Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МРАВКИ РАЗГЛЕЖДАТ ПУШКА

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Веднъж г приятели осъмнахме в Софийското поле, потънало в тънка мъглица. По стърнищата и покрай напоителните канали при малко повече ходене и при малко слука можеше да бъде вдигнат някой пъдпъдък, да бъдат срещнати двойки млади гургулици, неподготвени още за далечен полет, или пък да се видят в небето синкави гривеци, търсещи ниви с окосен фий и солища. В Софийското поле има много засолени почви; изоставени отдавна от хората, те са пълни с трапища и с бурени, ни човек преминава през тях, ни добитък, само някой ловец понякога ще мине, търсейки напразно заек, или ще накацат гривеци.

Лятото си бе отишло, есента настъпваше предпазливо, с известна боязън. Нейното присъствие се чувствуваше главно сутрин, когато всичко наоколо тъне в прозрачна мъглица, прохладно е, тихо, едва доловимо дъхти на мокра слама и на студен дим, стигнал до полето от невидимо село. Два или три часа по-късно слънцето вече ще свети ярко на небето, по земята няма да има никаква роса, ще стане горещо, както е горещо през август, и ако не са носещите се тук и там из въздуха паяжини, напомнящи за настъпващата есен, човек ще помисли, че е лято. Но това ще стане по-късно, сега е още хладно, ловците се разстилат във ветрило, левият фланг почти се губи сред тънката мъглица. Там има камъш, от него с писък излита бекасина, но никой не успява да стреля по нея. Малко подир бекасината се чуват два последователни изстрела и викове: "Лисица! Лисица!" От левия фланг викат на помощ, ловецът, стрелял подир лисицата, твърди, че е ранена и че се е вмъкнала в камъша. Обграждаме мястото, част от ловците нагазват в камъша, от време на време го прострелват, за да гонят ранената лисица към другите, наредени в дъга. Те пазят хищникът да не се вмъкне в съседната нива с гъст й висок кукуруз.

Лисица обаче не се появи. Някои изказват съмнение, че не е имало никаква лисица, почна се спор, едни твърдяха, че тук лисица няма да се укрива по никакъв начин, защото е мокро и заблатено, други смятаха, че тя по принуда се укрива в камъшите, защото се е видяла натясно, а имаше и трети - те изказаха предположението, че е възможно в камъшите да се укрива не лисица, а енотовидно куче. Докато се водеха спорове, от съседно село дойдоха патичари, облечени всички в зелени брезентови елеци с големи емблеми на БЛРС на гърдите. Почти на всички елеците им бяха широки, от номер петдесети нагоре, може би номер петдесет и две и номер петдесет и четири. Винаги съм се учудвал защо в ловните магазини се продават само елеци с гигантски размери, за мен това си остава загадка, която до ден днешен не съм разрешил. Патичарите с големите елеци бяха излезли на лов за полудива зеленоглавка, която развъждаха в един продълговат, ограден с камъши рибарник. Те смятаха, че стреляме тайно по техните полудиви патици и крием отстреляното в непроходимите кукурузища, израснали между патичарника, реката и камъшовото пространство, оградено от нас. Те даже и с това нелепо обвинение не се задоволиха, а изразиха и съмнение, че ние не се отказваме и от кукурузищата, сигурно берем от тях млечна царевица, тъпчем с нея раниците си и я мъкнем в София за варене, защото софиянецът, щом излезе по софийския кър, насмита всичко пред себе си и минава като метла през него.

Това бяха груби и озлобени хора. Скарахме се. Тези патичари нямаха нищо общо с добродушния нраа на ловеца. Кога един ловец срещне друг ловец на полето, все едно че бог с бога се срещат, а тези патичари се държаха тъй с нас, сякаш не бога сме срещнали, ами сме налетели на неговите кучета, та като ни облаяха, ние, вместо да гърмим срещу тях, възвихме и тръгнаме да търсим друго поле или район за ловуване. Те още дълго ни следяха да видят дали някой от нас няма да влезе във високите гъсти кукурузища и да измъкне от тях някоя застреляна по-рано и скрита там патица. Никой обаче от нас не влезе в кукурузите, защото нямаше причина за влизане. Ония продължаваха да ни следят и не стига, че ни следяха, но и подхвърляла обиди подире ни, все едно че ни замеряха с камъни. Не им отвърнахме на обидите, защото забелязахме от самото начало, че ако ги отминаваме с мълчание, то това повече ги озлобява.

