ВАМПИРЪТ В КРИВО ОГЛЕДАЛО:ЗОМБИ

Юлия Йорданова

web

"There is no such creature as 'the Vampire'; there are only vampires"
Nina Auerbach, 1995

От самото начало ще призная, че зад метафората на кривото огледало стои собственото ми изследване, в което се опитвам да разгледам два сходни образа от културата на силно отдалечени в географско отношение народи. От една страна поставям вампира като демонологичен персонаж от традиционната култура на славяните в Източна Европа, а от друга страна поставям зомби като продукт на западноафриканските митологични представи. Това, което ги сближава в рамките на едно изследване, е общата им представа за оживели мъртъвци, която се оказва важна част от религиозното мислене на балканските славяни и на хаитянските африканци.

И така, митологемата за свръхестествени антропоморфни същества, които се представят като завърнали се от смъртта човешки индивиди, лежи в историческата бездна на древността, преминава през дългото време на средновековието, докато внезапно през ХVІІІ в. настъпва същински демонологически ренесанс както за вампирите в Европа, така и за зомби в афроамериканския културен ареал.

Исторически погледнато, представата за вампири първоначално циркулира в ограничената зона между славяните на Източна Европа (особено сред българи и сърби, поляци и чехи, украинци и белоруси) и съседните им народи (предимно унгарци и румънци, гърци и албанци) до времето, когато отслабва османската империя в източната част на стария континент и след 1730 г. се освобождават първите сръбски и австрийски територии. Тогава настъпва осезателно раздвижване на популациите в европейското землище и не без посредничеството на циганските племена започва вълнуващата одисея на вампиризма в цяла Европа и света. Скритите демони от поверията на потиснатите християнски народи в европейския Изток плъзват на Запад, заселвайки незаетите места във фолклорните сказания на гали, келти и готи и оживявайки в романтическата литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампирическата истерия, обхванала Западна Европа през ХVІІІ в., накрая кулминира в бестселъра на Брам Стокър (Bram Stoker) “Дракула” от 1897 г. и в знаменития филм на Тод Браунинг (Tod Browning) “Дракула” от 1931 г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии.

В тази историческа перспектива времето около 1730 г. се оказва показателно и за появата на религията Вуду (Voodoo или Voudou) в Западна Африка и Южна Америка при налагащото се надмощие на дахомейската култура над останалите автохтонни традиции на конго, йоруба, фон, ибо и други народности. През ХVІІІ в. френските колонисти активно забраняват местните религиозни култове, което през ХІХ в. довежда до обявяването на свещена война между африканския вудуизъм и френския католицизъм, прекъсвана от кратки периоди на мирна дифузия между двете религиозни системи. Тревожната ера на конкуренция между европейското християнство и африканските вярвания приключва едва в средата на ХХ в., когато продължителното съжителство между колонизатори и роби довежда до частично застъпване на двете религии в теологията и ритуалите - така напр. африканският дух Дамбала (Damballah) от вудуисткия пантеон се припокрива с католическия патрон Св. Патрик, земната майка Ерзули (Erzulie) от полубоговете във Вуду се покрива с Христовата майка Дева Мария, а тъпанът и музиката на Вуду проникват в църковното богослужение на креолците. В последна сметка католицизмът пуска корени в Африка, а Вуду започва емиграцията си на Запад, където през последните десетилетия на ХІХ в. намира своя нов дом в Ню Орлеанс. И когато в Европа вече се прожектира споменатият филм с Бела Лугоши (Bela Lugosi) “Дракула”, през 1932 г. в Америка излиза филмът на Виктор Халперин (Victor Halperin) “Бяло зомби”, който - удивително! - разказва историята за един вампир, заел мястото на жестокия магьосник от религията на Вуду, който владее тайната на зомбирането и превръща работниците от плантациите в демони...

