Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АУТОПСИЯ НА ТЯЛОТО

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Има един див район в Софийското поле, пълен е със скитащи кучета, заблатена вода, тополи със стотици врани по тях, непроходими камъшови пространства, стари върби, изкорубени и гъбясали от старост. Някога на туй място е имало манастир, пастири са ми разказвали, че е носел името на свети Тудор. Манастирът обаче е потънал вдън земя, на мястото на потъването има скован от дъски малък параклис с дървен кръст, за да бележи все пак къде е била някогашната християнска обител. С потъването на манастира мястото е подивяло, варваризирало се е, заблатило се е, обраснало е с гъст камъш. Помежду камъша има малки ливади, мисля, че от тях трева не се коси, а служат главно за паша на овцете. Коларски пътища също така кръстосват камъша, колкото да се види по коловозите им, че не всичко е съвсем подивяло. Тия пътища постепенно се изгубват, потъват те между камъша, човек тъй както върви по тях, внезапно се изправя пред камъшова стена, висока до два човешки боя, над стената се издигат високите тополи, засадени тук, за да изпият блатната вода от заблатената земя, от тополите започват да се отронват небрежно врани, сгъстяват се като черни облаци и понасят с крилата си над главата на човека тия облаци със своето еднообразно и нескончаемо: "Га!... Га!..." Имал съм случаи да поседя върху повалена върба, пуша, мълча и слушам как издалеко се задават враните, пренасят своя тъмен облак със стотиците си крила, за да го разпокъсат и окачат отново във високите тополи. Те винаги се боричкат и карат за всяка клонка, макар че има достатъчно клони в тополите за тях.

Това диво място се намира на североизток от Долни Богров. Няколко пъти съм ходил там, за да търся диви патици или бекасини, но ни веднъж нямах слука. Не помня дори и да съм стрелял. Бил съм и сам, бил съм и с приятели - винаги едно и също, ни дива патица, ни бекасина. И макар да не е имало нищо, от време на време все съм пообикалял туй диво място с надеждата, че не може от такваз дивотия да не излети я дива патица, я бекасина. За съжаление винаги е било едно и също - камъш, скитащо куче - куцо с един крак или еднооко - врани по тополите, тяхното еднообразно: "Га!... Га!..." Тия врани може да са били и свидетели на потъването на манастира "Свети Тудор", да са врани, отгледани от самата света обител, дявол ги знае!... Преди три или четири години - не помня много добре годината, помня само, че беше топла есен и имаше много гъби - излязох със сина си на лов в Софийското поле. Веднага щом минахме моста при селото Долни Богров, видяхме много хора, пръснати из пасищата от двете страни на Ботевградското шосе. Те се щураха главно поединично из пасищата, всеки един вървеше бавно, оглеждаше пред себе си, вляво или вдясно, но много внимателно, сякаш търсеше нещо изгубено - може би пари, може би ценен предмет. Щуращите се бяха обточили и дигите на каналите, така че беше изключено в тия канали да е останала някоя дива патица. Поспряхме се със сина, за да решим накъде все пак да ловуваме. Накъде, накъде? - хайде наляво, в пропадналата обител, дано тоя път от туй варваризирано място излети дива патица или бекасина.

Сглобихме пушките, заредихме ги с патрони, а през това време аз все попоглеждам лутащите се. Някой от тях се наведе, откъсва нещо, туря го в пластмасов плик, изправя се и пак тръгва да се щура.

Разбрах, че са гъбари.

Оня, който не е гъбар и наблюдава как гъбари берат гъби, непременно ще ги съжали.

