Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАПИСКИ ПО БАЛКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ

Юлия Йорданова

web

Факт е, че дори професионалният български читател няма достатъчно пълна представа за художествената литература, творена на Балканите. Университетският курс у нас например предлага на бъдещите филолози българисти възможност да се запознаят най-общо с т.нар. западноевропейски литератури и да проникнат донякъде в контекста на славянските литератури (все още със запазено особено място за руската), но не предоставя никакъв шанс специално за литературите от балканския регион да бъдат опознати по системен начин. Защо това продължава да е така, когато българската литература се полага - макар и неравностойно - в периметъра на така очертаните художествени хоризонти и когато - особено в днешно време - интернационалните и мултикултуралните диалози са от стратегическо значение за развитието (и оцеляването!) на отделните литературни традиции? Тази липса се компенсира в момента ако не на институционално ниво (например в официалното образование по литература), то поне в полето на практиката с опити като издадения наскоро сборник от студии на тема "Танцът в балканските литератури", препоръчан от Академичния кръг по сравнително литературознание (АКСЛИТ) за образователно помагало на студентите българисти и балканисти, филолози и културолози - а защо не и на бъдещите политолози и хореографи, бих добавила аз. И не само на тях, и не само в качеството им на "бъдещи" специалисти.

И така, какъв е смисълът да изучаваме on block художествените литератури на Балканите - не рискуваме ли по този начин отново да заседнем в плитчините на нечия културна „котловина", отмерена със скъперническия аршин на геополитическите интереси? Рискуваме, разбира се. Затова в този случай трябва внимателно да настроим призмата, през която могат да бъдат прокарани специализираните знания за съседните ни литератури. Определението "балкански" тук е ключово и то се нуждае от конкретна и специфично хуманитарна обосновка, която, за съжаление, липсва в методологическия проспект на посочения сборник. Очевидно, задачата на тези студии не е била от такъв, принципен характер, а се уповава преди всичко на вече приети за дадени представи и на предварително мотивиран интерес към литературните знаменитости на Балканите. Ползотворността на подобни изследвания обаче стои високо и има голяма ефективност в контекста на обособилите се в края на ХХ век критически дискурси, воюващи с новата митология на афирмативната култура (т.нар. масова култура) и с наследените клишета на политическите идеологии (основно националистическите).

"Ориентализмът" на Едуард Саид, "оксидентализмът" на Иън Бурума и Авишай Маргалит, както и "балканизмът" на Мария Тодорова като научни стратегии за разбиране на културите са насочени преди всичко към критика на културните стереотипи и към справяне с изкуственото екзотизиране (и съответно - централизиране vs. маргинализиране) на художественото наследство. Смисълът на регионалните изследвания, включително в областта на литературата, според тези хуманитарни доктрини е да "деколонизират" знанието от властта на предразсъдъците и да освободят интерпретативното поле от налозите на политиката. В този смисъл особено интересни например са "догмите на ориентализма", дефинирани от Саид и коментирани мимоходом от него в част от литературата на белите европейци - догмите за изостаналост, назадничавост, статичност, диващина и прочие съчинени идеи за Ориента, произведени от "класическия" етноцентризъм на западните народи (в Европа и Америка). Не по-малко демонизирани в очите на "ориенталците" обаче са и емблематичните черти на оксидентализма, аналитично представен от Бурума и Маргалит чрез разнообразните теории за Града, Буржоазията, Разума и Феминизма. Мария Тодорова, от своя страна, описва "гнездящия ориентализъм" в Югоизточна Европа като жалка редукция на изконния евро-азиатски антагонизъм чрез специфичните белези на балканизма - а именно: "голямата смелост и отчаяните дела" на балканския човек според определението на американеца Артър Дъглас Хоудън Смит от 1907 г.; вечната разединеност, непоправимата с нищо непостоянност и традиционното неверие в държавността у народите от Балканския полуостров. Изучаването на балканските литератури, в този смисъл, би подпомогнало за изкореняването на тези трайни митологеми, свързани с образа на Балканите в световен мащаб, и би освободило от идеологическия намордник при общуването с Другия, надянат във всекидневното общунване. Все в този план попадат излезлите през 2004 г. у нас преводи на книгите "Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението" от Лари Улф и "Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението" от Весна Голдсуърди, както и "Власт и етнос на Балканите" от Жан-Франсоа Госийо и сборника с есета "Балканите като метафора. Между глобализацията и фрагментацията", съставен от Душан Биелич и Обрад Савич. Каквото и да говорим по въпроса за балканизма като частен случай на ориентализма в европейските представи за Изтока (в няколкото му разновидности: Изтокът в периферията на самата Европа и същинските такива - Близък, Среден и Далечен Изток), то със сигурност студиите от разглеждания сборник - "Танцът в балканските литератури" - представят интересна и идейно разкрепостена визия за това географско и културно понятие, което са Балканите, чрез сравнителна панорама на десет национални литератури, съответно от Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Македония, Румъния, Словения, Сърбия и Черна гора, Турция и Хърватия.

