ГРАДЪТ И СЕЛОТО У БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ. СПЪНКАТА НА ДРАМАТА

Йордан Бадев

web | Култура и критика. Ч. II

Едно много интересно и извънредно характерно явление се наблюдава в нашето изкуство и особено в литературата ни: господството на селото и на селския бит. Вижда се много ясно в разказа, романа и после в драмата. Наложило се е и на вдъхновението на поети, които по литературно възпитание и по поетически мироглед минават за най-чисти елини - П. П. Славейков.

Ние почти нямаме лирик, който да не е отгласял в песента си мотиви из живота на селото.

Разбира се, най-широко и господствуващо място заема то в белетристиката. Най-малко три четвърти от разказите на най-даровитите наши повестователи - от Любена Каравелов до Ил. Волен - са написани по сюжети из живота на селото. Най-даровитите наши съвременни художествени повествователи - Елин Пелин и Йор. Йовков - са изключително селски писатели. По-голямата част от нашите разкази са по-малко или повече художествено правдиви снимки на нашата селска действителност, и само в някои от тях селото като обстановка и селянинът като герой са художествени символи - въплощения на всечовешки идеи и копнежи - напр. идилиите на П. Ю. Тодоров. Но и в тях основата е все пак селото с неговата здрава първобитност.

Това обстоятелство е и характерно, и странно. Защото все пак почти всички именити наши писатели, и най-първите измежду тях, са узрявали с поглед за живота повече в града, отколкото в селото. За ония, които са родени и отраснали на село, очевидно първите впечатления на детството и на ранната младост са, които образуват постоянния извор на творчески подтици. Другите, родените и отгледани в града, са търсили и гледали селото навярно през сборниците от народни умотворения.

Както и да е, ние тук искаме по-скоро да установим фактите, отколкото да ги обясняваме.

Не можем да кажем, че градът съвсем отсътствува в света на нашата литература. Но спроти селото не го виждаме в съответна пропорция. Ето, вземете напр. най-големия град на нашата страна - столицата, в която са израснали с опит, мисъл, знание и поглед за живота почти всички по-първи писатели след освобождението. Ще я намерите епизодично в “Казаларската царица” на Вазова, в някои от разказигв му из “Утро в Банкя” и “Пъстър свят” и в наивно-старческите му въздишки в “Люлякът ми замириса”. Ще я видите в леки и случайни силуети във фейлетоните на Алеко Константинова, в някои от разказите на Стаматова, на Фани Попова-Мутафова, на Д. Калфова. Ще я почувствувате по-значително, по-разнолико и по-обхватно в романа “През огъня” на Добри Немирова, в повестите на Дим. Шишманова, в “Кръв” на К. Константинова и в “Слънцето угаснало” на Вл. Полянова.

Все пак това е твърде малко в сравнение с художествената литература за селото

За десетина-петнадесет години София се разраства неимоверно много и в много посоки. Благоустройствено - с паркове, в които кипи живот от най-разнообразно естество: вълшебни цветя, чието благоухание се размесва с кръшен чурулик на стотици деца; гладки пясъчни алеи, които кръстосват обширна и свежа зеленина; борова гора с безкрайни сенчести пътечки и със слънчеви площадки. Социално - в столицата на България са създадени всички условия и отношения на големия европейски град. Имаме типичния център с надменното доволство и охолство, с лицемерния морал и с изтънчения потулен разврат, които се кискат от големите сгради и от елегантно изкусителните подземия на кабаретата; и низката прихлупена периферия с влага под леглата, с мухъл върху хляба, с открита безнравственост и със скърцаща злоба - богата жетва за опитни жетвари. И все пак не можем да кажем, че българският разказ следи с достойно внимание големите стъпки в живота на българската столица. Най-любопитно е, че имаме млади писатели, които с десетки години живеят в София и все пак окото им е към селския мегдан, към сукмана и потурите, към жетвата и седенките.

Градът, столицата с всичката многоликост на живота в нея не задържа погледа им, и, разбира се, не се и мярва в творбата им.

Това е за художественото повествование, за романа и разказа. В драмата имаме почти същото отношение, същата пропорция.

