Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТРАЖЕНИЯТА НА МЕКОНГ

Юлия Йорданова

web

Първо: Читателският контекст

През изминалата 2005 г. се осъществи големият издателски проект на всекидневниците на “Вестникарска група България” за насърчаване на четенето у нас. Благородна задача, откъдето и да се погледне, въпреки подозрителните погледи на повечето читатели, които не се нуждаят от допълнителни насърчения! Вестниците “Дневен Труд” и “24 часа” реализираха амбициозна маркетингова програма, отдавна позната в други страни (а и в нашата - отпреди Девети септември 1944 г.), да се продава ежедневник с книга анблок. Какво спечели (или загуби) вестникарският бизнес от всичко това - да си кажат издателите. Какво спечели литературата обаче е нещо, за което могат да отговорят читателите.

В тази насока не бива да се подминава фактът, че комбинацията от вестник и книга или, казано иначе, от прагматичен текст и продукт на художественото слово е по-особена, че тя не е като другите пазарни комплекти. Защото тук читателят се явява на два пъти читател. В тази ситуация той е раздвоен или по-право удвоен пред възможността да разчита два типа словесност, иначе далеч несводими помежду си, като по този повод е принуден все по-точно да откроява разликата между тях. Ето как може да се окаже, че всъщност пресата умее да работи за литературата, настройвайки и тренирайки оптиката на читателското възприемане за нужната игра на прочита. Овеществена във вестник, мимолетната журналистическа реч бързо си отива с боклука на консумативите за еднократна употреба, докато материализирано в книга, литературното слово по-дълго застоява сред домашната мебел и накрая добива почти сувенирна стойност. В последна сметка закупуването и поставянето на вестника и книгата едно до друго помага на читателя да прогледне по-ясно за тяхната физическа и интелектуална отлика и да осъзнае по-добре чувствителното разминаване в икономията на тяхното четене. Защото вестниците отлитат, книгите остават...

Второ: Литературният текст

Какво конкретно можем да открием в литературната поредица “Златна колекция на ХХ век” като пазарен избор на вестниците “Дневен Труд” и “24 часа”? За период от тридесет седмици - от 29 март до 8 октомври, тоест в слънчевото полугодие на 2005 г., време с повече дневна светлина за четене - загрижените за съдбата на българския читател печатни медии целенасочено подбират световни книги според сигурния критерий: най-продавани романи. Е, да - романът по принцип е най-високо тиражираният литературен жанр, който поради това е подходящ за масова продажба заедно с вестника. Тази комбинация на четивата, предлагани в пакет, по всички икономически закони се оказва най-изгодна, увеличавайки шансовете и на двата продукта в диалектическа зависимост - както на романа заради вестника, така и на вестника заради романа. И - разбира се, най-касовите измежду книгите, т.нар. бестселъри, тоест най-успешно разпродаваните по света и най-ярко “белязали литературния хоризонт на изминалото столетие” (Труд 2005б: 16) романи, са за предпочитане от медийните магнати. Затова винаги, “когато се нуждае от мъдрост, от утеха или да се усамоти” (Труд 2005а: 2), читателят може да сгъне вестника на юрганче и да разтвори книгата пред себе си - от “Името на розата” на Умберто Еко (№ 1 в поредицата) до “Време разделно” на Антон Дончев (№ 30 в колекцията); от “Сидхарта” на Херман Хесе (появила се исторически най-рано - през 1922 г.) до “Английският пациент” на Майкъл Ондатджи (издадена последна от всички - през 1992 г.); от “Златният храм” на японеца Юкио Мишима до “Възпоменание за манастира” на португалеца Жозе Сарамаго и т.н. Очевидно от пазарните архитекти на новата литературна класика е търсено видово и тематично разнообразие на романите на ХХ в., тъй като в класацията на вестникарската група се намират всякакви белетристични “парчета” - с автори мъже и жени, бели и жълти, западни и източни, емигранти и колонисти, пуритани и новатори, философи и еротомани, мистици и циници, чужденци и българи... Любопитният въпрос кой роман как попада в топ листата на лансираните от “Дневен Труд” и “24 часа” книги, е специфичен проблем повече от фирмената политика и “кухненската” битност на издателите, затова тук не си струват догадките. По-интересното в случая е какви са вътрешните предпочитания на читателите, какви са междинните класации на литературните “потребители”, как избраните романи се обвързват помежду си, как си взаимодействат наличните заглавия и пр.