Поверията за вампири са генеалогически свързани с култа към предците в християнския паганизъм на източноевропейските славяни. Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените; продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци - всички те онагледяват идеята за социални маргинали и представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си - тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества. Европейският фантазъм за всемогъщия човек-вамп представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване. Така до славянската представа за песоглавия кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят, застава общоевропейската представа за “оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон”¹, прелитащ ниско над заспалото човечество. Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия “кентавър” отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Асоциацията на човека-вамп с прилепа синонимизира познатата асоциация с вълка, доколкото кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от него обаче, той е идеален животински прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност - при похищение прилепът-вампир “размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън”², от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение. Набезите на прилепа-вампир се оказват опасни за човека не толкова със загубата на кръв, която причиняват, колкото с пренасянето на заразни болести, които след фаталното пробуждане погубват човешкия живот. В тропиците на Южна Америка прилепите-вампири най-често пренасят болестта бяс, чиито клинични признаци според д-р Гомес Алонсо³ поразително напомнят митологичните качества на хората-вампири, демонизирани след кървавата целувка на нощния си гост. Според митичното поверие, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на “любените” от вампир, които предават като демонична зараза своето членство към света на мрака.

Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници - прилепът-вампир. Специализацията на този хищник в храненето с животинска и човешка кръв го превръща в подходящ прототип на човека-вамп, чиято демонична злост също се съсредоточава в яростно поглъщане на кръв. Митичните вампири нощем се надигат от приюта на ковчезите си и тръгват към отпадналото в сън човечество, за да изпият кръвта и погубят жизнеността му. В тази сатанинска страст ортодоксалното християнство разчита дяволски замисъл, който цели да разстрои космическия проект на Бога. Вампирите смучат кръвта като земно вместилище на душата, с което трябва да бъде подронена целостта на божествения дух и пълнокръвието на космическия океан. Вместо към виното като към божия кръв, което носи културен и креативен смисъл, вампирите се ориентират към човешката кръв като към вино, която пряко трансцендира същността на Бога. Така тяхното зверско покушение се оказва адресирано не само към човешките същества, но и към божествената субстанция и се проявява не само като морална, но и като религиозна перверзия, разгавряща се с ценността на човешкия живот и със стойностите на християнските символи. Следователно подобна митологема, каквато представлява вампирическото поверие, може да бъде отхранена само в контекста на християнската култура, чийто патримониум се явява европейският континент и по-специално неговата източна периферия на Балканския полуостров.

Ритуалните противодействия срещу вампиризма въплъщават същите христологични представи за смисъла на човешката кръв и за значението на сърцето като генератор на душевна енергия. Унищожаването на вампири се заключава в такива действия, които повреждат механизма на този кървав метаболизъм между хората и демоните, божественото и дяволското. Като главно средство за погубване на вампири се обособява пробождането или прострелването на сърцето, схващано като физиологична турбина на “живота”, който трябва да бъде преустановен. Нарязването на дланите и петите, осакатяванията и дори обезглавяването на вампирите също целят да се прекъсне дейността на тази кървава центрофуга в демоничното тяло, което паразитира върху действителния човешки живот. Обгръщането на ковчега с венец от трънливи рози допълнително асоциира порязване и кръвоизточване, като предлага далечна алюзия с короната от тръни над Христовия лоб, който пролива божествената течност в името на човешкото спасение. Така кръвта като емблема на вампирическата демонология се слива с кръвта като един от символите на християнската вяра. Този тео- и демонологически комплекс отнася представата за оживели мъртъвци-кръвопийци към културния фон на християнския паганизъм в Европа и още по-точно към неговото архетипно положение при славянизираните Балкани.

