Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИБИС

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Странно време! Мигар може човек да помисли, че е зима! В полето отвсякъде струи мекота, тънка мъглица се носи от изток, пъпле тромаво по земята, върби и тополи стърчат оголени и мълчаливи сред полето, голи къпини и трънки клечат на припек по дигите на каналите, врабци играят на гоненица в тях, бели ивици сняг се редуват с черни ивици разорани ниви; подир тях белите ивици сняг се редуват със зелени ивици трева, сред тревата са разхвърляни водни огледала; те сребреят на слънцето. През снега и през нежната зеленина се разстилат овце, излезли на паша. Подире им върви овчар1 с тояга, с такова достолепие крачи той подир стадото, сякаш не е овчар, ами владика, тръгнал на водосвет. Разликата е само в това, че кога владиката тръгне на водосвет, не пуши, а овчарят пушеше.

Аз също пушех, седнал на завет при дигата, любувах се на странната зимна картина и ако не бяха далечните, студени и снежни планини, изобщо нямаше да мисля за зимата. Слънцето топлеше приятно гърба ми, до ушите на пресекулки достигаше звънът на звънците от стадото, невидим чичопей подвикваше, скрит в дърветата, в здрача на къпинака и на трънките светлееше цъфнал кукуряк и като капка кръв се червенееше бабино ухо.

В такова време човек става ленив, отпуска той мускулите, за да развърже на тяхно място въображението. Бях излязъл със сина си за диви патици в полето, сега е сезонът на прелета, в други години през полето, през каналите и дигите вилнееха снежни виелици, мокър сняг облепваше всичко по пътя си, летяха ниско ята диви патици, въздухът се изпълваше със свистене на крила и с врява, в която можеше да се долови пакането на големите патици есълбаши, чакръкчийките въртяха своите чекръци и тракаха, нежен звън отронваха звънарките, свирците подсвиркваха подобно пъдари, кога видят, че чужд човек влезе в лозето.

Сезонът на прелета е, но прелет няма и няма смисъл човек да броди покрай каналите, затова бях изпратил сина да кръстосва полето, може да вдигне от някой канал изостанала патица, аз седях на припек под дигата. Пуша, гледам полето пред себе си, въображението почва да прехвърля спомени от прелета на дивите патици, сякаш прехвърля едно по едно зърната на броеница. Спомените са все снежни, като че човек се намира в самото сърце на зимата, обгърнат е той от всички страни от подвижния сняг, отвсякъде свистят крила и летят диви патици. От изстрелите на ловеца ще се отрони понякога дива патица от ятото, безшумно пада тя в мекия сняг и кога човекът я вземе в ръка, изненадва се колко е красива птицата и е почти щастлив, че е успял посред виелицата да отрони тази небесна троха за себе си.

Много часове съм изгубил в тия виелици, съвсем сам, седнал на раницата си, пуша, целият свят се изгубва и престава да съществува, всичко е бяло наоколо, само птицата лежи върху снега пред тебе, неръкотворна е тя и неземна, перата й преливат в зелено, в синьо и златно и ти се струва, че не птица, а скъпоценен камък лежи в краката ти. Ни веднъж не е било птицата да се съживи и да попита: "Защо стреля!?" И ни веднъж не е било да попитам сам себе си защо стрелях, угризение да изпитам или нещо подобно; напротив, в някакво странно вцепенение изпада човек в такива минути, че дори мисълта се вцепенява. В лова не е необходимо мисълта да се движи, може да се каже, че на лов ловецът е безпаметен, там само страсти го движат и оня вечен стремеж да бъде той властелин на света и притежател на всичките му съкровища.

Изобщо човекът обича да си придава важност, да гледа господарски и завоевателно на.света. Но понеже е трудно той да направи това със същества, равни на него, затуй търси същества слаби и беззащитни. По дигата виждам повалени тополи, човекът и върху тях е демонстрирал своята сила. Когато секачът сече с брадвата едно дърво, то дървото може само да извика за помощ. Но аз бих попитал - ако дървото държеше в ръцете си брадва, какво би правил дърварят? Много би се почесвал по врата той, дали да пристъпи към дървото и да почнат двамата да се секат с брадвите, па каквото брадва покаже? Мисля, че в случая няма и защо да питаме как ще постъпи дърварят. Освен да се почеше той по врата и да отмине с брадва на рамо, нищо друго не би могъл да направи... В лова човекът е измислил една много хитра формула, за да няма угризения, че съсипва природата. Според тая формула ловецът взема само излишъка от природата. Като седя на завет, та слънцето топли гърба ми - никаква патица не се вижда в странното за сезона небе - и като гледам колко е тихо и пасторално всичко около мене, питам се: "Какъв излишък можем да вземем ние от целия този недоимък?"

