ПАДНАЛИТЕ ПТИЧКИ

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Трябва да е било в края на май или в началото на юни, вече не помня месеца, помня само, че бе през пролетта, по небето имаше много бели облаци, те пътуваха на големи стада на юг. Тогава станах свидетел на една дребна и незначителна случка, която въобще не смятах да разказвам на когото и да било и дълго време я пазех само за себе си. И друг път ми се е случвало да запазвам като скъп спомен нещо крайно незначително, но странно е, че тъкмо туй незначително нещо по един особен и непонятен за мен начин вълнува сърцето ми и занимава моето въображение. Така например през миналата седмица на пътя при Астрономическата обсерватория видях паднала по гръб буболечка - бръмбар или нещо подобно на бръмбар. Смазана наполовина, буболечката продължаваше да маха с някое и друго краче. Тя бе нападната стръвно от една оса. Осата много възбудено я обикаляше и се вкопчваше в нея с такова настървение, сякаш не раните й смучеше, ами я разкъсваше. Оттогава много пъти съзнанието ми възкресява тази картина и аз се чудя дали главата ми вече не е тъй много опразнена, че в нея да няма нищо друго освен падналата по гръб буболечка и връхлетялата я настървена оса!

Но лека-полека мисълта избутва всичко това на заден план, забулва го в дим или мъгла и вместо него виждам отново пътуващите на юг стада на облаците. Отново съм в парка, из въздуха жужат пчели, наоколо ми се носи птича врява и шум на падаща вода. Този шум иде от езерото с лилиите, в центъра му са застанали в кръг бронзови жаби - именно те изпомпват непрекъснато вода и я изливат в езерото. Над главите им кръжи водно конче, застава неподвижно, дебне да се появи мушица покрай водните струи или над белите цветове на лилиите, атакува мигом, изчезва и подир малко го виждам да увисва отново над мокрите гърбове на бронзовите жаби. Тук рядко може да се види морско конче, чудя се откъде ли се е взело в този софийски парк?... Не се спирам при езерото, ами продължавам по пътя си. Между дърветата забелязвам три деца да се лутат по тревата. Двете са момичета, третото дете е момче, то е най-малкото. По-голямото от момичетата носи плетена кошничка, завита отгоре със сив парцал. Децата са с гръб към мен, не виждам лицата им. Те се лутат бавно по тревата, ту се скупчват, ту се разделят, всяко едно от тях, загледано в краката си. Напомниха ми гъбари. Гъбарите точно така се лутат, когато търсят гъби. Но тук в Парка на свободата гъби няма. Сметнах, че децата са изгубили нещо и сега го търсят.

Те обаче не можаха да търсят много дълго, защото от противоположната страна се чу предупредителна свирка и един не особено любезен мъжки глас: "Чакай да видя аз защо тъпчете тревата, разбойници с разбойници! Не видите ли, че навсякъде пише с ей такива букви да не се ходи по тревата? Или това за вас не се отнася!" Децата се обърнаха и тръгнаха между дърветата към мен. Най-голямото, с кошничката, вървеше в средата, от едната му страна пристъпваше другото момиче, от другата му страна се препъваше момченцето. То се държеше с една ръка за дръжката на кошничката. Сивият парцал се изхлузи и падна, голямото момиче се наведе да го вземе и много внимателно закри с него кошничката. През това време друг мъжки глас се обади, за да сподели с първия: "То тука телени заграждения да туриш, те пак ще газят тревата! То това е градска гаменария, то тя от дума разбира ли! То като погледнеш тука, един ходи по тревата, друг пуска кучета да се търкалят и да пикаят из нея, на трети топка му се дощяло да рита! Аз само крава дето още не съм видял някой да докара тука на паша, ама ако видя, няма да се учудя! То това не е парк, то това тука е като градско казино!"

Първият мъж, който се обади с пищялката и пръв извика по децата да не тъпчат тревата, възрази на своя събеседник, че тука крава не може да се докара на паша. Кон по може, обаче крава - не!

Бях се спрял и наблюдавах децата. Те ме наближаваха, говореха си нещо оживено, но тихо, без да ме виждат. Имах чувството, че цялото им внимание е съсредоточено само в кошничката, покрита със сивия парцал. Забелязаха ме едва когато излязох на алеята. Спрях ги и ги попитах какво да правим с пазача и с оня другия, който нямало да се учуди, ако види, че някой докара в парка кравата си на паша. Те се засмяха. Малкото момиче имаше телено приспособление на зъбките си за изправяне на едно зъбче, което се мъчеше да се изплъзне встрани. Момченцето носеше очилца с голям диоптър, очите му изглеждаха разширени, сякаш възрастен човек стои насреща ви и ви наблюдава. Голямото момиче оправи сивия парцал върху кошничкаха и ми каза: "Чичко, ние не тъпчем тревата!" Момчето се обади: "Ние събираме птичета!" Учудих се какви птичета могат да събират по тревата. Онуй с теленото приспособление на зъбките се намеси, за да поясни. "Паднали птичета!" "А откъде се вземат тези паднали птичета?" - попитах аз на свой ред и почувствувах как постепенно почвата почва да се изгубва изпод нозете ми. Тогава напред пристъпи голямото момиче с кошничката и ми обясни, че когато духа вятър, то той (вятърът) много силно люлее дърветата и заедно с дърветата люлее много силно и гнездата на различните птички. Сега птичките са излюпили птичетата си и вятърът, като люлее силно гнездата, то някое пиле било, или врабче било се изтърсва от гнездото върху тревата. Майките им нали не са постоянно при пилетата, щото ходят да им търсят храна, и те тъкмо тогава падат от гнездата. А като падне в тревата пилето, не може да се качи отново в гнездото си. Ето затова те обикалят из тревата и търсят.

Не вярвах да са намерили паднало птиче, но за всеки случай попитах. "Има, има!" - започнаха да говорят те едно през друго, голямото момиче повдигна сивия парцал от кошничката и на дъното на кошничката за най-голяма моя изненада аз видах две неугледни пилета, наполовината голи, наполовината покрити със сивкав пух. Щом до тях стигна светлина, те веднага вдигнаха главици и разтвориха широко човките си, писукайки безпомощно. Животът в тия птичи телца ми изглеждаше толкова крехък, че всеки миг можеше да се разпадне пред очите ми. "Завийте ги! - казах на децата. - Те смятат, че светлината, това е майка им, затуй разтварят човките си. Гладни са и чакат да бъдат нахранени!"

Децата завиха кошничката със сивия парцал, двете пилета на дъното спряха да пиукат, умълчаха се. Умълчахме се и ние.

По едно време попитах: "Е, какво ще правим по-нататък?" Голямото момиче ми рече: "Като намерим гнездо на птичка, ще ги оставим вътре в гнездото. Птичката нали ще ги отгледа?"

"Непременно ще ги отгледа!" - казах на децата и тръгнах по алеята към пазачите, които продължаваха да се убеждават взаимно, че този парк не е никакъв парк и че тук човек трябва да брани тревата с тояга... Белите облаци продължаваха да пътуват на юг много далечни и чужди...

Повече с тези деца не се видяхме. Аз и досега не зная, ако върнем в гнездата падналите птички, дали те ще бъдат непременно отгледани! По-важното е, мисля си, да търсим и да събираме падналите върху земята птички, тъй както това правеха трите деца в градината, защото бурите постоянно брулят дървото на живота и от неговите гнезда непрекъснато се изтърсват върху земята полуголи, неукрепнали, гладни и треперещи птичета.

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.