ЛОЗЕ

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

То бе посред безводни, полупустинни припеци, в него растеше главно старовремска лоза, сякаш стопанинът му бе събрал на тази орница само старото опълчение, водило окопна война с болестите, без да отстъпи ни крачка назад. Тук и там някои от старите лози се бяха изтървили, тоест - изгубили, на тяхното място бяха засадени нови сортове като кардинал, каберне, фетяска, ркацители и прочие. Името на последния сорт се произнасяше много трудно, то бе пренесено по механически начин и за да се улесни при запитвания, стопанинът го наричаше ту ракацители, ту ръкътицели. Новите сортове лози стърчаха срамежливо посред ветераните, босоноги, с тънки пищялки. Ветераните стояха достолепно върху усуканите си, завързани на зли възли главини, напукани от времето, станали барутеносиви. Епичност вееше от това старо лозе, спокойствие вееше и приличаше то донякъде на селските гробища, осеяни със стари гробове и стари надгробни паметници, посивели от времето, облепени с каменен мъх. Когато стопанинът минеше по редовете, нарамил пръскачка машина с разтвор от син камък, и напръскваше всяка лоза, то отдалече лозето заприличваше на небе, паднало върху орницата; а самият човек с пръскачката заприличваше на синкаво божество, което се разхожда бавно по небето. Слънцето играеше и бляскаше върху излъсканата машина, равномерно работеше ръчната помпа, свистене и съскане се разнасяше из лозето, сякаш някой невидим диша могъщо, а през синкавия дим на разтвора играеше малка небесна дъга... Синкаво божество, синкаво лозе, златна пръскачка върху гърба на божеството, два брезентови ремъка са впити дълбоко в раменете му, под пръскачката божеството е облякло безръкаво кожухче от агнешка кожа, за да не го убива машината и да предпазва кръста му от настиване. Кожухчето е станало синкаво от разтвора, ризата от оксфорд и тя е станала синкава, както и лицето, защото, като подухне вятър, хвърля разтвор право в лицето; и ръцете са синкави, както и босите стъпала, а синият дочен панталон е син по рождение. Крачолите на панталона са скъсени, развяват се те високо над глезените. След всяко пръскане на лозето панталонът става все по-къс и по-къс, защото постоянно се мокри и платът се свива. Но ако крачолите се скъсяват, панталонът пък има това качество, че се разширява в дъното и на кръста, та в горната си половина придобива силуета на потурите. Как фабриките постигат този ефект, си остава тяхна фабрична тайна! Само сламената шапка, шита от тънък тополов талаш в работилниците на гара Костенец, ни се свива, ни се разширява.

Колко пъти се пръска едно лозе? - съм питал стопанина. Зависи от годината, казва стопанинът. Ако годината е дъждовна, лозето постоянно се пръска. Разтворът в случая е като пелена, в която човекът увива всяка лоза поотделно, за да я предпази от мана. Понякога ще се случи тъкмо да напръскаш лозето си и ето че плисва дъжд, измива той целия разтвор, после пеква слънце, мократа земя започва да дими топла пара. Тъкмо в тая топла пара се образува мана. За да се бори с маната, човекът нарамва отново ръчната помпа и започва да пръска лозето... Ако се случи хубаво време, то човекът оставя машината, хваща той мотиката и започва да изтребва плевелите в своето лозе. Тогава се чува само тежкото дишане на човек и откънтяването на стоманено сечиво, когато раздробява ситните камъни. Мотиката по цял ден се издига и спуска, заобикаля внимателно отрупаните с шума главини и отдалеко напомня тя сребърен скакалец, който подскача неуморно из лозето, сякаш е някоя механическа играчка. Подир прекопаване идва връзването на всяка лоза и кършенето. Като връзва всяка лоза и я опасва веднъж през хълбоците и веднъж през рамената, човекът прави лозето да изглежда спретнато и кичесто, а ако младите филизи стърчат високо, прекършва ги, за да не нзбуява много високо лозето, ами да събира соковете за угояване на гроздовете. Най-крехките филизи човекът сдъвква, те са възкисели, утоляват жаждата и премахват умората от тялото. Окършвайки ги, стопанинът подравнява своите лози в лозето, лозлте придобиват вида на гвардейци, строени на военен парад. Макар сортовете да са различни, всички лози изглеждат равни помежду си; по същия този начин и хората са различни и са едновременно равни помежду си. Тук и там се е разположила нашироко дива лоза или лоза от сорта отел, тях стопанинът нито пръска с разтвор, нито връзва през кръста, нито пък посяга да откърши някой крехък филиз. Тези лози бог е изхвърлил от рая, дълго дивели те и скитали по горите, примъкнали се после в питомното лозе, човекът ги пожалил и макар че раждат малко, той не ги изтребва, а посяга есенно време милостиво към тях, събира по някоя шепа зърно и го смесва с гроздето на питомните лози. По този начин питомните вина придобиват малко див привкус... В края на краищата и сам човекът е изгонен от рая и като се е скитал той и е дивеел из горите, примъкнал се е най-сетне в питомното лозе, за това и в самия човек има малко привкус на дивото... Аз мисля, че ето по такъв начин всеки бог отглежда своето лозе, всеки градинар градината си и върху цялата земя се е разпростряла човешката любов, защото човешката любов значи грижа.

