сърдечно болни, са украсени с по някой шипков храст, всичките те са рошави, къдрави и стоят бухнали като косите на негърски момичета, а моят шипков храст стои бухнал като косите на Анжела Дейвис. Отдалече личи, че берачите на шипки са го забелязали - докъдето стига човешка ръка, той е опоскан. Но то е само до половината. В горната си част храстът е отрупан с едри и сочни плодове, те са като кървави капки пот върху челото, яркочервени и лъскави. Есента е щедра по отношение на всички плодни дървета, наоколо има старовремски круши - и те отрупани с плод - почиващите ги отръскват непрестанно, крушите тупат по земята тежко като камъни, почиващите ги събират от земята, отхапват от крушите, плюят отхапаното, защото те са още много зелени и не са за ядене, захвърлят ги обратно, преминават към следващата круша, отръскват я, опитват падналите плодове и ги захвърлят по поляните и по теренните пътеки. Баба Яга е пълна с нахапани круши, това се повтаря всеки ден и странно е защо това пъплещо по хълма болнаво човечество не може да разбере, че крушите са още зелени и твърди, ами проверява това бикоглаво човечество всеки божи ден дали наистина крушите са все още толкова много зелени и твърди, че по никой начин не стават за ядене! И средиземноморски кестен стърчи върху самото било на Баба Яга, плодовете му са облечени в таралежови кожи, бикоглавият човек и там опитва силите си, замеряйки зелените таралежчета с камъни; и орехови дървета също там има, орехите вече са се разпукали, през зелените им корони свистят камъни и по някой и друг орех тупва на земята. Не остава дърво незамеряно с камък от почиващите, или пък шипков храст незаобиколен от почиващи. Тук всеки бере нещо, сякаш природата е разкопчала широко пазвата си, та кой откъде иде, може да посегне към нея, да опипа и да задигне оттам нещо. Виждал съм бабички, тъй състарени, че човек си помисля дали не са те още от времето на скалните рисунки от пещерата Магура, вървят тия бабички групово, обути в тъмновинени и зелени чорапи, почти винаги в групата има и по някоя два пъти по-стара от тях, ако я духне вятърът, ще се възнесе като Баба Яга над хълма. Тя е пратена от своите близки на бани с надеждата, че най-после ще се удави. Обаче бабата не се удавя и ето, кажи-речи, вече сто години подир освобождението ни от османското иго, върви чевръсто и се потапя в минералните бани, а кога не се топи в баните, пъпле по хълбоците на Баба Яга и с помощта на чекийка опитва всичките зелени круши; ако другите се наврат в някой шипков храст да берат шипки за шипково вико, то и бабата се въвира вътре и бере и тя шипки за шипково вино, защото това вино е пълно с витамин, храанителност, полезности от всякакво естество и прочие. Помежду бабите се носят тържествено неколцина мъже от всякакъв габарит, почти всичките с палта от черна изкуствена кожа, лицата им са зачервени от всекидневните бани, а и очите им също тъй са зачервени. Те носят със себе си японски стереофонични магнетофони х и т а ч и, големи като космически совалки, и заливат с гръмката си музика цялата Баба Яга. Очите си те въртят на всички страни и оглеждат лакомо няма ли да се появи някоя млада невеста и да погледне крадешком към техните стереофонични х и т а ч и т а, излегнали се посред кърпикожуха в тревата, всяко от тях гърмящо със своя мелодия. Откъм женска твар Баба Яга е много добре, на минерални бани ходят главно жени. Те на тумби на тумби се носят или по-точно се носят като народна песен, всичките до една къпани, болшинството от тях ситно фризирани, малцинството с прави коси или забрадки и разнасят те около себе си натрапчивия дъх на одеоколона "Може би". По него време този одеколон много се употребяваше на минералните бани, мисля, че жените го употребяваха заради силния му аромат. Той буквално обезглавяваше и посичаше човека като бръснач, а жените, изглежда, тъкмо това и целяха.

Ето в такава среда живееше моят шипков храст. Ще допълня само, че наоколо му цъфтеше кърпикожух и почти на всяка педя разстояние бяха разпръснати една от друга дупки на щурци. Щурците обикновено показваха навън само главите си, за да ги пекат на слънцето, но щом видеха да се задава човек, мигновено се скриваха. От магнетофоните не се бояха, напротив, стоеха спокойно пред праговете на дупките си, сякаш заслушани в музиката им. Изглежда, че ги смятаха за големи щурци.