Моят читателски случай идва да покаже само едно от хилядите възможни оползотворявания на предложения пазарен механизъм, свързан с литературата. Заех чужда книга, която прочетох на един дъх и после купих за собствената си библиотека за пореден прочит. По това време видях в програмата на “FX cinema” при Евро-българския културен център същото заглавие от поредицата на “Вестникарска група България”, което вече нямаше как да бъде случайно, но понеже засяга друг бизнес, няма да го коментирам. Френския филмов режисьор Жан-Жак Ано запомних с това, че е екранизирал два от романите във вестникарската класация - “Името на розата” от Умберто Еко и ”Любовникът” от Маргьорит Дюрас (Бахчеванов 2005: 28). Изкушаваща сама по себе си е темата колко от литературните бестселъри в златната колекция на ХХ в. имат допълнителна кариера в кино индустрията и нещо повече - как се съотнася сценарната към литературната версия на текста или филмовата към повествователната постановка на сюжета. И дали това всъщност не е бил един от критерииите за литературни номинации в пресата! Но ще подмина провокацията, за да се насоча към избрания от мен литературен текст.

Трето: “Любовникът” на Маргьорит Дюрас

Наистина “Любовникът” на Маргьорит Дюрас може да се чете и като любовникът на Маргьорит Дюрас. Защото, както точно сочат литературните гидове на въпросната поредица, “неуморната ненаситница Маргьорит Дюрас си отива от този свят, оставяйки една неразрешена задача за читателите си - кое в творбите й е реално преживяното и откъде започва фикцията” (Стоянов 2005: 17). Действително, тази книга на Дюрас е странна “до степен, че не можеш да различиш автобиографичното от фикцията, откровението от цинизма, еротиката от порнографията” (Йолова 2005: 17). Биографичният дискурс на Дюрас дотолкова е залегнал в (четенето на) романа й, че това полага назаличим отпечатък даже върху филмовата му проекция от 1991 г. Главният актьор там е Тони Люнг, който след снимките на “Любовникът” успява да се превърне в знаменитост, за разлика от очарователната актриса Джейн Марч, която след участието си в създаването на филма (“L’amant”, Франция / Виетнам, 115 мин., драма на английски език с френски субтитри) остава известна в историята на киното единствено с ролята си на ”младата Маргьорит Дюрас” (забележете!), а не в качеството си на нейния персонаж. По общо мнение Джейн Марч играе именно Маргьорит Дюрас, а не героинята й от “Любовникът”. Подмяната е очевидна!

Впрочем за това подхлъзване от безусловния свят на биографемата към очертаната естетска “ирония на съдбата” заслуга има и самата писателка. Върху книжната обложка на българското издание на романа от “Дневен Труд” и “24 часа” стоят добре подбраните из архива думи на Дюрас: “Аз съм писател и няма нищо друго, достойно да бъде споменато. Което означава, че щом като съм писател, нямам история, или по-точно моите истории се съдържат в написаното от мен” (Дюрас 2005). Нещо сходно може да се прочете и на страница осма от книгата й: “Историята на моя живот не съществува. Такава не съществува. В него няма център. Няма път, няма водеща нишка. Има обширни места, където уж е имало някой, но не е вярно, нямаше никой.” Запознатите с живота и творчеството на тази авторка, която е цяла легенда в направлението на френския нов роман, лесно ще се съгласят, че подобни изявления не са просто рекламна реторика, а индивидуален маниер на писане, който подлежи на обещаващо текстологично потвърждение. Навярно похватът на това синхронизиране между биографична истинност и художествена условност е сред нещата, които влудяват публиката и правят “Любовникът” твърде печеливш роман (с наградата “Гонкур” за френска литература през 1984 г.) и филм (с наградата на френския “Сезар” за чуждестранен - в случая чуждоезичен - филм). Бернар Пиво, известният френски критик и телевизионен журналист от популярните литературни предавания на “Анали”, споменава за срещата си с Маргьорит Дюрас следното: “През първия половин час изпитвах известно затруднение да привикна на тона Дюра, с ритъма Дюра, със стила Дюра да атакува с кратки, остри, образни изречения, с прословутото мълчание Дюра” (Пиво 2004: 110). Запазената марка “Дюрас” като че ли се състои точно в това - в преливането между себе си и творческата идея за своето аз, в лутането между полуавтентичния образ (отразен в реката, в огледалото, на снимките, в очите на другите...) и собственоръчно измисленото алтерего (проявено в облеклото, в писането на романи и сценарии, в оставянето на амбивалентни улики за своята идентичност тук и там...). Ето това е “Дюрас”!