Дотук, както и читателят може да забележи, като че се изчерпи темата за лозето. И какво остава? Нищо друго не остава, освен да седнем ние двамата с Янко Станоев при бъчвата на това синкаво от синия камък божество. Самата бъчва стои мълчаливо, загърната в здрача на избата, като ядрена бомба, готова за взривяване. Мисля си, че който отпие от нея, ще почне да се взривява бавно отвътре, за това избутвам леко навън Янко Станоев... Трябва да чакаме! А що се отнася до божеството, забелязвам, че колкото и да се мъча да оприличавам стопанина на лозето на божество, то това няма да стане, защото стопанинът е един добродушен и кротък човек, с очи светли и тъжни, който се труди като мравка по най-трудолюбив начин на своето сиромашко лозе, пръска го, връзва го, окопава го с бляскащата мотика, пак пръска и връзва, пак окопава, есенно време туря плашило срещу косовете и скитащите кучета, мести постоянно плашилото, защото гроздето не узрява равномерно, ами в единия край зрее по-рано, в другия край зрее по-късно, защото и самите лози не са от един сорт, за да узреят едновременно, ами тук човекът побил мека лоза, до нея турил птиче грозде, до птичето грозде берковски черен памид, до него няколко реда червен памид, до червения памид старовремски зарчин, до зарчина сензо, няколко лози тамянка, тях осите и пчелите почти изпиват, по цял ден жужат и смучат гроздов сок, кардиналът почти презрява, а един сорт - резекия - още се почесва по врата и се двоуми да зрее ли вече, или да почака още малко на припек. Белият отел е почнал да се рони, черният отел се държи... Криво-ляво човекът доживява до гроздобер!

Ами по-нататък?

По-нататък мисля аз, че не трябва да оставям тоя добродушен човек сам в неговото лозе, а още по-малко пък да го оподобявам на синкаво божество. Тоя човек се казва Йоло, а от самото му име личи, че съвсем не става за божество. И пръскачката машина не е златна, ами бакърена, и мотиката не е механически сребърен скакалец, който подскача и бляска между лозите, ами е най-проста мотика, правена в селската ковачница... Та ето, като сваля пръскачката от гърба си и сяда пред колибата в края на лозето, Йоло запушва лютива цигара "Тютюнопроизводител", синкав дим започва да плува около него и около колибата, през дима човекът вижда как се синее лозето му, по-нататък по припеците вижда други мъже да пръскат лозята си, а в едно лозе забелязва, че се белее забрадка - жена бе дошла да помага на мъжа си. Малко бяха лозята на тази орница, очите на човека се плъзнаха бързо по безводните и полупустинни припеци. Тук и там стърчеше по някой рошков, някоя кичеста оскруша, кленови дървета имаше, усукани във всички посоки, останали колкото да напомнят, че някога тези места са били кленови бранища, и един стар дъб стои до колене в тревата, взривяван неведнъж и подпалван от небесни светкавици, но помилван от бога и от брадвата. Край тези дървета се бяха примъкнали къпина и дива шипка, повет и черен трън, есенно време, когато гроздето зрееше, Йоло неведнъж е бил изненадвай от черните трънки, едри като момински зеници. Те придаваха живост на полупустинното плато, излъчваха някаква властност и сила, Йоло дори си мислеше, че в тях има магия, мистика някаква и неяснота. Това се внушаваше на пътника от простия факт, че ни клепки имат тези очи, ни вежди и могат те да бъдат оприличени на забулените в мъгла очи на големите смокове, наричани синорници или слогари (от синор, слог), тоест - тия смокове живееха в синорите, там бяха леговищата им.

Пролетно време припеците побеляваха от нацъфтелите трънки, сред тях се повдигаха срамежливо нежни шипкови храсти, разтваряха широко всички врати и прозорци на розовите си цветове и нямаше насекомо в цялата околност, което, щом види, че тъй широко са разтворени вратите и прозорците на цветовете, да не влезе в тях и да не изиграе по едно дервишово хоро върху тичинките. Веднъж и един бръмбар дойде, като видя каква е работата, реши и той да изиграе едно дервишово хоро, за да получи пролетно главозамайване. Добре, но нали е тромав и недодялан, изпотъпка шипковия цвят с ботушите си, изтърси се в трънките, сума време мърмори сърдито под носа си, докато да се измъкне на открито. Щом излезе на открито, рече: "Втори път кракът ми няма да стъпи тука!" - и не стъпи. А у него крака колкото щеш! Природата го бе надарила с крака в излишък, за да може да пренася с тях големия черен сандък на гърба си. Разтвори бръмбарът капаците на своя черен сандък, най-нежни крила измъкна изпод капаците, беше ги нагънал като чадъри, опъна сгъваемите чадъри и по най-сърдит начин отбръмча с тях към сухите долове, обрасли гъсто с акациеви дървета. В тия долове, насекли дълбоко лицето на припеците, растеше много акация. Към акацията никой не посягаше, защото тя не ставаше ни за строителен материал, ни за огрев, ако човек хвърли акациево дърво в огъня, то дървото дава повече пушек отколкото пламък, затова, изглежда, унгарците го наричат пренебрежително цигански сопол, обаче въпреки пренебрежението продължават да залесяват с акация, защото не достигат дърва за огрев. Йоло е виждал унгарската пуста през войната, там освен че не достигат дърва за огрев, не достигат също така и камъни, ако се зададе куче насреща ти, колкото и да търсиш по земята, не ще намериш камък, за да замериш с него кучето.

