ПИСМОТО КАТО КИНО

Юлия Йорданова

web

Филмът на Иглика Трифонова "Писмо до Америка" е може би българското сбогуване с двайсетия век. И с нашите баби, раждали ни през този отминал век, който започваме и завършваме с две големи емиграционни вълни към Америка - около Първата световна война и след падането на Берлинската стена. Между тези две събития от политическата история на света протича българската одисея в Америка, започнала в поетическия свят на Атанас Далчев още преди откриването на телевизията (когато киното е само сомнамбуличен сън на литературата) и завършваща в екранния свят на Иглика Трифонова вече след откриването на компютъра (когато видеото е малка просъница от визионерството на киното и бляновете на литературата).

Стихотворната "Повест" на Атанас Далчев от 1925 г. за стопанина, внезапно заминал за Америка, оповестява ефимерната американизация на едва пръкналия се на европейската карта български народ. А филмовата повест на Трифонова от 2000 г. за приятеля, ненадейно отпътувал за Америка, полага точката на този бързолетен романс в културната ни история. Далчевската орис на стопанина, заминал за Америка, който всъщност не е заминавал никъде и отникъде не се е връщал, огледан в прашните портрети на предците си, остава да тегне и над героя на Трифонова. Героят, който от високата си мансарда в Зона Б-5 на София се спуска до котловината на с. Пирин край Сандански, за да остане завинаги свързан с лицата и пейзажите на родното. Поетическият персонаж на Далчев не е излизал никога от къщи, обречен на собствения лик в домашното огледало, при което заминалият за Америка в това стихотворение е само фиктивно Аз - политналата душа на стария стопанин, която се рее в отвъдността на Америка и навярно пресича реката на Лета по Бруклинския мост. Екранният герой на Трифонова не успява да получи нужната виза за Америка и остава да живее в поднебесието на своята мансарда и на междуселския друм, като отпътувалият за Америка в този киноразказ е едно въображаемо Аз в лицето на приятеля - духовно alter-ego в образа на другия човек. Ролята на нямото дете с изтърваната коркова лодка в реката и с пъстрото корабче на пуловера си във филма на Трифонова явява скрит сподвижник на фантазното пренасяне в отвъдния свят на американската мечта. Главният герой от този филм живее с представата за несбъдналия му се живот "тук" и за промечтания живот "там", както героят на Далчев живее живота, който сякаш никъде и никога не се е състоял в действителност. Стихотворението на Атанас Далчев е прологът, а филмът на Иглика Трифонова - епилогът на тази романтична повест за невъзможното завладяване на Америка от българския духовен емигрант на двайсети век.

Паралелният образ на главния герой от филма "Писмо до Америка" олицетворява непостижимото Аз на (не)заминалия за Америка българин - единият е театрален режисьор и поставя на световна сцена това, което другият държи като ненаписана книга в главата си, затворен между стените на своя дом като риба в аквариум. Ала преуспяващият двойник в Америка, който живее "истинския" живот на останалия в родината българин, поделяйки с него артистичната професия и любимото момиче, също няма участта да открие и завоюва обетованата Америка. Мечтата е пешеходец в един автоматизиран свят, където транспортните правила погазват фриволните жестове на духа. Камен агонизира в нюйоркска болница след автомобилния инцидент, а Иван изпълнява погребални обреди над погиващото си друго Аз, което трябва да се завърне в обвивката на дома и да възкръсне в селенията на родното.

След кратката си авантюра през двайсетия век Камен ще замлъкне под каменните плочи на родовата гробница, а Иван ще запее магичната песен на предците, която може да съживява мъртъвци, и ще извърши магичното действие за посичане на смъртта, което по парадоксален начин ще го сроди с животворната мисия на посечения Йоан Кръстител. Филмът на Иглика Трифонова за заминалия и загиналия в Америка българин се утвърждава чрез внушенията си като филм за завърналия и възродил се в родината си българин, който под меланхолния образ на странника показва лика на един откриващ и овладяващ себе си човек. "Мерак имам, кураж нямам", споделя Иван и в това се състои цялото му пътуване: в това околосветско пътешествие, което връща човека обратно на самия него и събира света обратно в собствения му дом като средоточие на семейните спомени и личните мечти.