Повтаряме, не ни е тук задача да търсим нито обяснението, нито пък особеното литературно и обществено значение на тоя крупен факт. Търсим просто отраженията му в литературата, търсим го, разбира се, и в драмата, дето го намираме най-характерно проявен.

От всички литературни видове у нас драмата се укрепява най-бавно и най-късно. В лириката сме доста добре. Откъм интензивност на производството не отстъпваме нито на един от съседите си, макар че те живеят с по един век свободен културен живот преди нас. Качествено пък може да ги превъзхождаме - ако към лириката приложим не тясно национална, а по-обща художествена мярка. В разказа също така едва ли са ни изпреварили особено много. В романа сме чувствително по-назад от Румъния, а в драмата - и от Румъния, и от Югославия. В Гърция въпреки неизтощимото богатство от литературна традиция, няма особено трескав живот на изкуствата. В нова Турция и изкуството е все още много ново. В областта на драмата и Румъния, и Сърбия са отишли много по-напред. Сръбската драма, която до скоро се развиваше в тесните рамки на национално-патриотическия сюжет, сега получи и в техниката си, и във вътрешния си живот, силен тласък от хърватската, която в лицето на двама-трима свои представители бе вече минала границите на отечеството си. Румъния пък има драматични автори, които с успех догонват съвременната френска драма.

У нас на драмата не й върви някак. От първите й наивни прояви до днес, като че нещо потайно й препъва развитието. Сюжетите й, от “Възцаряването на Крума Страшни” на Добри Войникова до “Дъщерите на Ефремова” на Ст. Савова, която последна се игра в Народния театър, се нижат еднообразни: или стара българска история, или селски бит. Лицата - или царе и велможи, или селски чорбаджии и ратаи. Обстановката - или тъмни старинни царски дворци, или селски стаи с опушени стени, с кандилце в единия ъгъл и с поличка в другия и няколко цветни пръстени паници върху нея. Костюмите - или сърмошити болярски доспехи, или сукман и черни потури.

Градът, и особено столичният, който е все пак и у нас, както по целия свят, указател за темпа и насоките на културния живот, едва се показва тук-там из българските пиеси и все още с недостатъчно открита и решителна стъпка. Няколкото щастливи изключения в това отношение - като “В полите на Витоша” на Яворова, “Големанов” на Костова, “Кошмар” на Дим. Шишманова, “Обикновен човек” на Йор. Йовкова - не дават все пак обща физиономия на новата българска драма.

Защо собствено градът със своя несъмнено по-разнообразен живот не допада на погледа и вдъхновението на нашия писател? Може би защото в живота на града няма материал за драма? Наистина, най-хубавият, най-благородният и най-удобният материал за драма: преходът от един мироглед към друг, от една обществено-политическа идея към нейния антипод, от вяра към безверие, от преданост и любов към измама, изневяра и озлобение - минават в живота у нас или безболезнено, като най-обикновено явление, или с външен шум и пукотевица, но никога, или съвсем рядко, с истинска драматична напрегнатост, която боли, руши, създава и решава.

Наистина, у нас няма нищо по-неустойчиво от това, което се казва политическо убеждение или личен и обществен морал. Духовни първенци, идеолози на една партийна концепция минават към друга само за удобство и съвсем леко - без никакво нравствено колебание, без никаква вътрешна борба; хрисим набожник, който до вчера се е кръстил най-смирено, шепнейки молитви при всеки гръм от небето, днес ругае и църквата, и Бога и ей тъй, с присмех, на шега. А колко по-чести и по-обикновени са преходите от преданост към предателство, от култ към нищожество? Конфликтът между добро и зло, между морално и неморално в живота не се изживява с достатъчна яснота и острота и, разбира се, не се натрапва и като извор за драма. Мъчно е да се издирва драматически конфликт, когато самият живот не го натрапва в известна степен.

Това е, според нас, една от причините за отсъствието на града от нашата драма.

Като се прибави и липсата на навик да се търси драматически сюжет чрез непосредно наблюдение, ще се разбере защо нашите писатели свиват към страната на най-слабата съпротива - към готовите лица и форми - към историята и селото, каквито ги намират в стари и нови книги.

© Йордан Бадев
© Издателство LiterNet, 29. 11. 2002
=============================
Публикация В: Йордан Бадев "Животът и изкуството", С., 1938.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.