Тук, на припеците, камък има много. Йоло помнеше как се бяха опитвали да разорат припеците, как садеха в тях кукуруз, кукурузът поникваше бързо, но щом се показваше от земята, почваше да линее, стигаше на височина до коляно, засичаше само по един дребен мамул, от своя страна мамулът показваше малко руса косица, слънцето бързо изгаряше и накъдряше перчема му, та заприличваше на перчема на негърче. Бързо изгаряха тия кукурузи в орницата, къдрокосите малки негърчета се превръщаха в баберки, ни зърно можеше да се събере от тях, ни царевичак за добитъка и ето поради тази причина хората изоставяха постепенно припеците и те се превръщаха в пустееща орница, в която расте главно вълча ябълка и безшумно се плъзгат смокове-синорници. Вълчата ябълка пламваше радостно пролетно време, цъфтеше и връзваше, не беше придирчива към бедната почва, изсмукваше цялата й горчилка, за да я прехвърли в големите си плодове, и кога задухаше вятър, тя се люлееше весело, полягаше и се изправяше, а ако е вече узряла, посипваше семето по земята и чакаше кога през орницата ще премине вълча глутница, за да зарие с лапи семето. Вълци засяваха орницата с вълча ябълка, макар че ни веднъж не пожънаха посятото. То беше само знак за Йоло, а и за другите, гдето имаха лозя на орницата, че това място тук е вълче вървище, вълчи друм. Виж ти как е дошла цялата подредба - мислеше си понякога Йоло, - вълчата ябълка изсмукваше горчилката от припеците, а лозето изсмукваше сладкото! Всичко тук рови в земята, лута се в тъмното, търси. Трънката пъпле с корените си в мрака на земята, бяла боя, събира и боядисва с нея цветовете си, шипковият храст и той се труди денонощно, розова боя търси с корените си, събира я и я праща високо горе, за да боядиса в розово цветовете си. Всяко дърво, всяка лоза, трън или къпина, дива ягода или билка, най-нищожна тревка дори се рови в тая сиромашка орница, сокове търси в нея, живот търси, сладко и горчиво събира, всякакви миризми изсмуква от мрака, лековити работи изсмуква или най-страшни отрови... Ако погледнеш, ще видиш ти как като къртица живее всичко това, разположило се наполовина в земята, наполовина във въздуха, обърнато към слънцето, за да може с еднаква сила и едновременно да смуче сокове и от слънцето, и от земята. Слънцето свети за всичките живи твари и земята е за всичките живи твари.

Когато Йоло риголваше и преобръщаше земята на дълбочина две лопати, виждаше той как нежни коренчета са се преплели едно в друго, някои са се пръснали на ширина като серкме, сякаш ще ловят риба, други са отишли право надолу, като нежни клинове, трети ту се показват навън, ту се скриват в земята, корените на дива ягода са се вплели в корените на троскот, през тях си е проправил път коренът на къпина и никаква вражда не съществува в пазвите на майката земя, никой човек още не е проникнал в тоя вечен мрак, за да чертае граници и да каже: Това от тука до тука, а това от тука до тука, и да обяви, че тия граници са неприкосновени.

В орницата, което къде поникне, там и расте, и това е негово свещено право!

В орницата единствено човекът се намесва, за да подреди по нов начин божията подреба. Ако посади той лозе в едно оградено парче земя, то там има право да живее само лозето му. Ветровете какво ли не семе са хвърляли в лозето, колко пъти само вълчи глутници заравяха горчивото семе на вълча ябълка, каква ли твар не е пониквала там, но нали за това е мотиката в ръцете на човека, да изтребва тя дивата твар... Природата само сее, тя вечно засява, но не отглежда. Човекът очертава парче земя, разорава го и засява, но той не само засява, той отглежда посятото, гледа го като зеницата на окото си. Природата е само сеяч, човекът е и сеяч, и жътвар. Малкият разум на човека се е вместил някак тайно, незабележимо, на пръсти, в големия разум на природата, измъкнал е той само една шепа от дивото, за да го опитоми за себе си. Ако погледнем сериозно, ще видим, че това са само мо кучешки бълхи, които човекът пощи върху кожата на природата. Понякога природата с един само замах изтребва опитоменото от човека, и ето че той отново нарамва мотиката и копачката и тръгва да съживява или възкресява изтребеното.