Откъде идваше това озлобление? Тук ще направя едно отклонение и ще се помъча да обясня защо все по-често се срещат озлобени ловци в Софийското поле. По силата на едно разпореждане стопани на ловното поле са ловците от съответното село. Селата край град София са разпределили помежду си ловните полета и външен човек може да ловува в тях само ако е поканен от местните ловци. В това няма нищо лошо, що се отнася до местния полезен дивеч. Лошото започва при прелета на дивеча, който идва но тези места от северните страни и продължава по своя стародавен път на юг. В София има хиляди ловци, допреди няколко години те свободно излизаха да ловуват на прелетен дивеч, но сега, по силата на това ново разпореждане, всеки един от тях може да излезе на къра само ако е поканен като гостенин или има издадено писмено разрешение (бележка) от председателя на ловно-рибарската дружинка за определена дата. При толкова хиляди пушки, а малко дивеч, то се знае, че местните ловци не са склонни да издават писмени разрешителни. Това принуждава много ловци от София, щом се разреши ловът на пъдпъдъци, гургулици, гривеци, бекасини и диви патици, да поемат по далечни краища - кой към Тутракан, кой към Симитли, кой към Тракия или Добруджа. Но не всеки има тази възможност да иде чак толкова далеко заради един пъдпъдък и за една гургулица. Ето защо мнозина, нарушавайки разпоредбата, продължават да излизат с пушка на рамо в Софийското поле. Там веднага ги посрещат ловците - собственици на ловното поле, за да ги прогонят. Това е една нелепица. Имал съм случаи да наблюдавам как местни ловци се държат като феодали към външни хора, попаднали в тяхното поле било за лов на диви патици, било за лов на гургулици. Ако човек иде в планината, никой не го спира и не го пита: "Кой те покани тебе тука на туризъм бе, брайно, къде ти е на тебе бележката за туризъм и разрешителното, от което да е видно, че имаш право да береш диворястящи плодове, гъби да береш, боровинки или жълт кантарион?" В планината никой не пита туриста, а в полето тези нови феодали те прогонват с такова настървение, все едно че си престъпил и влязъл в свещената им и неприкосновена собственост. Тези малобройни групи от Софийското поле имат пълната власт да прогонват от своите райони всеки градски ловец и питам аз тогава какво да правят тези хиляди градски нещастници, въоръжени с ловни пушки, запасали патронташи и помъкнали със себе си и някое и друго чистопородно куче, скапало се да виси цяла зима по градските балкони, загубило всякакво обоняние и всичкия си ловен инстинкт!... Това, от една страна... От друга страна, и ловците от Софийското поле имат право да са озлобени, защото индустриализацията отрови бързо полето, реките погинаха и текат мъртви между своите сиви брегове, почвата взе да става все по-солена, в определени райони вече не се садят моркови и зеле, нито пък картофи се отглеждат, защото стават опасни, ако човек ги тури на трапезата си. И птичките оредяха. Този кър се оживява от време на време, когато през него преминат пасажи на гургулици, пъдпъдъци прелетят от север и търсят в нощното си летене древните пътища към Вишово бърдо, към Ярема и към Самоковското поле, ята бекасини ще паднат в заблатените места, ще се задържат за по три-четири дена, трупайки мазнина за продължителния си полет, и ще отлетят; диви патици ще дойдат със застудяването, с радостен шум ще изпълнят небето и като забръска първият сняг, по нивите могат да се видят понякога накацали диви гъски... Спирам се малко по-подробно на този факт, защото смятам, че той не е обмислен достатъчно зряло и защото съм убеден, че едва ли има у нас учреждение, което да издава разпореждания, стимулиращи чувството за собственост у българина. Рано или късно чувството за собственост придобива своя уродлив вид, затуй мисля аз, че обществото много внимателно трябва да следи къде в този пункт нещата могат да се разширяват и къде те да бъдат стеснени и ограничавани...

