Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОКИО В СОФИЯ

Юлия Йорданова

web

От 7 септември до 1 ноември 2004 г. в София гостува японската столица в снимки чрез изложбата “Сто години Токио”, организирана от Посолството на Япония в Република България, Националната художествена галерия и Japan Camera Industry Institute Photo Salon. Изкуството винаги е било най-добрата форма на дипломация, затова арт събитието стана естествен повод да се отбележат 85 г. от дипломатическите отношения между Япония и България и 45 г. от тяхното възстановяване.

Това е само политическата рамка, която обгръща фотографските произведения на повече от четиридесет изявени японски фотографи, творили от края на ХІХ до началото на ХХІ в. Вътре, в залите на НХГ в София, токийската фотография разгърна десетки платна от всички “жанрове” на това оптическо изкуство - като се почне от пощенската фотография и пиктореалистичната школа на пионерите и се стигне до съвременната актова фотография и фоторепортажа на професионалистите. Между това не трябва да забравяме, че функционалността на снимката е сред най-изменчивите неща и че през нея времето тече като река, в която не можеш да стъпиш два пъти... Колкото пò остарява една снимка и ни отдалечава от заснетото, толкова по-скъпа и значима става тя с музеизирането на обекта, от който - уви! - светлинният отпечатък като че ли е най-вярната следа. В този смисъл какво са фотографиите на Токио отпреди сто години? Визуална хроника на гр. Едо след преименуването му, картинна стенограма на столичната история от ерата на модернизацията и озападняването, фотографска стенопис на автохтонната представа за Токио или напълно илюзорна визия, ирационализираща понятието ни за японския мегаполис? Времето на гледане и конфигурацията от обстоятелства и място до голяма степен определят прочита на снимката и дистанцията, от която може да се “влезе” в нея. Ето защо в тази terra incognita - фотографията - няма как да не се чувстваш чужденец, независимо дали си японец в София, българин в Токио или зрител на собствения си миражен свят...

Ясен е опитът на кураторите да внушат историзъм на експозицията “Сто години Токио” особено чрез въвеждащия проспект на изложбата, който обозначава условните фотографски периоди в Япония: пред-Мейджи периода (1646-1867) на политическа и културна изолация от останалия свят, когато може да се намери само малка холандска търговска станция в Накасаки - предисторически период от фотографска гл.т.; периода от управлението на император Мейджи (1868-1912) с радикално отваряне към Запада - време на внасяне на фотографията в Япония като занаят и “рисувателно” изкуство; периода от управлението на император Тайшо (1912-1926) с прогресивно навлизане по-сетне на модерните технологии и форми на икономика - етап на професионализиране и комерсиализиране на фотографията във връзка с журналистическия бум и приватизацията на бита; следвоенния период (1946-1956) - период на политически ангажирана и социално насочена фотография; и накрая периода на “икономическото чудо” и технологичния просперитет на Япония, включително във фотографията, когато се образува през 1990 г. и JCII музей с фотоизображения на Токио. Очевидно историческият разказ е една от нишките, които скрепяват композицията на фотографската изложба в НХГ. Ако тръгнем по този път, наистина можем да научим много - за историята на това как “страната на изгряващото слънце” става една от най-западните в геополитическия смисъл на думата или пък за историята собствено на фотографското изкуство в Япония, тръгнало от студио “Маеджима” на великия Хачиро Сузуки или от “японското ателие” на Йоносуке Натори и достигнало накрая до самия JCII Photo Salon.