В някои години орницата се оживяваше - това бе в дъждовните периоди. Не само Йоло, но сам аз помня как по припеците поникваше мека трева, нежна, примамлива за добитъка, много стада плъпваха от селото към орницата, лете там можеха да се видят егреци до късно вечер горяха огньове, обаждаха се приглуше но звънци, овчарски кучета пролайваха, женски смях се чуваше и хората си казваха - ей на, ние отново сме на нашата орница, вижте как горят бивачните ни огньове! Есенно време тежки кораби, натоварени с грозде, се спускаха бавно от припеците към селото. Биволи и волове задържаха колите по нанадолнищата, някои връзваха на колелетата железни лисици за спъване и тъй, бавно, тържествено, със скърцането на корабите и с тежкото пръхтене на домашните животни гроздето от орницата се сваляше в селото. Облаци оси и пчели се носеха и жужеха над корабите и над добитъка, съпровождайки през целия път керваните... Това в дъждовни години... Но щом засуши, години наред никакъв егрек не се виждаше на орницата, само по някой кичур овес никнеше на малки купчини, пчеларите прибираха кошерите си - при суша паша няма дори за пчелите! Каква паша, когато нищо наоколо не примамва трудолюбивата пчела, освен някой стрък слънчоглед, който се трещи в орницата. Думата трещи не е много разпространена, може да се стори на някого малко необичайна. Тя се употребява за нещо когато не е попаднало точно на мястото си или пък е останало съвсем само, като бастун в пустиня. Употребява се например за другоселец, когато попадне в непознато селище, стои на мегдана, не знае ни кое е селището, ни в коя посока да тръгне, а и не вижда някой да му покаже пътя. Особено много се затруднява сега човек, когато попадне в някоя селищна система, стои той посред селищната система и се чуди коя посока да вземе. Трещи се казва и за луд човек, кога лятно време, в най-голямата жега, застане по средата на пътя, стои там дълго, загледан или съсредоточел в някаква въображаема точка. И макар че и дърво, и камък се стопяват от жега, оградите и къщите се гърчат, омекнали в трептящата мараня, всяка жива твар е потърсила сянка, то лудият ни помръдва, ни трепва Той стои по средата на пътя, забил боси нозе в горещата пепел, като антена стои или като гръмоотвод, който улавя и пропуска през себе си слънчевия удар на лятото, за да го предаде чрез босите си стъпала на земята... Ето по подобен начин може да се види как понякога, случайно поникнал на припеците слънчоглед, стои и се трещи върху безлюдното платно.

Лозя по тия места са правени от памтивека, те ту се изгубват, ту отново се появяват, най-много са били изтребени от филоксерата, тогава сякаш чума е минала през припеците. Главно дивата лоза и отела останали. Пчели и ветрове се бяха мъчили при опрашването да кръстосат двата дивака, но не успяха, а и човекът от своя страна не помогна на кръстосването, при което дивата лоза си остана дива лоза, а отелът - отел, с годините и той съвсем подивя, избяга от откритите припеци, присламчи се до полите на къпината и на дивата шипка, свря се там, както вълк се свира в бърлогата си. Но лека-полека, особено подир войната, хората започнаха постепенно да обръщат все по-често и по-често погледи към орницата, един по един се заеха да риголват земята, направиха се малки лозя, помежду лозята някои засадиха череши, Иоло и той направи свое лозе, това съвпадна с времето, когато държавата поощри овладяването на пустеещите земи. Веднъж оттам мина Панко с пушката си и с кучето Цезар, рече му: Ей, Йоло, като ти гледам лозето, ще знаеш, че ще яде Асан баница! Панко беше негов съсед, далечен роднина по женска линия, и един от най-добрите бракониери на България. Той много обичаше орницата, наричаше я най-доброто заешко място в селищната система. Освен заек припеците държаха и фазан, щото фазанът обича къде има акация, шипкови храсти, черен трън, къпина, да е сенчесто, да има наблизо вода, а така също и смардлива буболечка да има. Фазанът изтребва смрадливата буболечка и Панко убеждаваше Йоло, че докато наоколо се въди фазан, ни една смрадлива буболечка няма да се появи в лозето и няма никакъв риск тя да попадне в ширата по време на гроздобера и с отвратителната си миризма да съсипе виното. Фазани наистина се въдеха наоколо, когато лете Йоло пръскаше лозето, виждаше ги как бягат между лозите или пък някой огнен мъжкар ще изхвръкне изпод краката му, най-ненадейно, с крясъци и силен плясък на крилата, сякаш пламък се е появил внезапно в лозето и полита той разжарен към акациите или къпиновите храсти. Иоловото сърце трепваше, а ако се случеше Иоловата жена, то тя така се изплашваше, че до три пъти плюеше в пазвата си. Лека-полека орницата отново почна да се опитомява, но Панко никак не се боеше от това опитомяване, а уверяваше Йоло, че макар тук и там да се тури по някое лозе, орницата ще си остане винаги орница, и че само един-единствен заек да има между Балкана и Дунава, то той ще направи своето легло именно в тези припеци въпреки всичките строги разпоредби на Ловно-рибарския съюз. Заекът, казваше той, не може да се военизира, както човека можеш да го военизираш и да го подкараш да иде да се бие с друг човек! Заекът е природно явление, ето по коя именно причина няма как него да го военизираш!... Есенно време на орницата се събираха много дроздове, Йоло молеше понякога Панко, ако може, да изгърми с пушката да ги подплаши, щото те като татари нападат лозето. Трудно е, усукваше го Панко, забрани се на нас, ловците, централно всякаква стрелба с цел илюминации, някои си мислят, че ще станем ние държава на тишината, но това едва ли е възможно и потребно на някого, и изгърмяваше тогава с пушката във въздуха, а дроздовете се вдигаха на облаци, на облаци и отлетяваха от орницата. Панко беше много особен човек, кога гръмне подир заек и изтърве заека, първо наругаваше Ловно-рибарския съюз, подир това наругаваше казанлъшката барутена фабрика, защото били лоши патроните й, подир барутената фабрика наругаваше пушката си, подир пушката кучето Цезар, подир кучето, жена си, подир жена си изтървания заек, най-после казваше: "Не може да се тури ред в тая държа ва!" - и се успокояваше.