Казах, че собствениците на полудиви зеленоглавй патици бяха груби и озлобени хора, те ни нагрубяваха, и обиждаха, опирайки се на едно нелепо разпореждане, един от тях даже извади от джоба си дебел кочан с разписки, удряше кочана върху дланта си и подвикваше: "Ето такова нещо, брайно, трябва да имаш ти, разписка трябва, а така слепешката, както си се юрнал, то докъде ще се стигне? Доникъде няма да се стигне!" Друг един додаваше като ехо: "А бе остави ги тия полковници, глей си кефа! Мани ги, нека маат като изгубени Станки по къра, що ще им се ядосваш?" Оня с кочана му обясняваше: "Защото ред трябва, затова!"

Това, че ни произведоха полковници, ни разсмя. Те нарочно ни произведоха полковници, за да могат посредством туй да се издигнат в собствените си очи, защото са успели да прогонят от своето ловно поле не какви да е изгубени градски Станки, ами полковници, от които може цели полкове да треперят, обаче, брайно, тука, в нашите кукурузища, покрай патичарника ни и из нашите стърнища няма защо да се навираш, след като тебе никой не те е поканил, и може да си полковник и да строяваш цял полк, тука обаче ние командуваме парада и ние те тебе строяваме! Че имаха те известна слабост към строяване и командуване, личеше по широките им елеци, всеки един украсен с огромната емблема на БЛРС. Всички бяха много разнопородно облечени и обути кое как дойде, откъм каскети и капи също така бяха разнопородни, обаче откъм ловни елеци личеше пълното им единодушие и човек с повече въображение можеше да приеме, че това наистина, е една униформена ловна дружина.

Изтеглихме се на разстояние един пушечен изстрел от патичарите и се разположихме върху неголяма дига, извита в дъга. Дигата беше бряг на канал, в канала имаше хубави водни огледала, чудесно място за патици. Патици не се виждаха, само някоя зеленонога водна кокошка притичваше чевръсто и бързаше да се скрие в камъшите. Почнахме да умуваме в кой район да се прехвърлим за ловуване. Отвъд дигата имаше запустяло място, обрасло с върба и къпина. От една страна го обграждаше дигата, от другата страна - реката, а по-нататък, на север, се издигаха стените на промишлени утайници. Сред върбите проблясваше блатлива вода. Ако човек продължи да върви по дигата и стигне до едно място, където каналът се стеснява, то той ще намери там прехвърлено дърво, съединяващо двата бряга. По това дърво може да се премине и да се навлезе в запустялото място. То има такъв вид, сякаш в него не дивеч, ами змейове могат да се въдят. Тук мога да отбележа, че природата, колкото и да изглежда пустинна, изоставена или бедна, винаги ще отдели по някоя троха за ловеца, стига той да е въоръжен с търпение и да не се отчайва. Именно на това разчитахме ние, загледани в запустелия и изоставен от хората и от бога триъгълник между утайниците, реката и дигата. То се видя, че няма къде другаде да се ходи този ден, ами ще претършуваме туй място, пък каквото бог даде, това и ще бъде! Още повече че и сто години да ловуваме тука, няма кой да се появи да претендира, да ни иска писмени разрешителни или да ни гони, опирайки се на някакви временни и несъстоятелни разпоредби. С други думи, това място бе ничие, явно никоя ловна дружинка не го искаше и не стопанисваше дивеча в него, никой не го разораваше и не сееше нито жито в браздите му, нито кукуруз. От години наред познавам това място, то седи като просяк в Софийското поле, чака да мине човек и да хвърли монета в паничката му. Но не би! Ако се случи да мине човек, то той гледа по-скоро да вземе монета от паничката, камо ли да хвърли монета. През месец декември на една тежка зима в туй място намерих змия върху снега. Стрелях, змията се запремята върху снега и го опръска с кръв. Кое бе накарало влечугото да излезе посред зима върху снега, вместо да остане в земята да прекара там своя дълбок зимен сън?... Тук земята просмуква от промишлените утайници зла химия. Тъй че не змия, ами дракон да се е заровил за зимен сън в нея, ще се събуди и притиснат от злата химия, ще изпълзи върху снега. Поради тази причина избягвах да ловувам в туй място, моите приятели знаят това много добре. Ако те тръгнеха да направят един тараш през него, обикновено аз оставах да ги чакам в сянката на някое дърво или пък, седнал на някое височко място, наблюдавах ловците и движението на дивеча. Там понякога се струпваше много дивеч, при прелет се носеха ниско ята със стотици дъждосвирци, усукваха се бърнета или се разстилаха веригите на големи северни патици, а прелитаха също така и много калугерици - махат с крила и се вайкат непрекъснато с тъжни гласове, дано господ бог и Дева Мария се смилят над тях. При прелет тук може да се отстреля най-красивата патица, шшюопашатата, защото това е един от нейните постоянни коридори, особено при завръщане от юг... И при слука, разбира се! Днес явно не върви, макар че излязохме рано в полето. Тънката синя мъглица се стопи, ранената от нашия колега лисица остана да се спотайва в камъша или се е примъкнала във високите и гъсти кукурузища, ония злобни патичари с големите ловни елеци съвсем ни развалиха настроението. На това отгоре трима гъбари минаха и макар и да виждаха, че никакъв дивеч не висеше по кожените ни висилки, попитаха ни: "Нема ли, нема ли?", ние обаче не им отговорихме, ами седяхме унило върху дигата, димяхме с цигарите (по онова време аз пушех), а гъбарите, щом ни подминаха, чухме ги да казват: "Нема и да има!", обаче ние, въпреки нашата унилост, им пожелахме да намерят отровна гъба и трябва да кажа сега, че това ни оживи по един особен и внезапен начин. Тоя, дето рани лисицата, додаде: "Змийска, змийска!" - тоест пожелаваше им да намерят змийска гъба.