Те представляват много оскъдна гледка, всеки върви и гледа все в краката си, лута се или се щура, пощи опосканото от добитък пасище - а преди добитъка опоскано и от други гъбари. Но макар че са минали други гъбари, новите гъбари не знаят това, те мислят, че са първите, и бързат да претръскат пасищата. Много печална картина за гледане, имал съм случай, не само през тази есен, а и по-рано, да наблюдавам как ето по тази дига например ще мине гъбар, тук ще откъсне гъба, там ще откъсне гъба и ще изчезне зад купчина върби. Веднага подир него се появява следващ гъбар, върви по петите на първия, търси, очите му шарят на четири, обаче гъба никъде не се вижда. И отминава вторият гъбар и изчезва той зад купчината върби, а през това време вече трети се появява, ни те поздравява, ни те заговаря, ами очите му шарят на четири по дигата и ако се наведе, то не е за туй, че е намерил гъба, а за да вдигне само пънче от гъба, подхвърлено от минал преди него гъбар... Тъй се нижат гъбарите, гъбар подир гъбар, утъпкват едва забележими пътеки из овчите пасища, лутат се или се щурат, всеки един стиснал пластмасова шарена торба. И се питаш - защо ли се лута тъй сляпо човекът, забил поглед в краката си, вместо да погледне той далече напред, за да види как се синеят далечни, но примамливи планини пред погледа му? Или се бои той от тези примамливи сини планини, затова не ги поглежда, а се е съсредоточил изцяло в тая пуста гъба - печурка или дявол я знае от каква порода е, и се лута и търси, сякаш търси изгубеното си съкровище! Ако гъбата се случи ядлива - добре! Ами ако вземе да се случи някоя отровна?... От детството си още помня какво вцепеняващо въздействие върху човека имат думи като отровна змия например, отровна гъба или пък змийска гъба. В оскъдния си живот не съм виждал човек, ухапан от змия, но помня човек, отровен от гъби. Този спомен е от детството, имахме в село един воденичар-другоселец, бе се отровил той от змийски гъби. Край воденицата се бе струпала голяма навалица, главно мъже, пушат, говорят тихо, по-назад от тях са се насъбрали жени, помежду жените и ние децата стоим, гледаме съсредоточените мъжки лица, насечени от дълбоки бръчки, някой остър профил, небръсната буза, цигарен дим, а в дъното зее отворената врата на воденицата. В тази отворена врата хлътнаха непознати хора, дошли от града, а заедно с тях и човек в бяла престилка. Кречеталата на воденицата мълчат, глухо бучи отбитата вода от улеите, от уста на уста се предава шепнешком нещо непознато, страшно и тайнствено, бучи и то глухо в ушите ни като отбита от улеите вода: аутопсия на тялото. Ето за това са дошли непознатите хора от града и човекът с бялата престилка, за да се направи аутопсия на тялото. Един мъж от навалицата разказва, че когато срещнал воденичаря с гъбите, гъбите му се сторили съмнителни не, ами направо отровни му се сторили и му казал той, че това не е магарешка гъба, която расте по пъновете, ами е змийска гъба, на което воденичарят се засмял и казал, че тъкмо тази гъба е магарешка гъба. И какво излиза? Излиза, че както се е засмял воденичарят, така е и останал засмян завинаги - казваше същият този човек. Лично аз не помня воденичаря, но в ушите ми понякога забучава глухо като отбита вода: аутопсия на тялото.

И ето, докато нагазваме в началото на потъналата и подивяла света обител, мислех си - мигар и в живота не е така? Какво търся всъщност аз през цялата оскъдица на живота си? Ни ядлива гъба досега срещнах в тоя оскъден живот, ни змийска гъба срещнах! Само понякога подритнато от друг човек пънче от гъба, Тъкмо от това пънче на гъба разбираш, че гъбарите са минали много преди тебе и каквото има за обиране, са обрали. В такъв случай няма защо да забиваме носове и да гледаме в земята пред себе си, ами е много по-добре да погледнем далече напред, където се синеят далечините и примамливи планини се повдигат на пръсти. Някой ден и натам може да се запътим, сега обаче, както сме нарамили пушките, ще завием покрай дигата и ще потънем сред камъшите на потъналата и заблатена света обител.

Защо бог е позволил цяла една обител да потъне по такъв начин, да се заблати и подивее? Нямам време да мисля как и при какви обстоятелства е подивяла обителта, защото по едно и също време видяхме пушек от огън, тежък и гъст - ако падне върху камъшите, ще ги смачка. Заедно с тежкия пушек се чу непозната реч и яростен лай на кучета. Кучетата се появиха като изневиделица из камъшите право към нас, бяха те цяла глутница, гладна и зла. Между тях нямаше ни едно чистопородно куче. Тая сбирщина напомняше сбирщините на скитащите кучета, с тази разлика, че ако скитащи кучета видят човек, то те мигновено изчезват в камъшите. Тези, напротив, тичаха право към нас - всички до едно кокалести и мършави, Изгърмяхме във въздуха, кучетата веднага възвиха и препуснаха назад към камъшите с такова квичене, сякаш във всяко едно поотделно бяхме изпразнили пушките си. Развикаха се високо мъже, всеки викаше по едно кучешко име, кучетата постепенно млъкнаха, а пред нас се разкри най-напред нещо като тухларница. Имаше тухли, още сурови, сечени върху подравнената замя, имаше изправени на калъч, за да съхнат по-бързо, имаше сденати на банкети или, по-точно, наредени на банкети по подобие на рибена кост, за да се проветрява добре банкетът. Тази подредба предизвиква постоянно течение между тухлите и те съхнат по-бързо. Зад банкетите димяха две грамади, като пресечени египетски пирамиди - печаха се тухли. Хора малко се виждаха. Две жени преобръщаха сурови тухли, няколко мъже работеха в дълбок трап, мотиките им светкаха във въздуха... Това бе от едната ни страна. От другата страна бяха направени няколко временни колиби от камъш, между колибите се виждаха мъже и жени, едни плетяха камъшитови рогозки, други ги навяваха на тръби и ги пренасяха нанякъде. По-точно отнасяха ги зад колибите, но не се виждаше дали ги товарят там на каруци, или ги складират.