На юг орницата се спускаше леко към една за кътана долина, в долината имаше кладенче, от него за почваше малък поток, постепенно потокът се уголемя ваше и разширяваше, изглежда, че на много места п< пътя му подвираше вода, някъде правеше вирове, во дата в тях изглеждаше синкава, вировете бяха пълш с жаби, с попови лъжички, водни костенурки се въдех; в тях, понякога можеше да се види как някой дъж довник приближава боязливо да пие вода или сърна също тъй можеше да се види да потопява внимателно муцуната си във водата. Щом водата трепнеше от докосването, то и сърната трепваше. Край водата се разхождаха фазани, подмамваха с викове женските, а и Панко също тъй подмамваха. Есенно време той се скиташе в долината под орницата в търсене на бекаси. Веднъж дори успя да убие бекас и когато го показа на Йоло, Йоло не повярва, че е възможно тази птица да има толкова дълга човка и тъй много да са й щръкнали очите навън. Гората се редуваше с храсти, храстите се прекъсваха от открити места, част от земята бе раздадена на хората за лично ползуване, покрай водата се отглеждаха зеленчуци, в малките спретнати градини можеха да се видят босилек и турско цвеке, червено цвекло и чубрица, мястото се проветряваше хубаво, затуй никаква брашнена мана не падаше по зеленчуците, доматите ставаха едри като волско сърце, кромидът стигаше големината на мъжки юмрук; чесънът обаче не вирееше. Чесънът се садеше повече на припеците, помежду лозята, за да се изпече хубаво на слънцето и да е стегнат. По тези места чесънът е на много по-голямо уважение от кромида, защото се смята, че държи мъжа стегнат. Всички наричат кромида с пренебрежителното име - мекотаковец, а чесъна назовават почтително с името твърдотаковец. Йоловото лозе също имаше една леха чесън... Ето така се редуваше земята тук - орница, долина, равно място, кладенче, баир, гора, после гола поляна, до нея суходолие, суходолието завършва с плато, подир платото иде друг склон, гъсто обрасъл с гора и храсти, усоен, зад усойния дол се вижда на припечно място оброк, всичко е някак особено нагънато, усукано и тъй разнообразно, че по никой начин не може да се тури ред в неговата подредба. Всъщност на нас цялата ни земя по тоя начин се подрежда, усукана, рошава, както е усукан и рошав целият Балкански полуостров. Мисля аз, че тъкмо тази усуканост и рошавост правят земята ни живописна. У нас ни степи, ни прерии, ни савани, ни пусти, а всичко е в една прекрасна бъркотия, където природата си е играла като малко дете и е разпиляла край себе си всичките си детски играчки. Лозето на Йоло, мисля аз, че бе също тъй част от тези играчки, а така също и другите лозя, и зеленчуковите градини в ниското, и пчелините по припеците, както и самият Панко ловеца мисля, че бе една от детските играчки на природата, изтървана по невнимание в този малък къс от моето отечество, сместил се помежду телевизионната кула на връх Зелена глава и пещерата Магура. Асфалтов път се виеше през тази земя към пещерата, в някои дни много автобуси се изнизваха все в една и съща посока, Иоло питаше понякога Панко закъде са се запътили толкова много автобуси и Панко тогава му обясняваше, че това са туристи от Европа и че отиват да разглеждат пещерни рисунки! в пещерата Магура, щото в стари времена, преди д бъде измислена къщата и телевизията, човекът е жи вял из пещерите и се е наричал пещерен човек. В Магура също е живял пещерен човек, затова от цяла Ев ропа се стича народ, за да види като как е живял пещерният човек и какви рисунки е нарисувал из пещерата. Сега пещерата е нещо като паметник на културата. По същия начин, обясняваше Панко на своз съсед и далечен роднина, стана работата с църквата Не успяхме да примамим ние с нея господа-бога, обаче стана църквата паметник на културата. Кой го знае подир време какво ли още не ще стане паметник на културата! Чува се например, твърди Панко, ловецът, че старата запустяла кераджейка също щяла да става паметник на културата и ще се реставрира в смисъл на крайпътно ханче, където пътуващите от Европа към пещерата Магура туристи ще се отбиват да се хранят с воденичарски яденета. Йоло пуши, през дима на цигарата оглежда своето синкаво лозе, погледът му се плъзга по склоновете и търси бавно скритата зад водни ели запустяла кераджейка. Той пуши, поклаща глава, но не вярва на ловеца, защото кераджейката не стига, че не може да смели дори една крина кукуруз, но в нея даже и воден вампир не се въди. Та така!...