Вярата в зомби, възникнала в южните и западните части на Африка и по-конкретно в областта на Хаити и Карибите, също прокарва ясна връзка с местния култ към предците. Вуду религията няма политеистичен характер, но притежава развит пантеон от полубожества и разгърната демонологична система, които разкриват генеалогията на два основни религиозни култа - Рада (Rada) култа, който се занимава с упражняване на бяла магия и различни лечебни практики; и Петро (Petro) култа, който е посветен на черната магия и съживяването на мъртъвци. Магьосниците от първата деноминация, наричани “хунган” (houngan), се занимават с приготовления на лекарства, ръководят инициаторните обреди и управляват екзорцистките ритуали по общуване с предците-закрилници, наречени тук “ло” (loa). Магьосниците от втората деноминация, назовавани “бокор” (bokor), са специализирани в приготвянето на различни отрови и чародейни средства, ръководят поръчкови обреди по омагьосване и разомагьосване и което е тяхната представителна професия, извършват ритуали по зомбиране на определени индивиди в общността. Техният подбор често пъти е бил произволен и освен откровени престъпници, заплашващи сигурността на племето, в жертви на бокор са се превръщали много невинни хора, които просто са имали неблагополучието да му бъдат несимпатични. Привикваният от магьосника нещастник е бил подлаган на сакрално умъртвяване, а след това и на повторно съживяване за робски живот в полето или в услуга на магьосника, с което вече се е считал за наказан или отмъстен. За разлика от европейския вампир африканският зомби не е самостоятелен демон на оживял мъртвец и не практикува канибализъм или консумация на кръв, освен ако изрично не бъде подканен от магьосника си към това. На практика той се оказва само един слаб и безволен “демон”, който е в състояние да предизвика ужас не от страх, а от съжаление. Хематофиличната болест на човека-вамп от европейския културен регион оспорва по символически начин християнските етични и битови принципи, докато видиотеността на зомби от Карибските острови и Хаити кореспондира най-вече с робския начин на живот в колониалната система на черна Африка. Според Томаш Беньеи, “ако [ние] все пак случайно срещнем чудовище, можем да бъдем сигурни, че рано или късно ще се натъкнем на хората, които са го измислили”⁴, а също така и на обстоятелствата, които са го породили…

Ритуалът по зомбиране в религиозните практики на Вуду се е осланял най-вече на ефекта от специална зомби отрова, приготовлявана от бокор - тайнствена микстура с непостоянен състав от вещества на краставица, жаба, паяк, риба, семена и билки, стрити черепни човешки кости и др., съдържаща различни невротоксини, които причиняват частична парализа с хронична ментална травма, продължителна кома или абсолютна смърт. Магическата пудра се е втривала в кожата на жертвата, което не е било безопасна манипулация дори за самия магьосник. В случай на нараняване или дори смърт на бокор по време на ритуала, той автоматично изгубвал властта над своите зомби, които веднага се освобождавали и съюзявали в демонични отряди, вършейки навсякъде пакости и злини. Когато ритуалът обаче завършел благополучно, бокор произвеждал няколко вида зомби - телесно зомби, което представлява тяло на оживял мъртвец без душа; астрално зомби, което представлява душа на оживял мъртвец без тяло; и велико зомби, което е душа и тяло на оживял мъртвец в едно цяло. Магьосникът бил в състояние да привиква своите зомби винаги, когато поиска и колкото от тях прецени според каприза на случая. За целта той извършвал друг ритуал, при който първоначално призовавал някои полубогове и избрани духове на предци, които да му помагат в извикването на зомби - напр. ло на Самеди (Samedi) (духът, персонифициращ дуализма на смъртта и любовта в системата на Вуду) и ло на Метр Карефо (Maitre Carrefour) (духът, персонифициращ магическата сила в пантеона на Вуду). В екзорцистките сеанси на бокор най-напред се появявало астралното зомби, след него идвало телесното зомби, а накрая - и великото зомби. След като се възползвал от техните услуги, бокор ги отпращал обратно в гробовете им чрез насилствена консумация на специална зомби сол. Когато обаче вземал решение да ги погуби окончателно, магьосникът извършвал различни погребални церемонии за всеки отделен вид - телесното зомби било унищожавано бързо и лесно; астралното зомби било отстранявано чрез астрална битка и прогонване или чрез разкопаване на гроба, обръсване на трупа, подрязване на ноктите и повторно погребване на тялото в нов ковчег с подстриганите му коси, гребен, носна кърпа, броеница и 6 карфици или игли; великото зомби се умъртвявало по-трудно - чрез продължителни удари, после преобличане на трупа в черен костюм с обърнати навън, разпорени джобове, и накрая погребване в друг ковчег. Ако демонът наистина бил унищожен, след 24 часа той възвръщал човешкото си съзнание без никакви щети. По принцип митичните зомби в обществото на Хаити се държали като благородни чеда на черната магия, изпълнявайки безпрекословно всички прищявки на магьосника и реализирайки дълбокия фатализъм в космическия проект на Вуду. Ако християнската религиозна парадигма прокарва сдържан фатализъм и то по отношение само на универсалната човешката история, то религията Вуду проявява отявлен фатализъм по отношение на всяка отделна човешка съдба. На този фон вампирите демонстрират персонална съпротива срещу макроисторията на християнския фатализъм, а зомби оказват колективно съдействие в конкретния живот на общността. При всички случаи обаче тези демони заявяват солидарността си с фатума като кошмарен сън на божия промисъл…

