МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ДЕСЕТА ГЛАВА

Немците напуснаха селището, когато снеговете стигнаха до прозорците на къщите. Вятърът свиреше в комините, сякаш искаше да влезе в стаите и да каже на всеки българин поотделно: "Изгори това, на което си се покланял, поклони се на това, което си изгарял."

Пръв излезе на площада пред общината Генчо Персата. Беше целият цивилен. С него излезе и съпругата му Гана Персова. Гана въздишаше под черна кърпа. Траурът се появи по главата й след дълъг семеен разговор. "Е, жено - извади бащината си ко-стурка Генчо Персата, - било, каквото било. Само че, скъпа жено, всичко трябва да си го платиш по международната тарифа. И тъй като сама си решила, че нямаш мъж, задължавам те цял живот да ходиш с черна кърпа!" На тоя семеен разговор Гана си позволи само да попита: "Ами, Генчо, кой ще ми бере неудобството?" Генчо не отговори. И от тоя ден Гана тръгна като вдовица.

Излезе на площада още една любовна двойка: Радко Белоземски и Бисквитка. След тях се появиха Георги Рашов, Игнат магазинерът, Стоянчо Църката и дядо Гоце Парпулов. Малко преди обед на площада се изтърси целокупното местно население. Последна пристигна Рада Карамихова. И тая бездетна българка беше в черно. С едно голямо закъснение Рада Карамихова беше решила да пожали Димо.

- Хайде, и Рада в черно! - разпери ръце Георги Рашов.

- Какъвто животът, такава и кърпата! - отвърна троснато Рада и хвана под ръка жената на Генчо Персата.

Българите се повъртяха на площада пред общината, изровен от веригите на немските танкове, пък на края зимният вятър ги натика в кръчмата на Стефан Яламурски. Дряновският манастир и трагичната църква в Батак отново им подсказаха какво трябва да правят и как трябва да го направят.

- Е, събрахме се! - изправи се зад тезгяха Стефан Яламурски. - Нашата е все такава: да се разделяме и да се събираме!

- И точно тук ни е бедата! - възкликна Георги Рашов. - Тая пуста делба е много лошо нещо. Един път, беше при Чаталджа, нашата рота налетя на силни укрепления. Съседната рота можеше да ни помогне, ама в това време някой си Пройчо Гявуров получил от домашните си агне сукалче, техният ротен се нафиркал...

- Аз мисля - изправи се Матейко Пандурски, - че деленето трябва да се изхвърли и от училищата. Какво ще кажете, ако изпратим едно прошение...

- Ти си седни - натърти поучително Радко Белоземски, - седни си и слушай приказките на по-умните. И ти така я забърка с тая кръщавка на Николчо, че няма повече накъде. Някой те биеше по главата!

- Ама аз ще се откажа! - рипна като ужилен Матейко. - Ще се откажа чрез "Държавен вестник"! "Моля - ще пиша, - отпишете името Хитлер и запишете Николчо!"

- И тогава ще те пратят в затвора - подхили се Стефан Яламурски. - Така ще си получиш гаража, който искаше от съюзниците. Ти и гараж иска от тях.

Матейко Пандурски подсмръкна и седна. Рада Карамихова се обади:

- Искам да попея. Знам, че никак не ви е до песни, но трябва да си излея душата.

- Ама и песни ли ще има! - разтърка длани Стефан Яламурски. - Чакайте! тогава да налея, пък тогава. Тая година виното не го бива много, но пак е вино!

Чашите станаха Червени. От Стара планина се подхлъзнаха няколко хляба й спряха при тях. Появи се и чубрицата. Георги Рашов смигна на Генчо Персата. Бившият полицейски подофицер измъкна изпод шубата си един сплит кромид лук и започна да го къса глава по глава.

- Така са ни късали глава по глава черкези, ви-зантийци, турци... - Генчо Персата занарежда: - Това е главата на Страхил, ето я на байрактарката Сирма, на страшния Чавдар, на Стефан Караджа... - Генчо Персата се провикна към баба Гроздена: - Хайде, бабо Тонке, прибирай главите в престилката и пей!

Тишината се подхлъзна по сабите на поробителите и падна в средата на кръчмата. После се раздела надве. Разчупи се тая тишина като погача и българите видяха в нея само мъки, кървища и залостени врати. Хубаво се получи, че точно в пъпа на погачата димеше един лъскав пищов. Рада Карамихова го помириса, лъхна й тоя пищов на барут и непокорство и тя запя.

Сред кръчмата се изправи Шар планина. Тъмна и могъща, планината дърпаше към себе си две посърнали полета. Намръщеното й чело се губеше сред сиви космати облаци, раздиплени от гневни ветрове.

- Така се пее в траур! - отново се провикна Рада Карамихова и тръгна по билото на Шар планина. - Хайде, бабо Гроздено, отваряй си устата!

Българите тръгнаха по гребена на собствените си планини. После - от високото, погледнаха към ниското. Там не всичко им допадна, но това бяха създали с общи усилия.