Само шипковият храст стоеше обърнат всецяло към себе си, загърбил цялата Баба Яга, заедно с летовниците, с кърпикожуха, с тумбите народ, със зелените круши и средиземноморските кестени. Той използваше мекото есенно слънце, за да доугои и лъсне до краен предел ярките си плодове. Любителите на шипки го бяха забелязали, но те бяха обрали само ниските части, там, докъдето може да стигне човешка ръка. Още не бяха се появили истинските берачи, ония, опитните, с дългите дървени куки и самоделни съоръжения за беритба на диворастящи плодове. Те вървяха като смерч през природата, подир дъжд обираха гъбите й, изтръгвайки ги от корен, а така също и охлюви беряха, стига само малко дъжд да преръми и да плъзнат тромавите и безпомощни животинки по мократа шума; същите тези тънки познавачи на природата опустошиха майката земя откъм костенурки и днес ако костенурка потърси с костенурка да се съеши, то ще трябва да минат десетки години или столетие, преди една костенурка да иде при другата костенурка на отсрещния хълм! (А може и въобще да не се срещнат и съешат тия две животинки, защото в своя петдесетгодишен живот не видях аз костенурка да иде от един баир на друг баир, за да дири там продължение на рода!) И все тези тънки познавачи вървят с железни гребла из планините н ошмулват с тях боровинковитс поляни, за да варят сладка и конфитюри; освен плодовете те омитат и шумата с железните си гребла, по този начин плодовете се берат по-бързо, а и няма опасност някоя змия усойница да се извие из гъстите боровинкови храсти и да клъвне коварно голата ръка на берача. Природата е пълна с най-различни клопки, тя се мъчи да брани всяко едно от чадата си, но човекът, трупайки опит, се стреми да надхитри природата и измъква едно по едно децата от прегръдките й.

Докато си мислех за моя шипков храст и с възхищение гледах как аленее той целият в горната си половина, недокоснат още от нито един берач на плодове, видях как помежду собствениците на големите стереофонични х и т а ч и т а преминаха около десетина човека, нарамили дървени куки, излъскани от дълго употреба. Някои носеха кошници, завити отгоре с парчета плат, други бяха преметнали през рамо дълги торби. Бяха истински - професионални берачи на диворастящи плодове. Те още отдалеко бяха съгледали ярките и угоени плодове, увенчали големия шипков храст, и ми приличаха на камили, които подир дълго бродене през пустинята най-сетне са съзрели оазис с изпъкналите си, меланхолични очи, и макар че изпъкналите им меланхолични очи не издават каквото и да било вълнение, може да се забележи как камилите ускоряват крачка. Берачите по същия начин ускоряваха крачка, особено енергичен между тях бе един дребен човек със зелен окъсан пуловер. Не зная дали въобще върху пуловера му имаше поне една бримка иезакачена от някой трън, от глогина, от нокътя на дива шипка или на къпина. Косата му бе разрошена и стърчеше във всички посоки, донякъде тя повтаряше проскубания пуловер. Той държеше в едната си ръка къса кука, махаше с нея, нещо сочеше на останалите, ту излизаше с бързата си крачка напред, ту се връщаше ребром към основната група, размахвайки куката над главата си. Шипкоберачите едва бяха стигнали до шипковия храст и оглеждаха като откъм коя страна да го нападнат и да опоскат плодовете му, когато към тях приближиха ония със стереофоничните съоръжения, едни от тях подмениха касетите, други увеличиха тона, та изведнъж гръмна цялата Баба Яга и човешки говор и музика се сринаха чак долу до бялата резиденция, потънала в самотия и тиха печал. Това бяха все опитни берачи, те именно преминаваха като смерч през природата, ни дърво, ни храст не подминаваха и не остана природна крепост, която да не падне под натиска им.

Те огледаха шипковия храст и го атакуваха небрежно откъм високата част. Баба Яга се наклоняваше на юг към резиденцията, берачите се надяваха, че откъм високата страна по-лесно ще превземат храста, ще го разпокъсат с куките си, ще го огънат и всеки ще приближи към себе си своята лична част. От подвикванията им личеше, че бяха пийнали. Минаха невести по две съседни теренни пътеки, разнесоха край себе си натрапчивия дъх на "Може би", берачите се закачиха за тях като драки и се помъчиха да надвнкат магнетофоните, но не успяха... Атаката им откъм високата страна излезе неуспешна, затова те се разделиха на две половини, едната част отиде откъм долната, ниската страна, и всеки започна да замита куката и да тегли към себе си.