Последните сцени от филма на Трифонова дублират събитието на раждането и смъртта, слети в едно - когато приятелят умира в американската болница и смъртните конвулсии посичат единството на душата и тялото му, другият прави любов в софийската си мансарда и съединява блуждаещата си душа с поривите на тялото си, създавайки навярно нов живот. Така в един и същ момент странстващото и утопично Аз на героя умира, за да оживее реалното и настояще Аз на човека тук и сега, който трябва да започне сам да живее и пресъздава себе си. Крачката е направена - духовното alter-ego е прекосило реката на Лета, мистичният японец в американския космополис запява на български език и отпраща душата на емигранта обратно в родината при любимото момиче и разполовеното ego, за да дойде всичко на мястото си. Американската мечта според филма на Трифонова трябва да се сбъдне на българска земя и Далчевият герой да възкръсне в собствения си дом...

Като представителен герой на двайсетия век, хукнал подир всеобщите утопии, българинът от филма на Иглика Трифонова преживява заплахата да забрави автентичния си глас, глъхнещ в опростените модулации на чуждата и технологична реч. Само песента е тази, която ще му върне гласа и ще го преведе от царството на смъртта в света на живите; само песента е тази, която ще му възвърне паметта и подари словата, с които може да изрече душата си. Така Иван тръгва да търси песента на Камен, която да окръгли пътя между Ню Йорк и българското село; която да събере спомена и мечтата, родината и утопията, за да направи диалога със себе си понятен и кореспонденцията с другия възможна. В това безпределно търсене на собствения глас в песента героят трупа биографията на пътешественик и опита на етнограф, който се самопознава из криволиците на родната природа и диалектите на собствената култура. Етнографски документализъм и филмова повествователност последователно се наслагват над литературно-поетичния първообраз на заминалия за Америка българин, който през творчеството на Трифонова и Далчев успява да изрази прастарата човешка драма за невъзможността да се направи правилен избор в живота. Просто защото той е твърде кратък:

Пуста младост, мале,
не трае,
пуста младост, мале,
тече като вода...
Старост, мале,
дебне като сянка.

Дали това е песента на умрелия гайдар, чието погребение героят на Трифонова заварва в пиринското село и за чийто музикален инструмент всички съселяни спорят да се погребе ли с притежателя си или не. Или пък това е песента на мъртвата бабичка, която не е дочакала хабер от внука си в Америка, кръстен вероятно на нея, това е без значение. Защото всеки носи някакъв специфичен хайку стих или народна песен в сърцето си, която говори за любовта и смъртта така, сякаш изрича собствената му душа и разказва собствения му живот. Посичането на смъртта и чаената церемония, селската река и американското метро, фантастичните небостъргачи и планинските сипеи са събрани в този филм, за да пренесат магичната мелодия на песента, възкресяваща мъртвите. И призовават спомена за древния балкански орфизъм, съчетаващ в едно трагизма и жизнелюбието на човека въобще. "Посланието до Америка" във филма на Иглика Трифонова е една фолклорна песен, която е всички възможни песни, а смуглото пиринско с. Пирин е образ на всички възможни родини, от които се изтръгва обичта към живота и уплаха от смъртта. Посланието е едно-единствено, което е "от" и "до" Америка: "от" заминалия за Америка стопанин към неговия доморасъл събрат и "до" загиналия в Америка приятел от неговия самороден двойник, който трябва да се научи да надживява и пресътворява себе си.

Изпълнен като видео кореспонденция между двама герои, разменящи си дигитални писма, филмът на Иглика Трифонова не само съчетава документалност и постановъчност, видео и кино, литература и етнография, но като че ли постига ново жанрово образувание: епистоларно кино, което изцяло протича в "кадъра" на писмото. Бележката от стихотворението "Повест" на Атанас Далчев от 1925 г. странно се преобразява в "Писмо до Америка" като видео във филма на Трифонова от 2000 г. И тази незабележима технологична революция в естетиката на седмото изкуство, която прави възможно стихотворението като филм и писмото като кино, е може би българският поздрав към двайсет и първия век.

Повест

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги вече са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

1925 г.

Атанас Далчев

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2002, № 8 (33)

Други публикации:
Култура, бр. 2, 2001.