“Самураите, които създават съвременната японска държава през 1867 г., правят това, за да не бъдат колонизирани от Запада. Но при тях става въпрос за отбрана чрез миметизъм” - казват Бурума и Маргалит като автори на книгата с многозначително заглавие “Оксидентализмът” (вж. “Култура”, бр. 37 от т.г.). Снимките на Токио от ХХ в. показват точно тази метаморфоза на озападняващия се Далечен Изток, където хората дълго време ходят с дървени джапанки, наподобяващи налъми, но ползват технически съоръжения, изпреварващи нововъведенията в цял свят. В много от снимките на “Сто години Токио” успоредно с високите фабрични комини от фотосите на Ихее Кимура например застават романтичните вишневи дръвчета, да кажем, от изображенията на Кинео Кувабара. А до портретите на т.нар. творци в “западен стил” се нареждат множеството фотографии на художници от “японски стил” като Таикан Йокояма (1868-1958), Гьокудо Каваи (1873-1957), Каии Хигашияма (1908-1999), Икуо Хираяма (род. 1930 г.) или снимки на борци по сумо като Чийоно Фуджи (род. 1955 г.) и Ясокичи Конишики (род. 1963 г.). Значи, едното (чуждото, западното) не пречи и не засенчва другото (своето, японското)! Перифразирайки по новому стара идеологическа формула, днес можем да кажем (с известно чувство за хумор), че японският случай е глобален “по форма”, но локален “по съдържание”, съвместяващ в своята диалектика общи икономически закономерности и културно-исторически специфики. Курсът на оксидентализиране на Япония според тази логика върви в услуга на японската “самобитност”, която не допуска колонизиращо подчиняване на Запада, а обратно - преследва собственото културно оцеляване и национално самоизобретяване. За тази “свещена” борба на Япония със себе си и другите, която тя повежда още през втората половина на ХІХ в., няма как да предполага българският й съвременник, който - по понятни причини - тогава предпочита европейския пред азиатския културен и политически модел на самопостигане. В този контекст вече стоят неуместно високопарните думи на възрожденеца Ботев, че “В тази - разбирай “нашата”, европейската, революционната - борба е смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки. Без борба светът и до днес щеше да бъде на точката на Япония.” Тази “точка” междувременно се е превърнала през ХХ в. в мерна единица за много догонващи и ускорено-забавени в прогресисткото си устремление страни!

Но нека видим по-внимателно “Сто години Токио” - там е запечатана (представата за) истина, от която можем да въобразим и собствения си исторически опит. Любопитна фотокартичка с Министерство на образованието от около 1900 г. на неизвестен автор ни показва важен японски чиновник в западно облекло, седящ в двуколка, теглена от човешки впряг. Зрителят пред този фотос в НХГ неволно е склонен да си помисли за българските образователни и културни администратори днес, които комай често третират подопечното им интелигентско съсловие като впрегатен добитък... Същата рикша виждаме и в снимката “Разцъфнали вишневи дървета край реката в Коганеи”, отново на неизвестен автор от около 1900 г., където красотата на човека, теглещ двуколката, поразява със своята неустоимост. Непривично като че ли за японския физически тип високо и стройно тяло на млад мъж е изправено от близък план пред обектива и зрителят може да види почти в интимна дистанция атлетичните достойнства и очарователната мъжественост на фигурата му. За миг преставаш да чувстваш “расовата” отлика и дори забравяш за бездната от време, която стои между теб и снимката, и си представяш, че познаваш този човек, че дори владееш навиците му и го обичаш, въпреки унизеното му социално положение. Момент на щастие те завладява и от фотографията на Рико Накамура “Къпане, Тогоши, квартал Шинагава” от 1946 г., откъдето те гледа усмихната жена с разголени рамене, подаваща се срамежливо от варел за къпане на открито. Няма луксозна вана, нито смайващи тоалетни аксесоари, а само една безизкуствена усмивка и доволство на скритото тяло, което сякаш е тъй близо до теб и те приканва да го потърсиш. Друга снимка, този път с типично урбанистичен сюжет от 1964 г. на фотографа Харуо Томияма, представя “Скупчване на тротоара”, от което струи загадъчност и даже мистика. Тълпа минувачи са се скупчили върху дървен подиум поради невъзможността си да пресекат натоварения с коли и мокър от дъжда булевард, а край тях в забързана поза и на тънки токчета пресича млада жена, гледайки смело срещу насрещното движение. Какво я кара да бърза така независимо от всичко и какво ги задържа тях да стоят така стъписано по средата на улицата? Нима само женското й самочувствие я движи напред покрай втренчените погледи на мъжете? Нима модерната й еманципираност я отскубва от агресивната заплаха на натоварения трафик и общественото мнение? Къде е обичайната японска стеснителност или пък това е новото лице на “западно” Токио? Накрая се улавяш, че дълго стоиш пред снимки, които те тревожат с подобни въпроси - какво е това, защо е така, нима е възможно... Ролан Барт нарича това предизвикателство на снимката punctum, благодарение на който изобщо е възможна фотографията като гледаемо творение.