Шипковият храст потръпваше и се люлееше, поклащан неравномерно от берачите. Какво искаха те всъщност нлн какво целяха да направят с храста? Стоях на билото на Баба Яга н наблюдавах как тези опитни мъже се мъчеха да разкъсат огромния храст, застанал гърбом към всеки един от тях. Те се стремяха да отцепят отделни стъбла и филнзи, да ги огънат ниско към себе си, мъчеха се да разединят тази гъвкава, еластична трънена крепост, за да могат леко и безболезнено да оберат плодовете й. Но н трънената крепост, макар и да се огъваше н потръпваше, макар и при силен натиск да се накланяше застрашително на едната си страна, не се предаваше, тя пазеше своята цялост. В единението на всяка една пръчка поотделно се криеше силата й срещу опитните берачн. По едно време се чу команда, дрезгав глас завика на равни интервали: "Айо-руп!... Айо-руп!..."

По-малките шипкови храсти наоколо, пръснати безразборно по цялата Баба Яга, стояха стихнала и изплашени като ьтавицнте на малки негърски момиченца, забити в скутите на майка си, само огромният шипков храст, за когото казахме още в началото, че стискаше в ноктите си парче от наметката на бога, се люлееше все повече и повече, насмитан от берачите на диворастящи плодове. Те един по един, много настъпателно, замитаха куките, придръпваха, откачваха куките, пак замитаха и педя по педя завземаха настръхналия храст. Заприличаха ми на пирати, които вземат с канджите си на абордаж някой мирен плавателен съд, прекосяващ самотно океана. Особено бе настървен нисичкият берач със зеления пуловер. Той се вреше навсякъде, размахваше заканително дървената си кука, замяташе я и увисваше на нея с цялото си тяло, свит като ембрион в утроба. По едно време мъжете успяха да направят малка пукнатина в храста, бавно и постепенно, все така потръпвайки, той се отвори, по-скоро едва-едва открехна малка пролука в себе си. Онзи със зеления пуловер извика: "Змия, змия!", сочейки с куката в пролуката. Няколко х и т а ч и т а се приближиха, собствениците им с черните палта от изкуствена кожа надникнаха и видяха, че вътре в храста няма змия, а се поклаща сухо змийско съблекло. Минала бе оттука змия, съблякла бе ризата си в шипковия храст и бе продължила своя път през Баба Яга.

Викът "Змия, змия!" и видът на змийската кожа накараха нападателите да отстъпят, шипковият храст прошумя, загърна бързо тясната пролука, закривайки от очите на хората сухата змийска кожа. Никой не можеше да каже какво лежи там вътре под сърцето му. Наличието на змийска кожа внесе малко мистичност и мога да кажа, че берачите на диворастящи плодове за известно време бяха разколебани. Пръв взе инициативата оня с пуловера, един по един хората се окопитиха, преминаха този път откъм ниската страна, смятайки, изглежда, че ако натиснат всички откъм ниската страна, ще могат да повалят храста и да го разстелят; по земята, за да е удобен за бране.

По едно време те почти успяха, храстът се наклони силно, чуваше се как сухожилията му започват да попукват. Една част от мъжете откачиха куките си, за да ги заметнат по-нависоко и да придърпат още към себе си, когато храстът внезапно отскочи нагоре. Заедно със себе си той повдигна от земята и оня човек с пуловера, вкопчил се здраво в куката си. Видях го как се премята във въздуха, някакво възклипателно чух и докато още не бе стихнало възклицателното му, човекът със зеления пуловер и с увисналата във въздуха дървена кука пропадна вътре. Изведнъж видях шипковият храст как стои върху голия хълбок па Баба Яга като хищно животно. Той мигновено бе сграбчил в ноктите си нещастника с куката и го бе напъхал в трънената си утроба, там, дето бе скрита сухата змийска кожа. Отвътре се чу стенание, посред берачите настъпи смут, те се отместиха назад, ония с черните палта от изкуствена кожа се наведоха и приглушиха ревовете на своите х и т а ч и т а. Бабите спряха да отръскват зелените круши и се понесоха предпазливо по теренните пътеки на Баба Яга.

