ЗВЕЗДИ В ОЧИТЕ И СНЕЖИНКИ В КОСИТЕ

Юлия Йорданова

web

ХІІ Международен София филм фест за мен направи събитието като съ-битие на два български документални филма - “А днес накъде” на Рангел Вълчанов и “Заради леля Снеже” на Весела и Биляна Казакови. Това е неподозирано от всички ни съвпадение на тема, жанр, година на създаване, място на фестивално представяне и изобщо - на споделен хронотоп на публично осъществяване. Невероятно, но факт - два български филма с еднакви хоризонти на режисьорско сътворяване и киновъзприемане.

Защо? Първо, защото и двата филма са носталгични, без да имат нищо общо с тъгата. Те просто са юбилейни - “А днес накъде” бележи 20 години от създаването на култовия филм на Рангел Вълчанов “А сега накъде” (България, 1987 г., 93 мин., цв.), който, преди да падне комунизма, се възприемаше като откровена метафора на започването-на-живота в условията на тоталитарното общество. Кандидатстването в някогашния ВИТИЗ (Висш институт за театрално и филмово изкуство), или днешната НАТФИЗ (Национална академия за театрално и филмово изкуство), тогава на екрана на Рангел Вълчанов се превръщаше в гигантски образ на младежката безпътица от времето на 80-те. Как да навлезеш в живота си достойно, как да започнеш професионалната си кариера честно и как да угодиш на една анонимна, манипулативна и авторитарна изпитна комисия, без да се обезличиш, обезчовечиш и да превърнеш актьорската си дарба в маймунско имитаторство? Това наистина беше дисидентски, философски филм, заради който тогавашните младежи бягаха от училище, за да го гледат и да вземат най-важния си урок преди влизането, но не във ВУЗ, а в самия живот. Сегашното продължение в “А днес накъде” показва тези кандидати за сцената на живота без маска и без грим - поостарели, но съхранени, насред житейския си път, изцяло под прожектора на професионалното си самопостигане. Какво се е случило с тях през това време, на какво не са устояли, на какво не са изневерили през тези две десетилетия? Интересна постановка наистина. Но за моя изненада тук не срещаме екранните съдби на героите от предишния филм, а биографичната реализация на младите актьори от онова време - кой оставил театъра и започнал бизнес, кой продължил да се занимава с визуални изкуства, но пък далеч в емиграция... Събрани заедно на коктейл, днес те разказват в непринудено интервю и с чаша в ръка живота си пред своя обикнат и също попроменен от времето режисьор. Не съм гледала подобно нещо досега и за първи път наблюдавам такава метаморфоза на сюжета от игрално в докуменално кино. Дали резултатът щеше да е друг, ако сценарият следваше точно предначертанията от предишния филм? Или напротив - сега е по-силно за нас да видим реализацията на истинските, а не на въображаемите кандидат-актьори? Не съм достатъчно убедена в избраната от авторите на днешния филм алтернатива, защото кино първообразът, според мен, твърде много задължава.

Другият филм, “Заради леля Снеже” на близначките Весела и Биляна Казакови пък отбелязва 25-годишнината на театрално студио “Камбана”, основано и ръководено допреди десетина години от тяхната (вече покойна) майка - актрисата и театралния педагог Снежина Казакова, деятел в някогашния ДЛИДЮ (Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши). Това е трогателна филмова и житейска история, която ни разказва за едно голямо театрално семейство - майка и три дъщери, всичките актриси, чиято обща съдба протича освен в дома, и в театралното студио. Заради леля Снеже обаче се появяват много други млади хора, “камбанки”, чиято съдба - случайно или нарочно - е свързана пак с любовта към сцената. Всички те искат да започнат живота си като актьори, да играят пиесите на Шекспир, да бъдат волни и осмислени в това, което вършат. Всички те участват в голямото театрално семейство на студио “Камбана”, което и до днес продължава да работи чрез приемничката на леля Снеже - най-голямата й дъщеря Екатерина. Авторките на този необичаен филм интервюират “класове” от възпитаниците на леля Снеже, някога - другарката Казакова, които със сълза в окото и усмивка на устата говорят за своята духовна майка. Днес нея я няма вече, загинала внезапно на самата сцена, постигайки за ужас и възторг на всички молиеровската смърт на големите актьори... От София, Торонто, Лондон, Ню Йорк, Виена, от България и Италия, от днес и от преди валят послания и идват гласове на млади хора с душа на артисти, които разказват за своите първи мечти и творчески надежди, породени от влиянието на леля Снеже. Филмът редува весели и лирични моменти, в които виждаме артистични гримаси и непресторена изразност на лица, погалени от обаянието на актьорската професия. Разбира се, не всички стават артисти и понякога е по-добре детските желания да не се сбъдват, за да продължим да мечтаем - така казва една от възпитаничките на леля Снеже, която днес работи като банков служител. Друг обаче е осъществен актьор в български провинциален театър и на всяка премиера тайно къса по едно празно билетче - не от суеверие и за късмет, а в памет и благодарност заради леля Снеже, заради нейното запазено място в тайно кътче от сърцето... Филмът върти много съдби на хора, застъпили прага на живота, но показва една и съща истина - че не е толкова важно дали изкуството ще се превърне в професия, а дали ще остане завинаги в теб като условие за съществуване, като белег на избраничество, като стил на живот. След двадесет и пет години децата на леля Снеже продължават да я следват и човек неволно се пита как става така, че и без да те има на този свят, продължаваш да променяш съдбите на толкова много хора. Може би това е участта на всеки педагог, на всеки, който е бил пример някому?

Филмът на Весела и Биляна Казакови вълнува и носи утеха. И той, и кинотворбата на Рангел Вълчанов са реалистични, смели, верни на днешния ден. Филми, от които имаме нужда! Единият е игрив, съчетаващ модерни, интерактивни похвати с участие на анимация и нови технологии; другият е по-старомоден, по-класически, но също така търсещ автентика и актуалност. Добре е, че имаме такива филми, родени сякаш от нищото - от спомени и празници.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2008, № 4 (101)