Така тия гъбари ни извадиха от нашето унило състояние. Раздвижихме се върху дигата и докато другите умуваха дали откъм лявата или откъм дясната страна да бъде преминат каналът, аз през това време сметнах, че ще е по-добре да остана на дигата и да наблюдавам от нея как ще върви ловът, а ако нещо прехвръкне и над дигата, да стрелям. Така и направих. Намерих удобно място в сянката на млада топола, защото слънцето, бе почнало да напича, отпасах патронташа, на една страна оставих патронташа, на другата страна - пушката, развързах раницата си, налях си кафе. Блаженство... Отпиваш кафе, димиш с цигарата, сливаш се бавно с природата, разсипваш се като ситен прах из нея. Високо и плавно в небето летят синкави гривеци, известно време въображението лети с тях. През това време изневиделица е дошла сврака, кацнала е на тополата и оттам съобщава, че на дигата има човек. Подир съобщението свраката попита нещо на своя сврачи език или може би и тя като гъбарите рече: "Нема ли, нема ли?" Не й отговорих. Отпивам кафе, димя с цигарата, гледам как моите приятели един по един се появяват оттатък канава в онуй ничие място. Оставям недопитата чаша върху тревата и виждам една мравка. Тя се е покачила върху пушката ми, пъпле по патронниците, опипва сглобките, ту тича забързано, ту се спира, умувайки нещо. По едно време се изтърси на земята, забърза по една видима пътека и се изгуби. Но не се губи много.

Зърнах я как да бърза, вървеше, опипвайки пътеката пред себе си, а подире й пъплеха още две мравки. Трите заедно се покачиха върху пушката и започнаха да оглеждат патронниците.