Зад тайната на митическите вампири и зомби съвременната наука прозира редица психо- и биопатологични изменения в човешкия организъм. Зад т.нар. кървави вампири напр. учените виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина пострадалите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли необходимите си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия в миналото са били оприличавани на демони заради жълтеникавия си цвят и смъртните си припадъци. Много пъти точно такива хора, които са изпаднали в каталептичен шок, когато чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани приживе. Ако скоро след това те излизали от паралитичната тръпка, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят от пòгребния затвор и да се завърнат при своите близки. Разбира се, това рядко било възможно и най-често те били доубивани от роднините си по познатия в ритуалите начин чрез пробождане или насичане, разстрелване или изгаряне. Това донякъде предлага логично обяснение защо вампирите посещавали само свои близки, с които били в кръвна или любовна връзка, и защо изпитвали отмъстителен гняв към тях. Когато все пак съживените демони успявали да се домогнат до виновниците за преждевременната си смърт, те безмилостно ги нападали, ранявали ги и отново бягали преди следващия си смъртоносен припадък. Хранели се от възпоменателни трапези и можели да заменят кървавия елексир само с мляко, което е другата животворна човешка течност и затова единственият субститут на кръвта. Красноречив пример по този повод е ужасната сцена от филма на Ан Райс (Anne Rice) “Интервю с вампир” (1994 г.), когато нюорлеанският демон Лестад (Lestat) захапва до кръв изпълнената гръд на проститутката. Демоничната еротика на нощния гост е негова характерологична черта още преди той да се превърне в герой на готическата литература и модерното кино. “Вампирът във фолклора е сексуално създание и неговата сексуалност е обсесивна - подчертава Пол Барбър; - наистина в Югославия, когато той [вампирът] не смуче кръв, е склонен да мори вдовицата си чрез любов, така че после тя да линее като всички негови жертви”⁵. Съвременните учени присъединяват към класа на кървавите вампири и някои типове сексуални маниаци като напр. кървавите фетишисти, които постигат сексуално удовлетворение от предизвикването на кръвотечение и консумацията на кръв. Всякакви психопати и серийни убийци, окултисти и готик маниаци, заедно с болните от мигрена, фотофобия и различни степени на ноктурализъм съставят другата голяма група на т.нар. психовампири. Много от тях се подхранват от мисълта, че поглъщат душевна енергия от хората, с които общуват - било по време на секс или на масови събрания, на мистични празници или колективни забави в реално и дори виртуално време.

Зад митичните зомби също стои труизмът, че в действителност те никога не са умирали. По време на фаталния за тях спиритуалистичен ритуал, жертвите на бокор са били натравяни чрез зомби прах, който причинявал паралитични симптоми, амнезия и трайни ментални увреждания след преживяна кома. Така зомби са представлявали изкуствено създадени невротици и психопати, които от активна социална заплаха, според магьосника, са се превръщали в пасивно бреме за общността - от опасни престъпници, които застрашават собствената му власт, бокор ги е преобразявал в безвредни идиоти, които вършели черната работа в полето. След всичко това може да се обобщи трайната обвързаност на митичните вампири със заболявания на кръвта и на сексуалния инстинкт, и фундаменталната връзка на митичните зомби с токсични поражения на психиката. Може да се каже още, че тези феномени от чисто биологичен порядък рефлектират върху културните форми на техния демонологичен статут, който поставя човека-вамп като адски прелюбодеец, същински антипод на платоничната християнска обич, и представя човека-зомби като перфектен роб, самото отрицание на колониалната система на управление.