Прелетяха сойки над храста, всяка една от тях носеше в човката си по един орех. Къде отнасяха тези сойките, аз не мога да кажа, а и не зная дали сойката може да глътне цял един орех, може ли да го счупи с човката си, или пък като хвърчи, го пуска от високото да падне върху някой камък да се счупи, за да може да изяде ядката му. Човекът откъм храста започна да вика за помощ, той, изглежда, изпадна в паника, защото се замята вътре подобно па муха, уловена в паяжина. Но той подобно на муха, колкото повече се мяташе, все повече и повече се уплиташе, шипковият храст го докопваше и впиваше в него ноктите си от всички страни. Той го парализирваше.

Слънцето отиваше на залез, с полегатите си лъчи осветляваше алените шипки и те все повече и повече напомняха капки кръв, които избиваха по челото на храста. Страх пропълзя по хълбоците на Баба Яга, берачите на диворастящи плодове се опитаха вяло да помогнат на хванатия в плен, но мисля, че с опитите си те само усложниха положението му, вместо да го облекчат, защото по едно време онзи вътре започна да реве умоляващо да не разклащат храста, тъй като при всяко разплащане той впивал все по-дълбоко ноктите си в месата му. "Месата ми... месата ми!", стенеше нещастникът, хванат в клопката.

Никога по-преди не бях виждал тъй бързо да опустява Баба Яга. Почиващите се смъкнаха на бърза ръка към своите почивни станции и санаториуми, зад билото мина овчар, подвиквайкн: "Ръй, ръй!" Той не се виждаше, чуваше се само проблейване на овце и от време на време се обаждаше хлопка. Собствениците на големите хитачита съвсем приглушиха музиката и почти на пръсти заслизаха към ниското, откъдето се зараждаше лека синя мъглица или дим, дявол го знае. Всеки случай тази синя мъглица или дим се огъваше и бавно започна да пъпле по голия хълбок на Баба Яга към шипковия храст, вкопчил всичките си нокти в пленника. Стоях на билото и наблюдавах берачите на диворастящи плодове. Те прибираха торбичките и кошничките си, неколцина запушиха цигари, дим започна да се напластява над главите им. Говореха нещо тихо помежду си или пък нещо тихо говореха на пленника от храста. Сетне вдигнаха торбичките и кошничките си и се пръснаха в различни посоки, нарамили дървените куки. Изглежда, че тия хора не бяха излезли групово да берат диви шипки, ами се бяха събирали през деня покрай шипковите храсти, пръснати в подножието на планината, бяха се запознали набързо помежду си и при първата беда се разпръсваха всеки по своя път. Те много бяха насмитали природата, но ето че и тя пай-после най-неочаквано ги насмете и задържа нещо от тях в ноктите си.

Не доближих повече храста.

Минах бавно по билото, струваше ми се, че този шипков храст постепенно едрееше, едрееха кървавочервените му плодове, избили от всичките му страни, и мисля, че помежду тях избиваха и живи капки кръв, които в епичното си спокойствие древният храст изстискваше от пленника. Той помръдваше вътре, изоставен от всички, в компанията на една изсъхнала змийска кожа от лятото, похъркваше и мреше като някой хермафродит... Не виждах кой н как можеше да помогне на този нещастник!

Вървях по билото на Баба Яга и си мислех, че край нас непрекъснато нещо или някой умира и никой не е в състояние да помогне на умиращите. Сам бог дори ако би слязъл от небето, ще вдигне безпомощно рамене и най-доброто, което може да направи в такъв случай, е да прибере душата на умиращия. Често съм се питал за какво са им на боговете душите на умрелите, и ни веднъж не можах да си отговоря. Мигър боговете събират душите на умрелите, за да играят с тях на домино!