Така си останах без отговор по отношение излишъка и недоимъка.

Забелязах, че покрай канала върви синът ми, прави някакви отчаяни знаци с ръце. Станах, без да разбирам нищо от знаците. Момчето свали шапката си, започна да маха с нея и да ми сочи мястото, където дигата правеше дъга. Натам се разстилаше и вървеше стадото на овчаря, през ивиците сняг овцете вървяха с вдигнати глави, щом стъпеха върху оголената нежна зеленина, веднага навеждаха главите си, за да щипят наболата трева, и тогава звънците им звъняха по-тихо и приглушено. Момчето продължаваше да сочи с шапката си, в другата ръка стискаше пушката и забелязах, че походката му стана дебнеща. Сметнах, че зад завоя са накацали патици, взех пушката и тръгнах покрай дигата, без да изпускам момчето от очи. По едно време то приклекна и даде знак с шапката си. Спрях се. Миг или два след туй видях диагонално на дигата няколко странни птици. Казвам странни, защото за първи път виждах подобни силуети в небето.

Птиците бяха като изрязани от бакър. Размахваха тежко и властно крилата си, раменната част на крилата бе остра, шията напомняше сгъваем метър, огромен крив клюн стърчеше напред. Ятото летеше мълчаливо, съвсем ниско, без никакъв страх, като че ли земята не съществуваше за тези птици. Нещо в силуетите им напомняше за времето на динозаврите и на големите летящи гущери. Може би заради това, докато те прелитаха, нещо мистично сякаш пропълзя над нас и раздвижи въздуха. По-глухо започнаха да звънят звънците на овцете, мъглата от изток се приближи и започна да ни обгражда и откъм южната страна. Полето изведнъж се смали, отдалечиха се безкрайно много строгите снежни планини, настана тишина и като се огледах, чак сега забелязах, че врабчетата се бяха изпокрили в шипките, в къпинака и голите трънки.

Момчето се бе изправило и отново започна да ми прави знаци, като сочеше пак дъгата на дигата. То тръгна с дебнене напред, аз постоях, постоях и също тръгнах, без да спирам да мисля за мистичните птици. Настроението и самочувствието ми паднаха на нула, започна да ме обзема някакво глупаво суеверие, че всеки миг може да се случи нещастие.

Когато стигнах най-издадената част на дигата, видях пред себе си острови сняг, зелена трева, кичури камъш, зад камъша водно огледало, сребърно и зелено. Педя вода бе заляла зелената трева, на места само водата сребрееше, отразявайки слънцето, на места се виждаше зелената трева на дъното. Всичко това беше подвижно и изключително красиво. Там, където водата свършваше и зеленееше трева, една птица се разхождаше, опитвайки с човка земята. Можеше да се оприличи на птица, която търси нещо изгубено. В първия миг помислих, че е непознат вид дива гъска. Слънцето светеше зад нея, видя ми се почти черна. Тя се обърна с лице към мене, сниших се зад кичура камъш и продължих бавно да се промъквам напред. Диагонално към птицата се прокрадваше и момчето с готова за стрелба пушка. Не зная колко време мина в издебването на птицата, но когато сметнах, че разстоянието е достатъчно, дадох знак на сина си да стреляме.

Не мога да кажа чий беше първият изстрел. Стреляхме почти едновременно, птицата падна мигновено върху зелената трева. Пръв към нея се затече синът ми. Когато вдигна птицата високо над главата си, видях, че крилата й стигнаха чак до патронташа, препасан на кръста. Гъска е, рекох си, и тръгнах към момчето и птицата. То я беше положило на тревата, бе разперило крилата й и клечеше до нея... Беше червен ибис.

Птицата имаше цвета на бакър, главата и шията й преливаха в огненозелено, големият закривен клюн стоеше като непотребно сечиво, захвърлено върху тревата. Сега едва разбрах какви бяха другите птици, носели мистика във въздуха. Това бяха също ибиси, спомних си, че по времето на фараоните са били свещени птици на египтяните. За първи път срещах по небесните кръстопътища ибиси и за първи път откъсвахме от небето тая свещена птица. Момчето поиска да я препарира, вдигна я внимателно от тревата, започна да глади перата й и изведнъж я изтърва, сякаш не мъртъв ибис, а взрив бе хванало в ръцете си. Погледна ме изпдашено, попитах го какво има? "Виж! Виж!" - рече момчето и ми посочи главата на птицата.