Потъналата обител беше възкръснала, но вече за друг живот. Откъм камъшите идеха мъже, натоварени с нарязан камъш.

И тухларите, и рогозарите бяха цигани. Злите и мършави кучета принадлежаха на рогозарите. С рогозарите ние не разговаряхме, иззад всяка рогозка ни гледаха не особено дружелюбни очи и се виждаше как кучетата са подвили опашки, изплашени от изстрелите. Тухларите дори не погледнаха към нас, продължиха те да размахват мотиките в дълбокия трап, жените равномерно преобръщаха тухлите.

Само едно момченце стоеше до пътя с много красиви очи. То имаше износени дрешки, панталонките, макар и да бяха широки, бяха с къси крачоли, високо над глезените, рязани с ножица, без да са поръбвани. Главицата на момченцето също бе остригана с ножица Пуловерче и износено палтенце, възширочко, с възкъси ръкави допълваха тоалета. Шапка и обувки момченцето нямаше. Панталонките се държеха за момченцето с една тънка връвчица, така както удавник се държи за сламка, с тази разлика, че удавникът се удавя заедно със сламката. Споменах, че очите на момченцето бяха много красиви. Черни и лъскави, те лъщяха като живи въглени. До момченцето имаше водна помпа, не по-висока от него. Не зная дали с тази водна помпа тухларите черпеха вода за пиене, или водата бе само за да замесват калта за тухлите. Недалече от помпата гореше огън, край огъня бе турено ведро.

"Здравей, юначе!" - поздравих момченцето.

То подсмъркна, премига, обърна се и избяга зад подредените банкети с тухли. Момченцето избяга, скри се, но черните му очички още продължаваха да лъщят във въздуха и да ме гледат. И друг път ми се е случвало това - човек да ме погледне и да отмине, а очите му продължават сума време подир това да трептят пред очите ми и да ме гледат.

Влязохме в камъшите или по-точно пропаднахме в тях, губихме се половин ден, ни дива патица излетя Отнякъде, ни бекасина. Топло и душно беше в камъшите, изпихме водата, която носехме, останахме без вода. Жажда и врани - нищо друго нямаше наоколо. Върнахме се назад, кучетата на рогозарите отново ни връхлетяха със злия си лай, но щом видяха пушките, възвърнаха назад и се отдалечиха с квичене към своите стопани. От другата страна не се виждаха тухларите да прекопават калта с мотиките, нито двете циганки да преобръщат тухлите. И момченцето го нямаше, само водната помпа стърчеше край пътя.

Като наближихме помпата, чухме циганска реч. Тухларите седяха зад банкетите с тухли, недалече от тях огънят беше разпален, край него млада циганка миеше алуминиеви съдинки. Момченцето се въртеше около циганката, хвърляше съчки в огъня. Попитахме циганите дали водата от помпата е за пиене, обади се най-старият, с побеляла глава, че е за пиене и че ей сега момчето ще дойде да изпомпа вода. Той се обърна към момченцето да му каже нещо по цигански, момчето припна към помпата и започна да помпа чевръсто. Поизмихме се, пихме вода, белоглавият циганин дойде при нас, запушихме, разговорихме се кое-що. Тухларите бяха все роднини, момченцето бе внуче на белоглавия. Не носехме никакви лакомства за деца, нямаше с какво да почерпя момчето, затова му дадох книжно левче да си купи бонбони, когато иде в Долни Богров. Долни Богров е на един хвърлей място. Попитах момченцето как се казва, то сгъна грижливо левчето, тури го в джоба на късичките си панталонки, подсмъркна и се залови да помпа вода с помпата, обаче името си не каза.

- Илия му е името - рече белоглавият циганин, - но се срамува да си каже името. А бе, Илия, що не искаш да си кажеш името? - обърна се той към момченцето и повтори, че Илия се срамува, че и на рогозарите, когато го попитали, не си казал името.