На другия ден преваля градушка, подир градушката бяла мъгла обгърна Баба Яга, сред мъглата стоеше огромен, настръхнал и див познатият на летовниците шипков храст. Хората се трупаха н наблюдаваха отдалече как бавно храстът убива човека. Берачът на диви плодове даваше съвсем слаби признаци на живот, той почти не помръдвате, само главата си опитваше да обърне на една страна, очаквайки, изглежда, да се зададе помощ, но яките нокти на храста се бяха впили в перчема му - кръв бе избила по него и се бе съсирила - и не позволяваха на умиращия да се обърне. Слънцето се мъчеше да пробие мъглата, заливаше със светлина Баба Яга и храста, на неговата светлина огромните кървавочервенн плодове изглеждаха като огромни капки кръв, които шипковият храст изстискваше от самото си сърне, обърнат заканително към всичките посоки на света. Бях сред стихналата навалица и забелязах как на всекиго един кожата леко настръхваше. Хората пристъпваха от крак на крак, говореха тихо помежду си, по едно време се появиха и ония с големите х и т а ч и т а, но този път апаратурите им бяха онемели. Над всички нас, над целия този болнав свят от минералните води и от санаториумите стоеше като някой зъл идол дивият шипков храст. Мисля, че този болнав свят за първи път виждаше как един храст убива човек. Сякаш някаква грозна твар от времето на потъването на Атлантида и на зверогущерите се бе появила върху хълма, бе посегнала към едного от нас, двукракпте, и без да бърза, изсмукваше бавно соковете му.