- Свикнали сте само на нас да си го изкарвате! - избухна Гана Персова срещу мъжете. - Немците сами се набутаха в българската кошара, а вие се скрихте в къщите! Хайде де, бийте, трепете!

- Чакай ма, Гано! - обади се най-после и дядо Гоце Парпулов. - Чакай, по-полека! То с бързане народ не се става. Колкото път ни е дал господ, трябва да го извървим достойно. - Дядо Гоце прасна масата със старчески юмрук: - Може и грешки да сме допускали, може и недостатъци да имаме, ама и на нас се полага място в световния портрет!

Такова нещо е мъдростта: успокоява страстните и вдъхва смелост за нов живот. Виното отново тръгна по масите. Всички си припомниха, че са имали славни царе и царици, безкористни боляри и велможи, смели до безумие войводи и байрактарки. Планинските буки се преместиха в кръчмата, разшумяха се от силния зимен вятър, заразказваха. През голите клони се показаха бели ризи на юнаци, сърмени байраци, тъмни и посивели перчеми. Страшно нещо са едни национални мемоари, нито с кон могат да се прегазят, нито с машина. Рада Карамихова започна да се съблича.

- Чакай ма, Радо! - извика Стефан Яламурскй. - Ти какво си намислила?!

Вълненият сукман на Рада падна на пода. След това падна черната й риза. След това падна черната й кърпа. Тая хубава българка нямаше бельо. Бялата й плът изпълни кръчмата, раздвижи се като огнена спазма, заигра. Едрите й гърди налитаха към стените, връщаха се при нея и отново политаха.

Надигна се и Гана Персова. Радко Белоземски се провикна:

- Ех, братя! Я да се хванем и ние на хорото, пък да става, каквото има да става!

Мъжкият народ се хвана колан за колан. На челото застана дядо Гоце Парпулов. Радко Белоземски изкърти една летва от тезгяха и с дълбок поклон му я положи в десницата.

Гръмна великата песен "Тих бял Дунав". Българите дадоха гръб на Влашко и нагазиха в студените талази. Никакъв кораб не им трябваше - нито немски, нито австрийски, нито маджарски. Има ли знаме и капитан, всичко може да се прегази. Пък и много сладко блещукаха светлинките на крайдунавските паланки. Особено привличаха фенерите на Русчук. Там, под един от тях, седеше истинската баба Тонка и махаше с червена кърпа. Тя имаше право на такова поведение - беше дала мило и драго за свободата.

- Стефане! - надмогна грохота на дунавските талази дядо Гоце. - Ти се пусни от хорото и налей на хората още по една чаша. То не може само с една да се Лрави народно пречистване!

В тоя върховен момент, когато народът щеше да се опрости и да си даде дума, че ще живее по друг начин, изпод тезгяха изскочи голяма черна жаба. Сигурно песента я беше пробудила от зимния сън. Да. бата направи няколко стъпки към студените води на Дунав и изкряка по най-мистичен начин.

- Боже! - изпищя и едва не припадна Гана Персова. - Жаба посред зима!

Дядо Гоце замахна с летвата. Искаше да убие пред очите на народа жабата, за да му вдъхне смелост. Черната животинка обаче отскочи към Силистра.

- Спокойно, деца, спокойно! - изправи назидателно летвата дядо Гоце. - Едно време на Оборище се появи змия и пак никой не побягна, та сега от една жаба ли ще бягаме!

Поведе се люта борба. Ударите се посипаха един след друг. Включи се в битката и Стефан Яламурски. Жабата обаче продължаваше да се подхилва на българския народ.

- Братя! - досети се най-после дядо Гоце. - С еднолични усилия няма нищо да постигнем! Хайде заедно - като народ!

Българският народ удари лакът в лакът и тръгна в неудържима атака. От крак на крак, жабата най-после беше изритана през вратата на кръчмата. Черното тяло направи висока парабола и падна в дълбокия сняг. Там им беше мястото на всички мистики и на всички национални страхове.

- Ей - въздъхна Матейко Пандурски, - то не било толкова страшно бе!

Вятърът продължаваше да бушува, напъваше прозорците, искаше да ги изкърти заедно с черчеветата, без да си дава сметка, че Стефан Яламурски беше харчил пари за тях. Никакви кучета не се обаждаха, зимата беше ги набутала в кучешките им колиби.

- Не наруваше и добитък. Може би само общинското биче Баязид щеше да се обажда в това студено време, но то си беше отишло отдавна, пронизано в сърцето от немски куршуми.

Дядо Гоце Парпулов отново вдигна летвата и отново поведе българското хоро. Тежко и мълчаливо, хорото неусетно излезе на площада в Русчук. Тук се позабави малко, колкото да изчака баба Тонка, и бавно се понесе на изток. Когато през снега просветна Черно море, Радко Белоземски се откъсна от ласкавата ръка на Бисквитка, легна в първата пряспа и задъхано записа в писателския си бележник: "Появата на гении без талант в една национална литература е първият признак, че тая литература е лишена от условия за нормално развитие."