ЕНТРОПИЯ НА БОЛКАТА

web

Когато Бог роди мъжа и жената,
те изплакаха като отхапаха от плода.

Болката бе непоносима - раздели се
божественото от роденото от Бога.

Раздели се мъката от копнежа по нея.
Бог се оттегли в мисълта за себе си.

Мъжът и жената не растяха еднакво
в себе си, но страдаха по един и същи начин.

Като млади познаха радостта и страданието
и ги описаха в душите си по два начина.

Когато пораснаха, забравиха за
написаното и то се вкопчи в себе си.

Извърши кръвосмешение и даде плод
в нови две понятия: страх и студ.

Беше тъмно, вечер, духаше пронизващ
вятър. Мъжете и жените се скриха в пещерата.

Чуваха рева на хищниците, трепереха
от белотата на скелетите в пещерата.

Всеки се затвори в тялото си и нарисува
на стените на първобитната си душа себе си.

Рисунките бяха обладани от самота и се
съвокупиха в стенописи на болка и надежда.

Надеждата изпълзя от пещерата и потърси
сродна душа, за да не бъде сама и самотна.

Нададе вик и роди словото, което бе звук
за себе си чрез другите, потърсени като себе си.

Като фон-нойманова машина, то
се множеше и умножаваше силата на звука.

Докато се превърна в черна дупка, състояща се
от безброй накъсани струни, свирещи себе си.

Мелодиите се оттеглиха на улиците, на площадите,
в домовете, в разговорите и родиха най-накрая мълчанието.

Не като пауза, между думите, а като думи
в тъканта на паузата. И болката бе завършена.

Бе съвършена, защото бе неуловима, невидима,
толкова раздалечена в пространството.

Хората вече нямаха понятие за нея и я приеха
като естественото състояние на материята и духа.

Болката най-накрая роди щастието. Дали като
щастие от нея или пряко нея, но то бе едно.

Остана недорасло, защото никой не искаше
да порасне, за да не се размножи.

И да се затвори в себе си, както всичко наоколо.
И да роди Бог.