Символическите измерения на демонизма могат да бъдат разпознати и в историческите представители на вампиризма и зомбизма. В топ класацията на историческите вампири първо място безспорно заема румънският нобел от ХV в. Влад Тепес (Vlad Tepes), кръстен от собствения си баща “Дракула” (Dracula), тоест син на дракона или на дявола, който по-късно получава и народното прозвище Влад Побивачът на кол (Vlad the Impaler), защото любимото му занимание било да убива жертвите си върху дървен кол. Биографията на Влад Дракула фактически разкрива трагедията на едно човешко отмъщение, придобило налудни размери. След като още в юношеска възраст бил предаден от баща си като заложник при турците, осигурявайки временния мир между османските завоеватели и местното население, Влад Тепес се завърнал след години като масов убиец и кървав садист. Неговото име става известно в локалната история преди всичко с военните му походи срещу турците, от чиято войска впрочем той набирал бъдещите си жертви. И до ден днешен Румъния помни трансилванския граф не като престъпник, а като народен герой, за когото демоничната слава е само една от ирониите на съдбата. И така, ставайки свидетел на нечувани жестокости в турските затвори, усвоявайки техните форми на изтезание, бъдещият румънски васал се превърнал в демоничен злодей, който пленявал жертвите си, разпъвал ги на кръст и в същото време ги побивал на дървен кол, наслаждавайки се на мъчителната им смърт и бавната им агония. Понякога присядал сред гора от трупове, доумъртвявал ги и пиел кръвта им вместо вино към блюдото си. Според историческите данни тази участ сполетяла около 20 000 турци, които имали лошия късмет да воюват срещу Влад Дракула. Някои учени дори предполагат роднинска връзка между известния румънския принц и унгарската аристократка от края на ХVІ в. Елизабет Батори (Elizebeth Bathory), наричана още Кървавата графиня, защото обичала да се къпе в кървава баня, приготвена от телата на собствените й прислужнички. Тя ги убивала по особено жесток начин, като ги обезобразявала и консумирала плътта и кръвта им още докато били живи. През 1610 г. Елизабет Батори била арестувана след пореден опит да похити девици, този път от благороден произход, при което помощникът й бил своевременно убит, а тя - затворена до края на живота си в спалнята на замъка й в Карпатските планини. Според историческите архиви невинните й жертви наброяват около 650 девойки, прислужвали или посещавали дома на демоничната дама. Сред богатия мартиролог на историческите демони стоят редица забележителни личности като напр. френският писател Маркиз дьо Сад (Marquis de Sade) и кралицата на Вуду от Ню Орлеанс Мери Лавю (Marie Laveau), известна в едни случаи като Ли Гранд Зомби (Li Grand Zombi), а в други случаи като жената-вамп заради клюките на тогавашното нюорлеанско общество и клеветите на гръцкия журналист от началото на ХІХ в. в Америка Лафкадио Херн (Lafcadio Hearn).

Като цяло демоничните проявления на историческите вампири и зомби се свързват с различни сексуални перверзии и социални ексцеси, които затвърждават представата за митическите демони като чудовищни форми на любовни и политически изчадия. От една страна, човекът-вамп се превръща в съвършено отрицание на викторианската етика, защото чрез художествената литература и игралното кино става средство за задоволяване на сексуалните фантазии на обществото, а от друга страна, човекът-зомби израства до абсолютно отрицание на европейския колониализъм, тъй като чрез магическите ритуали и модерния окултизъм става начин за повеждане на биологична война между афроамериканците и западните хора. При това вампирите въплъщават изключителните фантазми на хомоеротичната любов, които често фаворизират образа на бисексуалната жена-вамп, схващана като повторен удар по лицето на викторианската етика и като протофеминистично отмъщение срещу фалоцентризма на патриархалното общество. В магическите практики на Вуду често пъти зомбирането се обръща против интересите на самата общност, посягайки на отстъпили от каузата за освобождение афроамериканци, които по този начин били принуждавани да се държат като роби на собствените си сънародници. От тук навярно произтича притчата за антицивилизационното поведение на човека-вамп, изсмукващ етичните корени на християнската цивилизация, и митът за комуналната социалност на човека-зомби (Homo Vodoun⁶), превърнал се в абсурден прототип на комунистическия хуманизъм (Homo Sovieticus⁷). Кръвопиецът и Работникът от ХХ в. се оказват семпли, но коварни превъплъщения на традиционния демонологизъм, зад който стоят тежките откъм гримаса, но откровени откъм съдържание човешки типове “вамп” или “зомби”.