Ето, помислих се, мравка, нищо човек е, обаче и тя, щом види, че на дигата нещо препречва пътя й, не отива да го хапе, ами се връща да повика още мравки и се покачват те по най-любознателен начин и колективно да разгледат това нещо - тоест пушката ми. Сума време трите божи твари се дивиха, обхождайки надлъж : и нашир пушката. Те особено много се задържаха върху патронниците и главата, в която се криеха всичките, механизми на оръжието и главно ударните механизми. Главата бе от дълбоко оксидирана стомана, на кафяви и синкави облаци. Тази дълбока оксидация е френски патент, тя предпазва метала от корозия. Мравките не можеха да знаят, че това е френски патент, но, изглежда, оксидацията ги заинтригува с нещо, защото се въртяха сума време като дервиши по нея. И докато се въртяха, ето че по пътеката се зададоха още мравки и се насочиха право към пушката, качиха се и те горе. После дойдоха още мравки, едни слизаха от пушката, други се качваха върху нея, шетаха иагоре-надолу и се оттегляха, за да сторят място на идващите по пътеката. Мравките по един особен начин си сигнализират, когато намерят нещо интересно по своя път, независимо от това дали е храна, или материал за градеж на мравуняк. Едва ли обаче те оглеждаха моята ловна пушка с тайната мисъл да я отмъкнат с общи усилия и по тоя начин да въоръжат себе си. Доколкото забелязах, те идваха само за да я разгледат, и щом задоволеха любопитството си, се връщаха по своята едва забележима мравешка пътека. На мястото на заминалите веднага се задаваха нови мравки и по този йачин мравешкото вървище не оставаше ни за миг пусто. Не бих могъл да кажа колко време се измина, откакто мравките откриха ловната ми пушка върху дигата и оставиха всичката си работа, за да я разглеждат. Аз от своя страна изоставих лова, решен твърдо да дочакам до края и да видя какво ще предприемат мравките по-нататък с пушката. Беше съвсем очевидно, че пушката по някакъв особен, неизвестен за мен начин интригуваше трудолюбивия мравуняк. Съвсем близко отекна изстрел и ме отклони за известно време от мравките.

Видях от другата страна на канала ловец с черна гумирана мушама. В ръцете му димеше пушка, той я скърши, продуха я, припълни и много смело нагази в канала. Изправих се върху дигата и почнах да му викам, че тук дъното е напоено, подвижно и коварно за преминаване, по-добре е да слезе надолу по течението, там ще намери повалено дърво и по него ще мине, за да се качи на дигата.

"Паток ударих!" - извика ловецът и посочи с пушката тръстиките откъм дигата. Тръгнах към него, пътьом взех дълъг тополов прът, за да му го подам, ако се наложи да го изтеглям от канала. Тъй и стана - докато стигна до ловеца, той затъна до гърди в мътната вода, в яма ли пропадна, дявол го знае. Не загуби обаче никакво самообладание, ами се усмихваше малко стеснително, макар че много енергично сграбчи другия край на подадения прът. Измъкнах го до брега, тук той остави спасителния прът, наведе се и победоносно извади от камъша един едър паток. Патокът още продължаваше да маха с червените си плавници във въздуха, ловецът го изхвърли горе върху дигата, почти до краката ми, птицата помаха, помаха и притихна.

Ловецът с черната гумирана мушама беше стар мой познат. За първи път го срещнахме с един приятел преди много години край Струма. Беше късна есен, време дъждовно, студено и ветровито. Той и тогава бе облечен в черна гумирана мушама, каквито вече никъде не се продават. И той, и ние бяхме мокри до кости. Черната му гумирана мушама имаше много широка яка, тъй че събираше дъжда, подобно на олук, и го изливаше във врата му, а онова, което се оцеждаше по нея, мокреше панталона му и влизаше в ботушите.