Според стария циганин рогозарите били временни, пришълци, не са тъдявашни. Тъдявашните са главно тухлари, а тия идат откъм Дунава, покрай Дунава има много заблатени места, там са се научили да плетат камъшови рогозки. Сега тия рогозки много се търсят, както и частно, тъй и от страна на АПК, особено ако АПК има зеленчукови градини. Много работливи цигани, от тъмно до тъмно все плетат, още ни веднъж не са дошли на приказка при тухларите, от старовремски времена им е останал навика да държат зли кучета срещу крадци, макар че едва ли някой софиянец ще тръгне да им краде рогозките, каквито софиянци сме ние например, където не само че няма да откраднем рогозка, ами ще почерпим човек с цигара, ще се спрем на приказка с всекиго и ще дадем книжно левче на Илия, гдето ни помпа вода за пиене.

Илия стоеше до помпата и следеше нашия разговор. Щом го погледнех, той се засмиваше, изваждаше ръце от джобовете си и хващаше дръжката на помпата. "Цигук-цигук!" - скимтеше помпата. Илия подсмърчаше, примигваше и помпаше вода с все сили. Той целият сияеше. Светла струйка искреше на слънцето, тя падаше на тласъци, тъй както и помпата я засмукваше на тласъци изпод земята. Сред това подивяло и заблатено място откъде ли Идеше тази студена и пивка вода - един дявол знае! Преди да тръгнем със сина си, поблагодарих на стария циганин за водата, благодарих и на Илия и го похвалих за неговото усърдие. Браво, Илия, много хубава вода пихме от помпата, жив и здрав да си и да порастеш голям и прочие - думи, каквито обикновено се казват на малки деца, за да се зарадват!

Илия като видя, че си тръгваме, тъй енергично почна да работи с помпата, че наоколо му се разхвърча вода. Злите кучета на рогозарите пристъпиха напред, без да лаят, гледаха те как лае с железен лай Илийковата помпа, а белоглавият циганин се засмя: "Левчето си отработва Илия, не го иска той даром!"

Продължихме да вървим покрай дигата, трябваше да сменяме района за ловуване. От време на време се обръщах назад, гледах малкия Илия как се смалява заедно със своята водна помпа. Той също гледаше подир нас, без да спира да работи с помпата. Момченцето цигукаше, отработваше то своето книжно левче и своето браво. Докато не ни скри дигата един от друг, Илия не остави помпата. Най-сетне и помпата спря да цигука, женски глас извика: "Илия! Илия!"

Обърнах се. Виждаше се само камъш, над камъша се стелеше тежкият пушек от огъня на тухларите. Иззад камъша надничаха злите мършави кучета, а помежду тях стоеше мъничкото черно Илийче с черните си очички. Едната си ръка то държеше в джоба на панталонките, където бе пъхнало левчето. Помахах с ръка на Илия, той мигом се скри в камъша, останаха да ни гледат само кучетата. Отвъд тях и тежкия ленив пушек се простираха камъшовите пространства, над тях се издигаха високите тополи, охранени от блатната вода на потъналата и подивяла света обител, в клоните им бяха накацали врани, умислени и притихнали.

Илия се скри в камъша, но залепна той за очите ми и остана там завинаги, бос, с непоръбени крачоли на панталонките, гологлав. И до ден днешен той все ми напомня, че в тоя живот човек не само своето книжно левче трябва да отработи, ами и своето браво да отработи! И да се отработва всичко това с въодушевление, помпата ни за миг да не спира своето цигукане, за да изтегля тя пивка и чиста вода изпод потъналата блатна обител. Ето тогава именно всеки от нас може да каже, че е отработил своето книжно левче и своето браво! В каквато и блатлива среда да попаднем, трябва като Илия с помпата да изпомпваме само бистра вода...

Като си припомням сега оня есенен ден, става ми хубаво на душата, сребриста вода се плиска пред погледа, прясна и бистра. Но наред с нея се прокрадва и глухо бучене. То е като бученето на отбита вода от воденица, посред бученето ми се мяркат лутащи се гъбари, после навалица ми се мярка пред зейналата врата на воденица и глух шепот, идещ от навалицата: аутопсия на тялото. Сякаш целият съвременен свят се е струпал пред зейналата тъмна врата, размества се, пристъпвайки от крак на крак, пуши, роптае и си препредава шепнешком нещо тайнствено, загадъчно и тревожно, почти като аутопсия на тялото. Пред вратата на каква пропаднала обител се трупа съвременното човечество и аутопсията на чие тяло очаква да се извърши зад зейналата грозно врата? Не зная. Чувам само глух шепот и глух ропот, рогозки ми се мяркат пред погледа, плетени-недоплетени или навити на тръби, неприветливи лица на рогозари също тъй ми се мяркат, мършави разнопородни кучета, кучешка сган. И камъшови пространства също тъй ми се мяркат, загадъчни и смълчани, а най-отгоре над зейналата врата и над човешката навалица стоят враните. И те загадъчни, и те смълчани, като замръзнали са в очакване на аутопсията на тялото.

 

 

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.