За Баба Яга: С името на Баба Яга е свързано широкото било на един хълм на запад от минералните бани. Ако цялото селище Банкя се намира в малък микрорайон, богат на кислород, то мисля, че Баба Яга е най-богатата част откъм кислород, сякаш над този хълм се разтваря невидим небесен кладенец н от него, подобно на водопад, върху почиващите се сриват кислородни талази. В дни на висока кислородна наситеност човек чувствува приятна замаяност, като че влъхви го носят почти безтелесен през природата и той едва-едва докосва земята. Името си хълмът води от една малка дъсчена къщичка, скована върху билото, абсолютно непотребна за нищо и никому, наричана от всички къщичката на Баба Яга. Постепенно къщичката остава незабелязана от почиващите, никой не се спира при нея, защото там няма нищо забележително, обаче името на Баба Яга остава и така, година подир година, то започва да се разпростира върху целия хълм. Горе на хълма, пред самата къщичка, е построена площадка от бетонни блокове, в чиито междини никне трева. Там болните от санаториумите и почивните станции правят групово гимнастически упражнения под командата на млади рехабилитаторкн. Понякога могат да се видят групи от по петдесет или сто души как правят гимнастически упражнения с дървени букови тояжки. За по-голямата част от почиващите или болните тези упражнения са истинско изтезание поради пълнотата на гимнастиците. Нека да ме прости нежният пол, но особено мъчение са тези упражнения с крехки букови тояжки за жените. Аз мога да кажа, че по времето на   ш и п к о в и я   х р а с т, от три жени обезателно две бяха дебели, те много усърдно участвуваха в упражненията с надеждата, че ще отслабнат, но трудно се прегьваха и бяха картина крайно забавна за всички почиващи. Освен с тояжки на Баба Яга се правеха и упражнения с топка, жените и при тези упражнения се мъчеха като грешни дяволи, но не се отказваха, защото е известно на всички, че жената е същество амбициозно. Аз може да съм останал с известни неверни впечатления по отношение Баба Яга, особено що се отнася до жените, но ако е така, то се е получило поради факта, че по него време три четвърти, ако не и четири пети от почиващите бяха жени. Жените имат голяма слабост към минералните бани. В който и наш курорт с минерални води да се отиде, ще се види, че на тумби на тумби из курорта се носят жени и че тук и там се забелязва по някой мъж, съвсем изпаднал, с мъченическо изражение на лицето, защото страда било от хроническа язва, било от пясък в бъбреците, от ревматизъм, шипове, артрит или дявол го знае какво още. Жените обаче много рядко са болни и ходят по тези курорти, защото обожават минералните извори, и се трупат на тях като на петричката врачка. България е страна, пълна с минерални води, рядко има римски император или турски султан, които да не са киснали задниците си в нашите .минерални извори. От поколение на поколение за минералните извори се разказват легенди как от всички страни болните пристигат, носени на ръце. натоварени в каруци или подпиращи се с патерици, а като се изкъпят в изворите, захвърлят патериците и се прибират пеша по домовете си. Аз навсякъде съм слушал да се разказват подобни легенди, но ни на едни минерални извори не видях музей, в който да са събрани патериците на болните. И няма да видя!... Тук, под Баба Яга, също няма музей на патерици... Различни пътеки водят към хълма, някои са стръмни, други са стъпаловидни, трети са едва-едва наклонени, за да могат по тях да вървят и тежко болни. Тези пътеки опасват от всички страни Баба Яга, на равни интервали по тях е написано какъв е наклонът, за да могат болните да натоварват себе си според големината на наклона. Тези пътеки се наричат теренни, те са предназначени за болните от сърце. Смята се, че ако човек, прекарал инфаркт, се изкачи на билото на Баба Яга, то той вече е здрав. Често могат да се видят болни как се разхождат напред и назад в подножието на хълма и страхливо поглеждат към билото, все едно че гледат Хималаите. Това са хора, прекарали наскоро инфаркт, страх и ужас се чете в очите им само при мисълта, че един ден Баба Яга трябва да бъде атакувана от тях по някоя от теренните пътеки... До войната целият хълм е бил частно владение, хората от селището са имали нивици по него, някой се е опитвал да прави тераси, за да не отнасят пороите орната земя, други са засаждали овощни дръвчета, от тях са останали старовремските круши, твърди като камъни, които мисля, че въобще не могат никога да узреят и си остават каменни чак до следващата есен, трети са се опитали да създадат малка китка от средиземноморски кестен и орех на самото било и почти са успели, но почиващите омлатват постоянно орехите и кестените с камъни, чупят клоните им и няколкото дървета сега стоят като градобитнина върху хълма. Ливади са останали, пълни с къртичини и кърпикожух, круши-дивачки са пръснати из ливадите, лешникови храсти, чешма, шипкови храсти, глогини, акация, бор, ябълки. Помежду всичко това минават теренните пътеки, а от две или три години и една нова пътека извежда помежду ниски кукурузи право към планината, така че Баба Яга става свързващо звено между планината и селището. Аз никога не отидох до края на тази нова и, струва ми се, безкрайна пътека, но мои познати ходиха и казаха, че там в края има и манастир и че било много хубаво за разходки, но мисля, че втори път не отидоха. Тази пътека ме плашеше, защото по нея виждах винаги как към планината отиват групово много хора, а назад се връщат съвсем малко и поединично. В топло време цялата Баба Яга се отрупва с народ, кой лежи по гръб, турил ръце под главата си, кой се разхожда напред-назад с крачкомер в едната ръка, група жени седят върху тревата и плетат зелена прежда (по него време в магазините се продаваше предимно зелена прежда, нея особено много я обичаха туркините, изкупуваха я на килограми и седяха да я изплитат), ония с големите х и т а ч и т а се носят като кучешка бесовица, гърмят и ехтят с апаратите, заковават се на някое място, вторачени в апаратите си, после ги вдигат от земята като по команда и се понасят пак нанякъде с тях. Къде ходят тези хора и защо така ходят като сомнамбули, не мога да кажа! За тях се знаеше само че отглеждат гъби или свине, че изкарват много пари и като не знаят какво да правят парите си, купуват скъпа музикална апаратура. Винаги, когато съм ги срещал или съм се спирал при тях, учудвала ме е фанатичността на погледите им, вторачени всеки в своето х и т а ч и, сякаш всеки е обърнат с цялото си същество към своето божество, заслушан във вибрациите му, превърнат целия на слух и струна, непрекъснато опипваш с треперещите си пръсти бутоните и копчетата. Така всеки кара апарата си да вие високо, да