ВАРОЙКАТА НА БИОЛЧЕВ

Юлия Йорданова

web

Напоследък особено много провървя на писателя Боян Биолчев, чиито произведения вече се преиздават в подобрен дизайн от големи български издателства като това на Софийския университет, изд. “Захарий Стоянов” и изд. къща “Труд” в сходно художническо решение, с твърди корици, страници в гланц и мат, с щедро увеличен шрифт и въобще в разкошно за разгръщане книжно тяло. Заедно с това провървя и на неговите читатели благодарение на поредната му литературна изненада - този път в сферата на историческата белетристика с романа му “Амазонката на Варое”, който е пресътворена версия на неосъществен филмов сценарий отпреди двайсетина години. Народът е мъдър и в такива случаи казва: “Всяко зло - за добро”. Филмът ще почака и след още малко време може да се появи като подправен уестърн (тук по-правилно е “ийстърн” от East, Изток) на романа.

Впрочем литературната критика вече добре оразмери жанровите и стиловите параметри на новото явление. В бр. 6 на в. “Култура” от т. год. Амелия Личева поставя писателската марка на Биолчев относно този роман в парадигмата на “лекото писане”, но в смисъл на четивност, занимателност и достъпност, което не го прави популярно четиво в пошлия смисъл на думата. То е “леко” само заради това, че представя завидна игривост на стила и ненатрапчива ерудираност на автора спрямо високото знание за историческото и културното минало на народа ни. Освен това е “писане през усмивка”, писане като забавление, което се закача с големите въпроси на времето, преобръщайки ракурса на изконно “грустното” ни по славянско-руски тертип мислене за историята към едно ново, жизнерадостно овсекидняване на съдбовните за колективната ни идентичност събития. Без излишно да драматизира (и “трагикализира”) наличните исторически беди, това писане действително е “в подобия” между някога и сега, преди и днес особено по отношение на неизкоренимата човешка, не само “нашенска”, глупост. Но е по-добре да се разделяш с миналото, смеейки се, отколкото плачейки, затова след сатиричната антиутопия на Биолчев за най-новата ни история в “Държавата Урария” като че ли закономерно идва ред и на хумористичната “антиистория” с по-раншна дата в “Амазонката на Варое”.

Иска ми се да подчертая още нещо от предишната критическа рецепция на романа. Съвършено права е Амелия Личева, когато казва, че тази книга не става за националисти. Защото те никак няма да одобрят в нея ироничната версия на българския етногенезис, метафорично видян от автора като исторически коктейл от няколко ферментирали напитки: прабългарския кумис (кобилешко мляко), славянското пиво (медовина) и “тракийското питие от пелин и магарешки трън” (с. 277), облагородени под гръцко влияние - заради имперската доминация не само през VІІІ в. - с разредено вино (от т.нар. “ромейски китки”, с. 24). Тук ще добавя, че тази книга на Боян Биолчев освен за тясно скроени патриоти и заинатени идеалисти не е подходяща за четене и от пуритани, от всякакъв род морализаторстващи литератори и патетстващи просветители, които няма да възприемат “хъшлашките” залитания на разказвача например по порфирокопронимията и емфатичните й калкирания на роден език. (Нарочно се изразявам по този “крипто” терминологичен начин.) За сметка на това “Амазонката на Варое” е четивна за всички останали, които могат да усетят полифонизма в стила на Биолчев - едновременно глумък и приглушен, на места - нецензурен, на други - евфемистичен, дързък и срамежлив, разговорно-първичен и поетически-завоалиран.

Изобщо целият роман е изтъкан от игрословици и пародийни алюзии с далечни реалии от света на обичайното право или имперската администрация, военното или ловното изкуство, любовта и търговията, селския бит и кулинарията при премерено боравене с историческите названия. От друга страна, повествованието в “Амазонката на Варое” е съпроводено от тънък лиричен слой, който се стели над грубата действителност в речта на уж нечленоразделните и псуващи на всеки въздих първобитни хора. Амазонката на Варое, разбираемо, е главна героиня в романа, притегателен център, около който се върти любовната и историческата интрига - но тя в сърдечните погледи на останалите герои е “момиче като скреж през лято, като слънчев лъч, отразен от ледена висулка, като полъх на вятър в нажежена нощ...” (с. 82-83). На принципа на контрастната идеализация и в духа на гротескния хумор обаче тя се появява на фона на амбивалентна пасторална идилия в “село, където жените приличат на вълча кожа, закачена на трънкосливка” (с. 178), без това да буди някакво напрежение и естетическо несъответствие.