Тридесетте години на отминалия век дават на своята демонична епоха не само филмите “Дракула” от 1931 г. и “Бяло зомби” от 1932 г., но и детективския комикс на Боб Кейн (Bob Kane) “Случаят с химическия синдикат” от 1939 г., в който за пръв път се появява демоническият антигерой Батман - човекът-прилеп, плашилото за всички вампири и зомби по света. Замислен като герой на рационалистична криминална сага, Батман се превръща във фаворит на постмодерния демонологизъм, схващан като пародиен паноптикум на демони и магьосници, богове и зверове, престъпници и светци от всички селения на митологическата фантазия. Идеята на Боб Кейн е инспирирана първо от скицата на Леонардо да Винчи с човека, опитал се да полети с крила на прилеп, после от мистериозния филм на нямото кино “Шепнещият прилеп”, и накрая от маскираните като прилепи герои в екранизацията на “Сянката и Зоро”. В тази първоначална версия на Батман човекът-прилеп израства от един обикновен тийнейджър на име Брус Уейн (Bruce Wayne), който неволно става свидетел на убийството на родителите си и после решава сам да отмъсти за тяхната ужасна гибел. Момчето се записва да следва криминология, започва да спортува бойни изкуства и се заема с изобретяването на високотехнологични оръжия за персонална война. Неочаквано обаче една вечер младият борец е стреснат от нахлул през прозореца прилеп и това го подсеща да се предреши като демоничен прилеп, за да тревожи по този начин страхливите и суеверни сърца на престъпниците преди фаталната схватка. В останалите си комиксови, анимационни и игрални версии Батман побеждава маймуна-вампир, японски зомбификатор, жена-котка и всякакви други злодеи от традиционно-митологичен или модерно-сциентистки тип. Разположен някъде между културните си дубльори Супермен (Superman) и Шерлок Холмс (Sherlock Holmes), Батман (Batman) се оформя като най-комплексния, енигматичен и драматически привлекателен криминален борец от пантеона на идеалните герои. Далечен наследник на готическата фантастика и езическата митология, Batman (човекът-прилеп) се явява инфантилно и благородно превъплъщение на Badman (лошия човек) - човека-вамп или човека-зомби от страшните приказки и перверзните игри на възрастните.

РАЗШИРЕНА БИБЛИОГРАФИЯ:

Атанасова, Е. Етносоциални категории и демонология - в: Българска етнография, 1991/5, с. 24-34.

Беньеи, Т. Слабосилните ни чудовища. Метаморфозите на въображаемите същества - в: Литературен форум, 1999/38.

Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. Сравнително изучаване, С., 1990 - вж. Култ към мъртвите и прадедите. Прераждане, вампиризъм и задгробен живот, с. 158-174.

Вакарелски, Хр. Етнография на България, С., 1974 - вж. Теология, митология, демонология, с. 500-514.

Вакарелски, Хр. Понятия и представи за смъртта и за душата: сравнително фолклорно проучване, С., 1934.

Защо Дракула пиел кръв, обясни испански невролог - в: “24 часа”, 29.ІХ.1998.

Гарнизов, В. Мъртвият и живите - в: Български фолклор, 1994/2, с. 12-23.

Георгиева, И. Българска народна митология, С., 1993 - вж. Между живота и смъртта. Самодиви, орисници, болести, с. 144-194; В света на мъртвите. Вампир. Стопан. Нави, с. 196-231.

Геров, Н. Речник на българския език, С., 1975, т. 1 (А-Д), с. 105.

Енциклопедия България, С., 1978, т. 1 (А-В), с. 581.

“Жив мъртвец”. Сборник в чест на проф. Ив.Д. Шишманов, С., 1920.

Кланичай, Г. Светци, вещици, вампири, С., 1996.

Кратка българска енциклопедия, С., 1963, т. 1 (А-Гера), с. 443.

Липовецки, Ж. Време на вакуум. Есета върху съвременния индивидуализъм, С., 1996 - вж. Зомби и психо, с. 57-65.