Именно от тази “пунктуална”, а не “историографска” гл.т. към “Сто години Токио” зрителят може да се любува на фотографията по-скоро като изкуство за душата, отколкото като документ на времето. Дори тези “сто години”, избрани за темпорален макет на фотографската експозиция, стоят повече в идиоматичната си роля на едно “вечно”, спряло време, което изключва историческата фрагментация на отрязъци и периоди. И дали заради тази аисторичност на стопкадъра, или поради някаква още по-голяма, лична пристрастност, снимките на японски деца, според мен, са измежду най-хубавото, което може да се види в “Сто години Токио”. Навярно те най-малко говорят за “големите” събития на епохата, но точно те улавят мига на бързотечното време и хващат в капана на снимката онова, което считаме за безвъзвратно пропиляно в живота ни - безпричинното щастие на съществуването, простото удоволствие от това да бъдеш на този свят и само да те има - може би в Токио, може би в София, може би другаде, все едно къде. В “Приятели” на Хачиро Сузуки от 1921 г. две деца стоят на домашния праг и разговарят - по-голямото момиче е в европейски дрехи, наподобяващи униформа от колеж, а по-малкото дете е в традиционно японско облекло. Но те сякаш мълчат и се гледат любопитно, разговаряйки единствено с погледи. Какво ли си казват - дали малката разпитва по-голямата за това “Какво е в училище”, дали голямата разпитва по-малката за тайната в игрите? Още по-странна изглежда снимката на Кейдзабуро Саеки от 1942 г. под заглавие “Деца, заслушани в уличен разказвач на приказки, фестивал в Асакуса”, където се виждат между четири- и седемгодишни деца, събрани в три редички около седнал на земята възрастен човек. Приказката е потънала завинаги в тишината на снимката, но тя може да се разчете по физиономиите и позите на децата - едно от тях се е хванало за главата, друго си гризе ноктите, трето е сгърчило челце, четвърто е захапало ръкава си... Може би това е най-живописната фотография от цялата изложба, която говори за най-страшните и съкровени приказки от живота и напомня за уплашения възторг на детето пред света. Кинео Кувабара пък представя в снимката си “Ленив следобед в парк Асакуса” от 1937 г. друга ситуация от същото място в Токио. На отсрещния край на пейката е седнала жена с гръб към зрителя, зад която се вижда само част от кимоното и прическата й, а на преден план пред обектива е клекнало момченце в модерни дрешки, което гали спящо под пейката куче. Интересно тук е положението на детето - с едната си ръчица то се е подпряло сякаш за по-сигурно до мама, а с другата едва докосва излегналото се животно. Но дали детето се страхува, или просто са му забранили да пипа кучето; дали пък това е домашно животно и детето не иска да го пробуди, или просто малчуганът опитва “да се покаже” колко е смел пред фотографа? Дали това е фотометафора на вечното раздвоение между сигурността и риска? Подобни чудатости представят и снимките на Джун Ватанабе (“Ранно лято”, 1926 г.), Хачиро Сузуки (“Съзерцание на пълната луна”, 1936 г.), Тадахико Хаяши (“Пушещи улични деца”, 1946 г.; “Дете, носещо куче на гърба си, Миякедзака”, 1946 г.), Такейоши Танума (“Улична сергия, храм Цукиджи Хонганджи”, 1955 г.), Ихее Кимура (“Играещи деца, Шиодзаки-чо, Фукагава”, 1955 г.) и др. Всички тези експонати от фотоизложбата “Сто години Токио” може да се отделят в самостоятелен цикъл “Децата на града”, който (без всякаква алюзия тук с поезията на Смирненски) поставя общочовешката тема за носталгията по отминалото детство. Снимка на малко дете в хербарийната книга на фотографията - какво по-трогателно от това?

“Познанието, извлечено от снимки - казва Сюзан Зонтаг, - винаги ще бъде някакъв вид сантиментализъм”. И действително, който е видял фотореминисценцията “Сто години Токио” или другояче казано, “Токио на детството”, вече не може да бъде равнодушен - той чувства нужда да се “завърне” в Токио наяве.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Култура, № 39, 2004.