пропада в гърлени низини и да разлага музиката на съставните инструменти, сякаш наоколо от всичките ни страни свирят невидими музиканти... Тия хора, мисля аз, че са болни, това са мании, те са потънали вътре в апаратите си, както удавникът е потънал чак на дъното и водата едва-едва го люлее и поклаща. Трябва да сме снизходителни към този род хора, това е болнав свят, който се движи сред също тъй болнав свят, защото минералните курорти преобладават стари и болни хора. Съвсем не искам да оскърбявам старостта, но старостта е, която боледува най-често, тя ни показва нагледно какъв е краят на всяка човешка плът, затова старостта дава нерадостен отпечатък па цялата Баба Яга, и ако тук и там понякога се чуе смях, то и смехът отзвучава нерадостно и се разснпва по оплешивяващите хълбоци на хълма. Често могат да се видят пенсионери, седнали да играят белот. Наоколо им винаги има зяпячи, които подсказват, но подсказването едва ли е необходимо, защото картоиграчите непрекъснато надничат в картите на противниците си, подсказват с предварително уговорени знаци и обикновено се скарват, преди играта им да е приключила. На други места се виждат хора, обърнати с лице към бялата резиденция, самотна и чиста, застанала в ниското, като че някакво каменно виденне от бъдеще време е изникнало внезапно пред очите на хората и привлича погледите им с магнетическа сила. Това особено много важи за новаците, всеки новак, щом се заизкачва през ливадите или по теренните пътеки на Баба Яга, непрекъснато пита где е резиденцията и кога я зърне между дърветата, нагласява се удобно и застава той дълго време да я наблюдава, а ако новаците са неколцина, започват тихо да гадаят коя част от резиденцията за какво служи, защо не се виждат никакви хора, защо комините й не пушат и т.н., и т.н. Това се прави главно от страна на мъжете, жените проявяват по-малко любопитство, те обикновено поглеждат мимоходом и отминават. Много плоски шеги също тъй се чуват по всички посоки на Баба Яга, много пъшкане от страна на изкачващите се, а някъде, на заветно място зад лешникови храсти, мъже си разказват спомени, истории, случили се с тях или пък чути през втора и трета зъка, всякакви небивалици и прочие. На такова закътано място веднъж слушах как увещаваха едного да разкаже история с хипопотам. "Разкажи, разкажи за х е п о п о т а м а - увещаваше го непрекъснато един от групата. - Разкажи, нека чуят и останалите, те тая история не са я чували!"... Човекът не удържа на подканянията и разказа той пред групата следната история за хипопотама, която ще се помъча да предам по-долу: В една локва живееше хипопотам, потънал до уши в тинята. Недалече от него живееше жираф, животно дългошиесто и високомерно. Това животно мразеше много хипопотама и тър-сеше начин как да го напсува на майка. Като всяко коварно нещо, ехидно и византийско, жирафът намисли да мине покрай локвата на хипопотама, да му каже: "Здрасти, хипо!", хипопотамът на свой ред да му отвърне: "Зрасти!", после жирафът да го попита: "Как си, как си?", и хипопотамът с цялата си глупост да изтърси: "Добре съм!" Тогава вече жирафът с най-пълно основание може да избухне и да каже ядосано: "Е, как си добре бе, да ти таковам такованката! Как си добре, като си затънал до уши в тая кал тука, в тая гнуслива локва, гдето нищо друго не се вижда от тебе, ами само двете ти очи стърчат като две клечки над локвата! Е, как ще бъдеш добре!"... Ето така. значи, жирафът си намисля как да напсува на майка хипопотама в локвата и се запътва къмто локвата. Обаче!... Обаче по средата на пътя се спира и си вика: "Добре де, аз ще ида при хипопотама, ще кажа здрасти, хипо, той ще каже здрасти, аз ще кажа как си, как си... ами ако той каже: "Ами и не съм добре!" - тогава аз какво ще му кажа?... Тогава аз ще му кажа: "Е, как няма да си зле бе, да ти таковам такованката! Как няма да си зле, като си потънал чак до ушите в тая мръсна локва, посред тинята тука и не виждаш никакъв простор пред себе си!"... И жирафът въодушевен от новото си хрумване, тръгва къмто локвата на хипопотама, обаче, като повървява известие време, се спира и си вика: "Добре де, аз ще ида при хипопотама, ще му река здрасти, хипо, той ще ми рече здрасти, аз ще го попитам как си, как си... и ако той не ми каже нито "Добре съм" нито ,,Не съм добре", ами ми каже "Горе-долу", аз тогава какво ще му кажа?... Като помисля малко, жирафът изведнъж възкликва радостно, че ще му каже: "Е, как горе-долу бе, да ти таковам такованката! Как горе-долу в тая тиня тука, в тая гнусна локва, гдето чак до ушите си потънал в нея и не виждаш нищо по-далече от носа си! Как горе-долу!"... И жирафът, вече съвсем спокоен, че хипопотама няма измъкване, отива по най-небрежен начин къмто локвата, където наистина хипопотамът потънал чак до шията в тинята, и му вика: "Здрасти, хипо!" Хипопотамът вика: "Здрасти!" "Как си, как си?" - подпитва го по най-византийски начин жирафът, а хипопотамът го отпердашва най-спокойно от локвата: "Я си таковай такованката бе!"... и се потопява небрежно още по-надълбоко в локвата... Настъпи мълчание. По едно време един наивник попита като какво е това хепопотам, човек от групата му казва, че е бегемот, питащият вероятно остана доволен, защото повече и не попита, боейки се да не попадне положението на жирафа, който въпреки цялата си ехидност, византийщина и прочие остана с пръст в устата. Изглежда, че никога не може ти да предвидиш всичките варианти на локвата, защото локвата винаги има свой запасен вариант!... И други истории могат да се чуят на Баба Яга, то една и две ли са, за да седне човек да ги разказва. Много билки също се берат тук от познавачите на лечебни треви, в подножието на хълма, туркини по цял ден човъркат с ножчета и вадят кора от чинарите, за да приготовляват от нея лекарствс против пукане на пети, а хората със слабо зрение изплакват всеки път очите си, кога минат покрай чешмите с минерална вода, вярвайки, че минералната вода усилва зрението. Веднъж и поп видях да се плиска на чешмата и си рекох: "Ето, доживях да видя как и поп вярва в нещо!"... И стада овце могат да се видят как преминават бавно и пощипват тревата на Баба Яга, някой кон понякога, на самото било горе, стърчи замислен и неподвижен, като камък, паднал от небето Чий е този кон, откъде се е пръкнал той върху билото, дявол го знае! Дори ако самата Баба Яга прелети безтелесна над хълма, яхнала някоя стара метла, едва ли някой би се изненадал, защото всичко живо щъка нагоре-надолу в някаква унесеност, сякаш влъхви го носят нанякъде. А кислородът продължава да струи на невидими талази от небесния кладенец и мисля аз, че от него идва цялата замаяност... Но нека спра дотук и да се върна пак при шипковия храст.