Аз много моля за извинение, но ето че щом заго воря за лозето и за орницата, обърквам се, сезоните с врязват един в друг, усукват се и ми става трудно да следя Йоло, та по невнимание го изтървавам с пръскачката през зимата, когато всъщност би трябвало лозето да се реже, а лете понякога изкарвам тежкия кораб горе на орницата за гроздобер, макар че гроздето е още зелено. Обърквам се, защото това лозе върху орницата наблюдавам през целия си живот, стотици пъти съм минавал край него, през всички годишни сезони, и то бавно, постепенно, едва забележимо се е напластявало в съзнанието ми, и през цялото това време виждам как Йоло ту се изкачва по склона към орницата, натоварен с тежката машина с разтвор, ту слиза от орницата с празна машина на гръб или пък се катери нагоре с мотика на рамо, а подире му ситни със ситните си крачки жена му. Понякога го виждам как седи пред колибата и пуши, а жена му връзва през кръста избуялите лози... Като байрак беше жената в млади години, байрак, който плющи, развят от вятъра, подвижен, приличен на пламък. Сега сякаш пълно безветрие е обгърнало всичко и байракът виси отпуснат, унил, подобен на дрипа... Когато една земя рече да ражда - ражда, когато се изтощи, започва тя да линее и се превръща в орница. България е пълна с орници, в по-старите времена, макар и оскъдно, тези орници прехранваха сума свят. Истина е, че всичко туй се прехранваше с цената на непосилен труд. Непосилен, непосилен, но все пак е бил по силите на човека, щом от памтивека се е държал той със зъби и с нокти за орниците. Тия орници са се напластили, изглежда, в съзнанието ми още преди моето раждане и мисля аз, че те са в съзнанието на всеки българин от планинските и полупланински райони на страната. Понякога започвам да се съмнявам дали свои спомени си спомням от орниците, или част от тези спомени са спомени на мои праотци... Йоло обаче е мой спомен!