Съставителката на сборника Румяна Станчева сочи колективното изследване на Антоанета Балчева, Ганчо Савов, Йорданка Бибина, Людмила Миндова, Нешка Туртанска, Нуруллах Четин, Русана Бейлери и Саня Велкова като пример за "упражнения по тематология" в дисциплината на сравнителното литературознание, но резултатите от този експеримент, издържан изцяло в методологията на case books, е много повече от "скромен". Тук националните литератури от страните на Балканския полуостров са разгледани под знака на танца като литературен мотив, който става своеобразен ключ както към разгадаването на културния стереотип, така и към разпознаването на трансформативните в исторически и типологически план изкуства. Първо, можем да четем сборника през призмата на мултикултурализма, който сговаря страните в нерешимите националистични спорове, и второ, можем да възприемем студиите през интердисциплинарната решетка на антропологията, която в случая кооперира краезнание (в частите за исторически обзор), хореография (при характеристиката на традиционните танци) и литературознание (в анализа на литературнохудожествените текстове), в стремежа да се опознае дълбинната полиморфност на естетическото общуване. Както отбелязва Румяна Станчева в предговора на сборника, "Тематологията е вторична литературна област, тръгнала от фолклористиката, която първа започва да си служи с термини като тема и мотив" (с. 12), но която се оказва неочаквано плодотворна в сравнително-литературни и съпоставително-културологични наблюдения, проследяващи развитието на традиционни митологеми в различните исторически и естетически контексти.

Новаторските разкрития на сборника "Танцът в балканските литератури" показват например, че срещу стереотипа на враждебното отношение към танца в ислямския цивилизационен кръг турски поети като Асаф Халеф Челеби, Тевфик Фикрет, Ахмед Кутси Теджер, Джемал Сюрея и други проявяват твърде проникновено отношение към танца, благодарение на което в поезията им може да се осъществи "символично представяне чрез езика на тялото на най-различни чувства, вълнения и мисли" (с. 187):

Като следите от падащи в нощта звезди
отронени, от миглите ви стрелнали се погледи.
Да разтерзаят лудо моето сърце, да страда то
от нежното коляно под полите.