Лошото време не бе в състояние да изтрие стеснителната усмивка от тясното лице на човека, нито пък да го прогони от брега на реката. Край брега се разстилаше пасище, по него бяха разпръснати кичури тръстика и неголямо стадо говеда. Мокрите говеда стояха обърнати гърбом към студения вятър, безразлични към пасището - сигурно чакаха да дойде техният пастир от недалечното село Прибой и да ги прибере. Пасището бе мочурливо, голяма част от него бе наводнена и човекът с черната гумирана мушама ни обясни, че тук кацали много бекасини и обичали да се врат в краката на добитъка, а той, прикривайки се зад кичурите тръстика и зад добитъка, дебнел бекасините, но пусти бекасини така излитат, все едно че се провират между ушите и рогата на добитъка, та няма как да гръмнеш, защото може, като гръмнеш, по погрешка да удариш някое говедо... Все пак той бе успял да удари три бекасини, но ги е стрелял, когато се задават откъм небето и се приготвят за кацане. Предложихме му да тръгне с нас, ние вече се бяхме отказали от лов и отивахме да се стоплим и изсушим в едно ханче, недалече от пасището. От своя страна новият ни познат предложи да идем съвсем наблизо при един изоставен кантон с избити врати и прозорци и от кантона да наблюдаваме, защото по това време наоколо могат да дойдат и диви гъски. Братът на един негов познат от селото Прибой през миналата седмица бил ударил дива гъска в самото пасище. Само при споменаването на дивата гъска човекът тъй много се оживи, сякаш че в следващия момент гъските вече щяха да се покажат от дъждовното небе и планирайки над мокрите гърбове на добитъка, да накацат в пасището. Отказахме му и продължихме покрай Струма към ханчето. За втори път срещнах този човек с черната гумирана мушама в Софийското поле, на изток от кремиковските утайници. Стеснителната усмивка не бе се изличила от тясното му лице. Той беше ударил блатен бекас, похвали се с бекаса, изпуши една цигара тютюн и замина по посока на каналите да търси бърнета. По-късно още няколко пъти го срещах винаги сам и облечен все със същата черна гумирана мушама. Както и сега. Той вдигна патока от дигата, много щастлив, че е имал слука, и двамата се запътихме към тополата, където бе оставена раницата ми и където мравките разглеждаха моята ловна пушка.

Черната гумирана мушама издаваше най-разнообразни и странни звуци при всяка крачка и при всяко размахване на ръката, която стискаше издъхналия паток за шията, а главно скърцаше подобно на колело от каруца, чиято главина отдавна не е смазвана. Свраката, щом ни видя, че идваме двама по дигата, се вдигна от тополата и отиде да съобщи на други свраки какво именно се е случило. Попитах моя стар познат къде се изгуби гия две-три години, в кои райони се скита да ловува, дали успя да удари дива гъска край селото Прибой, или вече не ходи там, а той от своя страна също ме попита къде се губя тия две-три години, защото вече не ни среща с приятеля ми но Струма, как върви ловът и прочие, и прочие, и призна между другото, че братът на неговия познат от село Прибой успял да удари през миналия сезон две гъски, та по тоя начин гъските вече станали три. То значи, че там наистина минава гъска, каца да си отдъхне, а и да пасе, особено в нивите с жито. Тая година там е засято много жито и той възнамерявал по-късно да отскочи до Струма и да си опита отново късмета на диви гъски.

Тъй, разговаряйки, ние стигнахме до моята пушка, до раницата и патронташа, разположени под сянката на тополата. Сянката вече се бе изместила, пушката стоеше, наполовина осветена от слънцето. В тази осветена част се виждаше как мравките продължават да сноват нагоре-надолу и да оглеждат в най-пълно изумление цевите и назъбената между тях мерна линия. Обърнах внимание на ловеца с черната гумирана мушама върху факта, че ето, може би повече от час време как на дигата се появи най-напред една мравка, покачи се да види пушката, скочи бързо от нея, изчезна обратно по своя мравешки път и се зададе подир време, водейки подире си още две мравки. Трите заедно се покачиха върху пушката и много старателно започнаха да я разглеждат, като непрекъснато я помирисваха с мравешките си муцуни и близваха тук и там, за да проверят във всеки случай има ли пушката вкус, или няма. "Не може да бъде!", рече човекът и клекна, държейки патока за шията. "Тц, тц, тц!", зацъка той с език, наведен над пушката. После се изправи, извади изпод черната мушама брезентова еднодневка, напъха в нея патока, но тъй, че от едната страна на еднодневката увисна шията му, а от другата страна щръкнаха двата оранжеви плавника. Като преметна всичко това през рамото си, той изведнъж се разбърза, защото чу, че от другата страна на канала припукаха пушки. Казах му, че там, зад върбите, ловуват мои приятели. Човекът с черната гумирана мушама се спусна бързо по наклонената дига, хлътна в камъша и потъвайки до пояс във водата, вдигнал високо пушката си, премина от другата страна. Мократа му гумирана мушама отново започна да скърца, подобно на колело от каруца, чиято главина отдавна не е смазвана. "Пак ще се видим!", рече ми той, прехвърли се на другия бряг на канала и се изгуби от очите ми.