С настъпването на лятото от дупките излязоха паяците, бяха излюпили своите паячета, движеха се, премествайки предпазливо тънките си дълги крака, трошливи и нежни, внимаваха да не ги изпотрошат, старите се поспираха от време на време, младите подир тях също се поспираха, после се покачиха върху лозите и всеки паяк, стар или млад, започна да плете паяжина в лозите. Във всяка лоза имаше паяк, в някоя се струпваха по три-четири, плетяха паяжините близо до гроздето. Гроздето бе почнало да се шари, ранните сортове вече узряваха. Някои паяци правеха невидимите си тънки мрежи откъм подветрената страна на гроздето. Това бяха старците, те знаеха от коя страна идват хвърковатите насекоми, да пият сладкия гроздов Хвърковатите насекоми бяха оси, мухи, имаше безименни насекоми, земна пчела, питомни пчели от пчелините, някакви странни буболечки, които се появяваха само когато гроздето узряваше - къде и как живееха преди това, никой не знаеше, - безобидни калинки също идваха да вкусят от гроздето и по някой сърдит бръмбар също така идваше, той повече изпотъпкваше гроздето, отколкото да пие гроздовия му сок. И дроздовете идваха, те тъй се пристрастяваха към гроздето, като че ли това не бе гроздов сок, а наркоза. Когато Панко ловеца убиеше есенно време дрозд, той показваше на учудения Йоло как вместо кръв от раните на птичката капе вино и от нея иде дъх на гроздова шира. Природата нямаше почивен ден, тя непрекъснато работеше - езичницата, - никакви божи празници не спазваше, нито националните светски празници. Тя се бе раздвижила и нямаше вече сила, която може да я спре... Една сутрин Йоло излезе рано на орницата и видя в лозето как паяжините сребреят. През нощта нямаше лов, но те бяха ловили в своите мрежи светла роса, на слънцето росата сребрееше и издаваше отдалеко паяковите клопки. Йоло се зарадва на тия натежали от роса мрежи, те бяха природните пъдари на гроздето в лозето му... Подир Богородица той забе: л яз а, че скитащо куче е влизало нощем в лозето. Скитащото куче бе яло малко грозде, по-голямата част от гроздовете то бе съсипало, бе ги свалило на земята и ги бе тъпкало. Йоло нарече това вълкоядина, обърна се за помощ към Панко ловеца, Панко излезе няколко вечери на варда в лозето, ударено бе скитащото куче от негова страна и Йоло обеща да го почерпи с вино, когато наесен се обере гроздето, стига да не мине градушка. Мястото бе градобитно. Но нея година град не мина през орницата и есента настъпи властно и тежко в лозето. Йоло се смали. Той ту се катереше по стръмното към лозето да види как зрее гроздето, ту се спускаше чевръсто към селото, за да запарва на двора каците, голямата бъчва, кораба, с който трябваше да сесвали гроздето от орницата. Запарваше съдовете съссмрадлика. Жената бе оскубала вече твърдотаковеца от лехите и го бе сплела на венци. Тези венци се белееха под стряхата, наред с мекотаковеца и с няколко върви червен пипер. Така ден подир ден дните се отронваха като презрели зърна грозде и дойде най-сетне и времето за гроздобера. Аз никак не се наемам да описвам гроздобера в лозето, той е тъй много описван, че не е останала нито една дума неказана за него. Искам само да спомена тук с добра дума кораба, с който се докарваше гроздето от лозето. Този кораб Иоло веднъж в годината изтъркулваше изпод навеса, запарваше го с вряла вода и смрадлика, Панко ловеца му помагаше да го натовари в колата и като го закрепяше хубаво, потегляше той с биволите към лозето, за да се напълни горе корабът с грозде, а привечер с тежко скърцане го спускаше от орницата към селото. Този кораб само веднъж годишно излизаше от двора, минаваше тържествено и с кънтене през цялото село, пъплеше величествено по стръмнината към лозето, следвайки всичките извивки на капризния коларски път, и като постоеше горе на припеците, видим от всички, пъплещи между телевизионната кула на връх Зелена глава и пещерата Магура, видим и за туристите от Европа, тръгнали да гледат пещерните рисунки в пещерата, тръгваше бавно, натоварен до края на бордовете. Иоло стискаше шапката си от тънък тополов талант, шита на гара Костенец, в едната ръка, а с другата ръка държеше синджирите и водеше той тържествено биволите. Двете черни животни навеждаха ниско главите си, пухтеха като парни локомобили и задържаха с цялата си биволска сила тежкия кораб, за да не се претъркули и сгромоляса по склона право върху селото. Тежко скърцаше всичко и беше величествено, защото този кораб бе като ноев ковчег, който веднъж в годината плуваше от лозето до къщата на човека, за да пренесе плодовете на неговия труд, и на онова увяхнало знаме, което вървеше подир кораба, унило в безветрието... Така, мисля аз, бог е пренесъл с ноевия ковчег гроздето от своето лозе. И ето гроздето даде фермент и се размножи отново живата твар по земята.

Всичките пчели на селото се събраха в двора на Йоло да пият шира и много оси излязоха от своите осища да пият шира, а Йоло гребеше с котли, без да обръща внимание на осите и пчелите, макар някои от тях да се впиваха в ръцете му, запретнати до лактите. Той пренасяше котлите в избата си. Бъчвата се пълнеше и при всяко изсипване на котлите променяше звука на плискането. По здрач корабът се изпразни. Той отново щеше да заеме своето място под навеса до следващата есен... А в избата бъчвата издуваше хълбоците си в очакване на нещо. Железните обръчи я държаха здраво да не се пръсне. Ширата за миг замря, сякаш бе умъртвена в мрака на бъчвата, но се съживи бързо и започна тихо да диша. През цялото лято и през есента гроздето бе се наливало със слънчеви сокове горе на припеците, то бе попило много слънце в себе си. И ето сега това слънце бе затворено на тъмно в тъмната бъчва в тъмната Йолова изба. Казват, че слънцето било сълза в окото на бога. Ако е истина, то значи, че и гроздето на Йоловото лозе е пило от тази божия сълза... Не зная, не мога да твърдя дали е истина. Зная само, че седмици наред нещо живо: шаваше и шумеше в бъчвата, като че огнен змей издъхваше и все не можеше да издъхне. Когато Йоло влизаше в избата, още от прага усещаше как го удря в лицето тежкият и огнен дъх на издъхващ дракон. Бе турил в единия ъгъл на избата негасена вар, тя се белееше в здрача като малка снежна пряспа. Помнеше от прадеди, че докато виното кипи в бъчвата, то в избата трябва да има негасена вар. Никой не знаеше как негасената вар и кипящото вино общуват помежду си, но когато виното спираше да кипи, то негасената вар се разсипваше на ситен прах и посивяваше. Тогава Йоло минаваше на пръсти съвсем тихо през избата я като подложи ухо на хълбока на бъчвата, не долавяше той никакъв звук, никакъв шепот или въздишка. Тогава той вземаше една гледжосана в зелено паница, завърташе леко канелката, от нея потичаше вино, кърваво бе това младо вино и се плискаше то много красиво по зелената глеч на паницата.