Ахмед Кутси Теджер

Също така, като опровержение на господстващата представа за "напълно липсващата в албанските творби еротична тема" (с. 40) например, белетристът Ернст Количи в разказа си "Танцьорката от Дукагини" описва вълнуващо танцово съревнование ("надиграване") между женствената туркиня и девствената албанка, при което - сякаш "естествено" - печели скромното очарование на младата танцьорка. Но балканските литератури не пропускат да споменат и за жестоките актове на християнската инквизиция от Средновековието (уж отдалечени от балканските земи?) срещу танцуващи девойки, обвинени в порочна връзка с "нечестивите сили": "младата Томислава се осъжда да й се отнеме животът, защото нейното танцуване не е създадено по подобие и според обичая Господен" (с. 56) - из тритомника на босненския писател Нусрет Идризович "Хоро на босненската школа на смъртта", "Хоро на тайните знаци" и "Хоро на свещеното число". В крайна сметка танцът за балканските народи в творчеството на местните писатели се оказва отчетлив маркер на местната култура, който представя по разнообразен начин - според религиозната, етническата или историческата ситуация - общочовешкия порив към индивидуално себеизразяване. По повод романа на македонския писател Миле Неделковски "Подковицата на смъртта и надеждата" българските изследователи заключават, че "отношението към хорото придобива в романа значение на вододел между традицията, разбирана в нейния обединителен за народа смисъл, и откъсването от традицията, което е свързано с нови епохи" (с. 110). Отказът или обратно - осланянето изцяло на традицията "в" и "чрез" танца - са обяснени от българските анализатори чрез "начина на живот и историческата съдба на балканските жители - обвързаност на ежедневието с аграрния цикъл, изоставаща индустриализация, бавно съзряване на индивидуалността за сметка на силно развитото колективно съзнание, късно конструиране на държавност от модерен тип" и т.н. (с. 150). Разбира се, може дълго и разгорещено да се дебатира върху въпроса доколко танцът сам по себе си (и по-специално хорото) е в състояние да бъде репрезентативна метафора на Балканите, онагледяваща колективизма на традиционното общуване, задълго съхранен (но и отдавна разколебан!) по тези земи. В романа "Нечиста кръв" на сръбския писател Борислав Станкович например заучените и механични стъпки на сватбеното хоро непоколебимо внушават идеята, че "идиличността на патриархалния свят не е нищо повече от изкуствено поддържана илюзия" (с. 168), която именно художествената литература трябва да разобличи и демистифицира чрез възхитителното описание на вече лишената от смисъл или пък съвършено преосмислена танцова жестикулация. Творчеството на босненския писател Исак Самоковлия - потомък на еврейски род от България, писателят, наречен от Иво Андрич "еврейски Чехов" - като че ли най-красноречиво показва трансформацията на хореографската метафора в литературна. Преработвайки всъщност античния мит за Нарцис в новелата си "Дрина", авторът показва синестезийна картина на любовта, в която танцът по уникален начин метафоризира смъртоносния шемет на любовното сливане:

Върнете ни Дрина! А и водата вика, ама това всеки не го чува. Водата има своя песен, своя игра... като гусла говори водата... Само аз я знам тая песен. С Дрина остарях, а цял живот съм я обичал... [...] Наведох се да си поема глътка вода, а водата се люшка, танцува, кваси ми лицето, влиза ми в очите. Не ги затварям, а гледам [...]

Най-накрая, балканистичният сборник от литературоведски студии "Танцът в балканските литератури" може да се приеме и като спонтанна покана за "танц" с художествената литература на Балканите. Танц без флирт и без лицемерие - танцът на доброволното четене. И още нещо - тази книга би могла да се ползва освен всичко друго, и като литературен каталог за преведените на български език до момента балкански текстове. С нейна помощ всеки читател - независимо дали професионалист, или любител - би могъл да си състави собствен план за първоначално опознаване на балканския Друг чрез художествената литература. Това е един от начините да се превърнем в автономни граждани на въображаемата литературна федерация на Балканите.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Саид, Е. Ориентализмът. София, 1999.

Бурума, И., Маргалит, А. Оксидентализъм. // Литературен вестник, 2002, бр. 9.

Бурума, И., Маргалит, А. За разпространението на западните идеологии. // Култура, 2004, бр. 37.

Тодорова, М. Балкани. Балканизъм. София, 1999.

 


Танцът в балканските литератури. Студии. София: Балкани, 2004.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Литературен вестник, 25-31.05.2005, бр. 19, с. 5.