Взех я и когато погледнах главата и част от човката, видях как там пъплят във всички посоки кокошинки. Те се измъкваха от перушината по тялото, бързаха нагоре по шията, струпваха се по главата и част от клюна, връщаха се бързо назад. Но отзад напираха нови кокошинки, подгонени от убежищата си, катереха се на тумби, на тумби едни върху други, бяха като обезумели плъхове, бягащи от потъващ кораб. Докато наблюдавах изпадналите в паника паразити, почувствувах как някои от тях вече се прехвърлят върху ръката ми. Захвърлих с погнуса ибиса върху тревата, клекнах да мия ръцете си в снежната вода и когато се изправих, видях върху лицето на сина си изписано огромно разочарование. Никой от нас не спомена повече за препариране, никой от нас не се доближи повече до птицата. Само овцете я приближаваха, опасваха те от двете страни водата, отново започнаха да разтварят своето ветрило, звънците им все така звъняха пасторално, подир тях и овчарят премина, рече ни: "То това се не яде!"... Почувствувах се като в небрано лозе!

Вие не знаете колко е красив червеният ибис! Той е толкова красив, че само един варварин и суеверен невежа като египтянина може да го обяви за свещена птица. Сега мога да кажа, че ибисите, конто прелетяха ниско над земята в зловещи пози, не летяха като птици, а летяха те като сфинксове. Вече на земята, паднал в нозите ни, свещеният ибис бе като паднало божество, със смачкана перушина и изпаднали в паника паразити, които се струпваха върху огнената му глава и търсеха там спасение.

Грозна реалност, читателю! Какво можеш да направиш пред лицето на тая реалност? Нищо, освен да й дадеш гръб и да тръгнеш унило по обратния път.

Така и направихме. Обърнахме гръб на падналата върху земята птица, насреща ни бързо се носеше мъглата, обграждаше полето от всички страни, светлината бе станала бледа, прозрачна пелена скриваше слънцето. Задуха вятър, далечните снежни планини изчезнаха от очите ни. Мисълта ми не започна да потраква старата броеница на спомените, ами като дървоядец започна да ме яде: "Къде се измъкваш, негоднико? Защо крадеш от недоимъка на природата? Красота ли искаш да отрониш от природата и да я задържиш в шепата си? Ами не разбираш ли ти, невежество с невежество, че щом искаш да задържиш красотата за себе си и да я направиш своя собственост, то тази красота мигновено умира и се покрива с пъплещи паразити. Красотата е само в миговете на твоя живот и както и да се мъчиш да задържиш тия мигове, трябва да знаеш, че задържаш в ръцете си само техните лешове... Глупако!"

По пътя питам сина си: "Знаеш ли кое е хубавото на въздуха? Хубавото му е, че е невидим! Въздухът е много ценно нещо, може би най-драгоценното, защото, казваме ние, когато искаме да дадем висока цена на нещо - че то е като въздуха за всяко живо същество. Тая безценност има едно хубаво качество, че е невидима. Я си представи ти, че въздухът е видим като дивата патица или като ибиса, или като онова повалено от брадвата дърво. Да си представим, че въздухът има образа на човешко лице. Ако убием ибис, казваме, че сме убили ибис, отнели сме нещо от красотата на природата, защото виждаме това с очите си. Но ако се погледнем ние очи в очи с въздуха, какво ще видим в лицето насреща си?"

Ще ридмм лице, на което сме извадили едното око, ще видим как сме нацепили ушите му, как сме замърсили, издраскали и надупчили самото лице, сякаш е дупчено то от сипаница, ще видим в живото око разширена от болка зеница и в дълбочината на окото - безкрайна печал заради нашето невежество.

Ето кое му е хубавото на въздуха, който ние всички вдишваме и издишваме с надеждата, че ще живеем, защото е казано, че докато дишаме, трябва да се надяваме! Ако въздухът бе видим, то едва ли някой ще вземе без погнуса дори една глътка от него.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Казвам овчар, а не овцевъд, както е прието да се пише в печата, защото овцевъд се свързва с научно отглеждане на овцете, с фуражни кухни, с ветеринарни познания и прочие, а този човек по най-старовремски начин отглеждаше стоката си и щом забележеше и най-малката пукнатина в природата, веднага се възползваше от нея и извеждаше през пукнатината овцете на паша. Този овчар се облягаше единствено на опита си и на тоягата. [обратно]

 

 

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.