Сваляше Йоло шапката си от тънък тополов талаш, отпиваше една глътка, замисляше се, пак отпиваше я пак се замисляше... и така, докато стигне дъното. Букет имаше виното, на питомно грозде дъхаше, но някакъв див привкус имаше, дивият привкус се впиваше за езика му като оса. Всичко това лозето бе изтръгнало от мрака на орницата. Йоло отново скръцваше канелката, напълваше за втори път зелената паница вино, тръгваше бавно през избата, сядаше бавно на прага, там отново отпиваше и като запушваше цигара, заглеждаше се през дима на цигарата към оргницата. Горе той виждаше своето лозе, себе си виждаше в лозето как върти бляскащата мотика, как връзва през кръста всяка лоза поотделно или как изнася приведен бакърената пръскачка с разтвора, за да напръска лозето подир падналия дъжд. Облакът още се изнася и отгърмява, а Йоло вече бърза с пръскачката, брезентовите й ремъци се впиват в раменете му, хлад усеща как се прокрадва през безръкавото кожухче към кръста, но той не оставя машината, няма никакво време да се почива, ей го на, щом пекне слънцето подир облака, ще започне да се образува мина... После през синкавия разтвор се мяркат узрели черни трънки, едри като момински зеници, властност излъчват и сила, магия има в тях, макар че ни вежди имат тези очи, ни клепки и е забулено всичко в мъгла. Из мъглата се провижда Панко ловеца с убит дрозд в едната ръка, от раните на дрозда капе кърваво вино. Вълци преминават през орницата, разравят с лапи твърдата земя и посяват в нея семето на вълча ябълка. И смокове-синорници подсвиркват и се огъват лениво по припеците. И като отпива Йоло от младото вино, седнал на прага на избата, чувствува как приятен хлад иде зад гърба му. Без да се обръща, той вижда бъчвата с опънати хълбоци, стегната яко в железните обръчи. (Панко ловеца нарича бъчвата атомна бомба.) Йоло отпива, всяка една глътка го разнежва и натъжава, виното бавно взривява човека, той усеща как една сълза се търкулва и опарва бузата му, сякаш жив въглен се е търкулнал по нея. Колко е хубаво кога човек има лозе на някоя пуста орница! Има къде да се трепе и бъхта той през целия си живот, нищо че виното го взривява бавно и го разплаква. Човешката сълза също трябва да бъде отгледана, тъй както и бог е отгледал своята небесна сълза... Може още много думи да бъдат казани по отношение на човека, седнал на прага на избата с паница вино в ръката си, както и за лозето на човека, но трябва да прекъснем, защото по улицата се задава Панко ловеца със своето куче Цезар. И човек, и куче са неузнаваеми до краен предел, защото и двамата са черни като коминочистачи. Йоло кани ловеца да го почерпи паница вино, хлътва той вътре в избата и излиза подир малко от избата, този път по двете му бузи се търкалят сълзи, защото виното съвършено го е взривило отвътре, разрушило е всичките му вътрешни крепости и е разградило душата му, та стои тя беззащитна и разградена като орница. Недей рева, йоло, съвета го Панко ловеца, я виж колко много вино даде лозето тая година, какво ще го правим толкова много вино! Ще го отревем! - казва му Йоло и на свой ред го пита защо двамата с кучето са добили такъв неузнаваем вид? Ловецът отпива на едри глътки от виното, примлясва с уста, клати глава одобрително, пак отпива, цъка с език и хвали тъй много виното, че пушилка се вдига. Ще знаеш, казва той на своя далечен роднина, че ако това вино капне на камък, то камъкът ще се пръсне като от динамит! Тая година гроздето се изпече чудесно! А що се отнася до вида му, доведен до пълна неузнаваемост, то е по причина на един язовец. Той опушил дупката на язовеца, но язовецът инат, натиска се в дупката вътре, не излиза на откритото, тогава Панко пуска вътре в дупката кучето, кучето преминава през всичките подземни лабиринти и излиза в един дол, където имало резервен изход. През този именно изход язовецът се бил измъкнал. Всички други изходи Панко бил запушил, а този изход в дола останал незабелязан, обаче може ли да се тури ред в тая държава! - възкликва той и пресуши паницата до дъно. Подир което седна на прага, а Йоло влезе в избата да наточи още вино. Той се показа от здрача на избата, крепейки внимателно глинената паница, радостни сълзи се търкаляха по бузите му и аз мисля, че тъкмо в този момент би трябвало да побутна леко Янко Станоев по рамото. И ако рече Янко Станоев да тръгнем, то тогава ние двамата трябва да тръгнем към съвършено разнежения човек много внимателно и на пръсти, за да не го стреснем и да не разплиска той виното от паницата.

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.