Казах, че оня нещастник похъркваше и мреше като някой хермафродит в храста.

(Где да беше така!)

Нито похъркваше той, нито мреше. Шипковият храст не успя да го докопа и да забие ноктите си в месата му. Той изобщо не успя да хване в плен когото и да било от берачите на диворастящи плодове. Макар че се съпротивяваше, попукваше и съскаше заканително, макар да успяваше в началото да се отскубва от дървените куки на своите нападатели, еластичен и жилав, вкоренен яко в земята, опънал всичките си сухожилия, храстът на края не издържа, ония бавно, без да бързат, започнаха да го разпокъсват, поваляха отделни филизи на земята, застъпваха ги с крака, сетне посягаха към следващите с неумолимите си дървени куки и едно по едно заразпитваха и проскубаха негьрската му прическа. В същото време те подвикваха кьм бабичките да приближат и да си наберат едри шипки за шипково вино, бабичките приближаваха, пресягаха се и беряха едрите плодове, няколко невести също тъй се отбиха от теренните пътеки за сърдечно болните и те посегнаха към храста да си откъснат, а ония с големите хитачита усилиха музиката до такава степен, че апаратите им зареваха като лъвове, изпълзели по оплешивелите хълбоци на Баба Яга. И преди още да се здрачи, шипковият храст бе съвършено съсипан, тъпкан с крака и бит с дървените куки от събирачите на диви плодове за назидание, че се е съпротивявал тъй дълго и че успя тук и там да пусне малко кръв, да забие нокти в нечие рамо или да одраска нечия буза. Те го убиха в буквалния смисъл на думата, пречукаха го, както се пречуква змия, удряйки го с дървените си куки. И странно е, че никой не извика: "Чакайте бе, защо убивате храста!", сякаш беше нещо естествено група хора, въоръжени с първобитните си сечива - дървените куки - да се нахвърли върху един мирен шипков храст и по най-първобитен начин да го смаже, тъй както се смазва главата на змия, безпощадно.

Аз не зная колко стар бе този храст и никой от разпитваните по-късно не можа да ми каже колко дълго е живял той на нашата земя, дали стига годините на столетните дъбове и чинари, или е още по-стар от тях, от времето на потъналата Атлантида, на скалните рисунки от пещерата Магура и на всичките ония грозни твари, чиито вкаменени кости намираме утаени в скалите, в земята или във въглищните пластове... а така също утаени вътре в нас, в мрака на нашите дълбоки и тъмни подземия.

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.