Мицева, Е. Култът към мъртвите в обредната система на българите - във: Втори международен конгрес по българистика, Доклади, т. 15 (Фолклор), С., 1988, с. 466- 473.

Мицева, Е. Народни представи за бродещи нощем свръхестествени същества - в: Български фолклор, 1981/2, с. 52-65.

Палевин, В. Зомбификацията. Опит за сравнителна антропология - във: Факел, 1997/5, с. 191-203.

Попов, Р. Вампирът в българските народни вярвания - във: Векове, 1983/1, с. 36-43.

Стоилов, А. “Жив мъртвец”. Фолклорен разбор - в: “Жив мъртвец”. Сборник в чест на проф. Ив. Д. Шишманов, С., 1920, с. 54-61.

Фенкелкро, А. Поражението на мисълта, С., 1997 - вж.: Зомбито и фанатикът, с. 110.

Энциклопедический словарь, С.-Петербургъ, 1892, т. 5а (Вальтеръ-Венути), с. 479.

A dictionary of Comparative religion, New York, 1970, p.p. 42-45; p.p. 644- 645.

Barber, P. Vampires, Burial and Death: Folklore and Reality,New Haven, 1988.

Chambers’s Encyclopædia (New Revised Edition), London, 1970, vol. 14 (Turk-Zygote), p.p. 223-224.

Dunn-Mascetti, M. Vampire: The Complete Guide to the World of the Undead, New York, 1992.

Encyclopedia of Religion and Ethics, New York, 1961, p.p. 640-641.

Florescu, R. & T. McNally, R. Dracula: A Biography of Vlad the Impaler (1431-1476), New York, 1973.

Florescu, R. & T. McNally, R. In Search of Dracula, New York, 1994.

http://www.google.com - search of vampire(s), zombie, voodoo.

Masters, A. The Natural History of the Vampire, New York, 1972.

Oinas, F. East European Vampires - in: The Vampire: A Casebook, Madison, 1998, p.p. 47-49.

Oxford Illustrated Encyclopedia, Oxford, 1995, vol. 9 (Index and Ready Reference), p.p. 37-39, p. 354.

Perkowski, J. Vampires of the Slavs, Cambridge, 1976.

Random House Webster’s (Electronic Dictionary and Thesaurus), version 1.0, copyright 1992 reference software international.

Standard International Encyclopedia (Unabridged), New York, 1945, vol. 2 (Louisburg to Zyrian), p.p. 2639-2640; p.p. 2686-2687.

Stoker, B. Dracula, New York, copyright 1981.

The Encyclopedia Americana (International Edition), New York, 1977, vol. 27, p. 876; vol. 28, p.p. 233-234; vol. 29, p. 792.

The Encyclopedia of Religion, New York - London, 1987, vol. 15, p.p. 296-301.

The New Encyclopædia Britannica, Chicago, 1993, vol. 1, p.p. 951-952; vol. 12, p. 253, p.p. 430-431; vol. 18, p. 784.

Wright, D. The Book of Vampires, New York. 1987.

БЕЛЕЖКИ:

1. Oxford Illustrated Encyclopedia, Oxford, 1995, vol. 9, p. 37. [обратно]

2. Энциклопедический словарь, С.-Петербургъ, 1892, т. 5?, с. 479. [обратно]

3. Защо Дракула пиел кръв, обясни испански невролог - в: "24 часа", 29. ІХ. 1998. [обратно]

4. Беньеи, Т. Слабосилните ни чудовища. Метаморфозите на въображаемите същества - в: Литературен форум, 1999/38. [обратно]

5. Barber, P. Vampires, Burial and Death: Folklore and Reality, New Haven, 1988, p. 9. [обратно]

6. Пелевин, В. Зомбификацията. Опит за сравнителна антропология - във: Факел, 1997/5, с. 193. [обратно]

7. Пак там, с. 197. [обратно]

© Юлия Йорданова, 2001
© Издателство LiterNet, 06. 08. 2002
=============================
Публикация в сп. "Българска етнология", 2002, кн. 1.
Текстът е четен на Международна конференция "Между ангели и демони", организирана от Катедра по Кирилометодиевистика към СУ "Св. Кл. Охридски", 29.08.-01.09.2001, Лесидрен.