Същото се отнася и за ерудитските препратки в този роман на Боян Биолчев. Професионалната осведоменост по исторически, културологични и лингвистични въпроси на писателя-професор по славянски литератури е заявена деликатно и поднесена щадящо към читателя, което се превръща във важно качество, когато става дума за книга със средновековен сюжет. В случая авторът не парадира с академичното знание и по израза на Личева “не иска да смаже читателя с фактология”, а обратно - да го привлече към нея неусетно, приятелски, като на шега. Това решение, според мен, предлага противоположна стратегия на очертаната напоследък от Умберто Еко технология за впримчване на фикционалния сюжет в машината на времето и архивите на историята. Биолчевият подход тук е друг - не херменевтично-енигматичен, а анекдотично-алегоричен, позволяващ фриволни белетристични заигравания с класиката. Например във вица: “Преди повече от хилядолетие учениците попитали Сократ защо е потен, нещо особено непривично за философ, и той отвърнал: “Препирах се с простаци!” (с. 135). Или в парадокса: “А единственият бог на ромеите, който тогава беше част от троица, сам се превърна в троица - на православните, католиците и протестантите” (с. 350). В “Амазонката на Варое” могат да се срещнат откровени пародийни трансформации и на по-големи митологични сюжети. Например балканската легенда за Орфей и Евридика (на “варойски” - Дика) тук е снизена, инфантилизирана чрез случката с (най-умните измежду героите) селски хлапета, които, предусетили жестоките набези на съдбата, тутакси се укриват пред врага в пещерата на оцеляването и заслона на сказанието. А библейският мит за Моисей и обетованата земя е комически “преведен” в романа чрез разговора на неуките ромейски воини: “И на мене родителите ми бяха обетовали земя, но братята и сестрите ми ме изиграха и ми я взеха. И цял живот тъпча чужда земя” (с. 313). Всъщност проблемът за “обетоваността” на земята, за историческата й принадлежност и свещена предопределеност, както и за простата икономическа стойност и морална цена на недвижимия поземлен имот, е основна тема в романа на Биолчев. Именно този проблем урежда взаимоотношенията на персонажа според правото му за наследство над древното селище Варое в неизбежния контекст на неподелимото всеобщо балканско пространство. В този смисъл историческият роман на Боян Биолчев се оказва силно актуален и същностно днешен, тъй като чепка наболелите въпроси не само на средновековната, но и на модерната балканска история.

Привидно всички герои от “Амазонката на Варое” преследват собственическия мираж на балканското наследство и вървят по грешната следа на фалшиви идеали. От една страна, са “нашите” и “добрите”: юначният момък Асен, български наследник на Варое, който дири полагащото му се наследство, но се натъква на любовта; сетне гордата хубавица Кера, дъщеря на местния варойски първенец, която търси истината и смисъла на притежанието, но също открива любовния дар. От друга страна, са “чуждите” и “лошите”: алчният ромейски вожд Ираклий, хилядник на крепостта Варое, който пожелава тракийската Амазонка за своя съпруга и бъдеща ромейска императрица, за да сподели с нея лелеяната власт над Варое и цялата византийска империя, но накрая се примирява със семплото си воинско призвание; после хитрата византийска аристократка Мария, обедняла претендентка за наследство на граничното селце Варое, която също се бори за погубения си провинциален имот, но неочаквано спечелва богатство обратно в имперската столица. В самия финал на тази трагикомична история грешното Варое като че остава без заселници (и наследници), опразнено откъм измамната си власт и приказна примамливост: “Светеше тънък месец, но обло сияние подсказваше очертанията на пълната луна. Тъмното вътре бе като отмъкнато от кръга наследство” (с. 39). Така произведението на Биолчев за ранносредновековната история на България отпреди Златния й век се оформя като философски разказ за търсенето на “себе си” и “своето” и като литературна притча за мъчителното приучване на човека (и народите) към безалчен живот и доволно битуване в отредения от шанса кът на тази земя.

Едро типизираният персонаж в сатиричния роман на Биолчев се проектира и върху останалите фигури в него: глуповатите оръженосци на Ираклий, тъповатите защитници на Кера, малоумните братя на Асен и видиотените слуги на Мария, които с цялата си простоватост също бленуват справелдливост в пределите на Варое, ала все попадат в нови и нови капани. Пъстрата интрига на романа е майсторски извезана от автора върху рехавото платнище на героевата типизация с рязко придвижване на образите от случка в случка. Интересно разрешение на историята при това положение е идеята на писателя най-периферният персонаж от сюжетна гл. т. - иконописецът Теофан - да се превърне в най-важния герой от символическа гл. т. (по-значим и от главните герои в романа), явявайки се носител на (някак “достоевското”) послание на творбата, че красотата, любовта и най-вече изкуството ще спасят света от глупостта, грозотията и егоизма. Художникът Теофан бяга от иконоборците, но сам твори (или поне претворява) историята по пътя на изкуството. Всички предишни глупости на живели и пребивавали на този свят хора са изтрити от лицето на земята, археолозите днес ги реставрират с двойна сила на глупостта в измислените си теории и научни версификации, докато единствено изкуството запазва в своята подобрена репродукция на живота автентичния лик на човешкото. В това се състои и художествената поанта на текста от авторовия епилог, където повествователският глас като част от самата история заявява: “Помислих си: вроденият ми скептицизъм, че в историята нищо не остава така непокътнато, както човешката глупост, може би е малко прекален. Ето, пред мене беше, напълно съхранена, напълно жива, автентичната красота на осми век. Едно величествено изкуство я бе пренесло [...] през вековете, за да се закрепи тя пред очите ми близка и недосегаема, крехка и вечна” (с. 355-356). Всичко в тази дива история, разказана от Боян Биолчев, приключва в съзерцание на иконата като образ на човешкия идеал, построен върху прототипа на реално съществувала личност. Картината като единствена реликта и реликва от света на миналото! Амазонка или Богородица - вече няма значение, защото това са само метафорични наричания на нея: любимата, влюбената, любената, любящата.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2006, № 4 (77)

Други публикации:
Литературен вестник, № 14, 2006.