Този човек ми правеше много странно впечатление. Той сякаш не се променяше. Ето вече как няколко сезона поред го срещам по веднъж или два пъти в годината, винаги сам, винаги с тая черна гумена мушама, и най-важното - винаги мокър. Той никак не се боеше от вода или от дъжд, мисля даже, че нарочно ги търсеше, и мога да кажа, че гумираната му мушама повече го мокреше, отколкото да го предпазва от дъждовете или водата. Като помислих известно време, загледан в посоката, където ловецът изчезна, аз най-после сметнах, че той по всяка вероятност е потомък на жителите на наколните жилища. В отдавнашни времена в Софийското поле е имало много блата, богати на дивеч и риба, в тях именно са били строени много наколни жилища, тъй че човекът голяма част от живота си е прекарвал сред блата, каиъши и тръстики. Само така можех да си обясня блатната носталгия на моя случаен познат... Но изсвистяха крила!

Вдигнах бързо пушката от земята, в тополата зад мен бе кацнала гургулица. Чух я как прошумя с крилата си в дървото, но не можах да я видя поради гъстите листа. Забелязах я едва когато пикира ниско над дигата, стрелях подире й, тя се изви, повдигна се нагоре н отлетя със своя грациозен и стремителен полет. Скърших пушката, продухах дима от цевите, наведох се да извадя патрони от патронташа, вършех всичко това пипнешком, защото оглеждах небето и тополата. Заредих отново, видях, как иззад тополата, откъм високите кукурузища летят две гургулици. Те идеха към тополата, за да пладнуват на сянка в клоните н. Още докато трептяха с крила, избирайки място за кацане, стрелях и улучих едната. Тя се завъртя бавно и падна върху дигата. Другата отлетя, плъзгайки се ниско над гъстите кукурузища.

Вдигнах парцала от земята, който само допреди миг бе птица, за да го впримча в кожената висилка. Седнах между раницата и патроиташа в очакване на следващите гургулици.

И тогава видях, че от изстрелите всички мравки се бяха изтърсили на земята, сякаш смерч ги беше отнесъл. Какъв ли ужас са изпитали, горките, когато онова непознато нещо под краката им е изтрещяло, нажежавайки се мигновено?

Втори път мисля, че нито една от тях не би дошла да разглежда пушката ми... Тайно вътре в себе си се усмихвах, припомняйки си как в началото дойде една мравка и видя, после как тя се изгуби в тревата и се появи отново, а подире й тичаха още две мравки... и прочие... и така, както тайно в себе си се усмихвах, гледах пушката си, тайната ми усмивка постепенно изгасна, защото видях аз, че мравките са оставили върху стоманата и върху нейната дълбока оксидация своя мравешка оксидация, че са направили те по цялата дължина на оръжието свое мравешко вървище. Там, дето те бяха се лутали, опипвали, разглеждали и облизвали с език, една част от стоманата бе избелена като кост, а другата част бе ръждясала. И тя продължи да ръждясва пред очите ми, докато аз най-после се сетя, че тази трудолюбива божа твар изобщо не бе разглеждала моята ловна пушка, ами бе намерила оръжейна смазка върху нея и съобщавайки си една на друга, мравките от целия мравуняк се бяха извървили, за да оближат цялата оръжейна смазка от това непознато нещо, попаднало случайно на пътя им. Като облизаха връжейната смазка, мравките оставиха върху пушката ми своята мравчена киселина. Мравчената киселина проникна дълбоко в метала, гравира по един особен начин стоманата и може да се каже, че сред моите приятели аз съм сега единственият ловец, чиято пушка има мравешка гравировка.

Оттогава ми е останал и навикът, ако видя, че някъде извънредно много се взират в нещо и го разглеждат да си мисля с известно съмнение дали наистина това нещо там го разглеждат в цялата му сериозност, по най-любознателен начин и колективно, или изяждат само смазката му по един съвсем делничен начин, за да отворят към сърцевината на това нещо пътя на корозията?

 

 

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.