Ала страхът на някои да приемат тази игра на същности в художествената проза и киноизкуството на Дюрас ги кара прибързано да заявят по повод режисьорските опити на авторката (14 на брой), че тя “прави филми, както изкуствоведите се изразяват, “за ценители”, а циниците - “за роднини” (по израза на Светлозар Бахчеванов), тоест творби с криворазбрана елитарност и спорна стойност. Елитарен ли е обаче текстът под №14 в златната романова колекция на вестниците “Дневен Труд” и “24 часа”? Изобщо какво означава “елитарен” или “масов” в случая с пазарните поредици и литературните канони, предназначени за незабавен търговски успех на издателите и за насърчаващо четене у публиката? Оставям въпроса “реторичен”.

Четвърто: Романът в снимки

Разлиствайки романа “Любовникът” на Маргьорит Дюрас, читателят (поне читателят в мен, ако не всеки читател) неволно потъва в илюзията за потока на неговото изписване. Рядко може да се постигне подобно “увличане” от страна на читателя в представата за писателския процес и романовата технология, заимстващи като че ли основни прийоми от документалните (и главно епистоларни и дневникови) форми на разказване. Но “Любовникът” на Маргьорит Дюрас подкупващо завзема личното съзнание и го разполага в “съчинения” свят на романа, оставяйки те вече без име: Кой си ти?

Без име е и главната героиня в “Любовникът”, от чиято гледна точка се развива действието в този толкова необичаен роман на Дюрас. “Едновременно кинематографичен и неясен” като всеки дюрасовски текст според Амелия Личева (Личева 2005), и този роман тече като река, възспоменание, автобиографично самовглъбяване във водите на подсъзнателната памет.

Какво се случва тук, в тази история? Седемдесетгодишна жена “мълчаливо” се взира в невидимия спомен на своите първи седемнадесет години, държейки няколко снимки в тръпните си ръце и въобразявайки си поне още толкова незаснети мигове от пределите на отминаващото време. “Любовникът” на Дюрас представлява носталгично проникновение в иконичните образи на младостта с помощта на наличните и още повече на несъществуващите снимки. Какво е било, какво е могло да бъде - картините на спрялото фотографско време говорят най-красноречиво за това. “Не зная кой беше направил тази толкова безнадеждна снимка” - обажда се романовият зов на Дюрас. “Кому би дошло наум да го снима? - пък се пита на друго място гласът на спомена за отплаващия миг върху шлепа на реката Меконг, който завинаги разделя времето на първата любов от последвалата го епоха на горда самотност и горчива самостоятелност. - Картината е могла да бъде заснета, само ако някой е бил в състояние да предугади значението на това събитие в моя живот - прекосяването на реката.” Меконг в Индокитай - това е азиатската Лета на забравата и възкресението... Това е реката от живота и прозата на Маргьорит Дюрас, която - пълноводна и тиха, дълбока и неиздаваща звук, “както кръвта в тялото”, - не може да бъде спряна и не може да бъде фотографирана... Дали е така? Героинята на Дюрас от “Любовникът” “изведнъж се поколеба дали не го е обичала с любов, която не бе забелязала, защото бе попила в тази история, като водата в пясъка, и я осъзнаваше едва в този миг” на раздяла, от който няма вече нито следа. Освен сред невидимите фотографии на паметта и мемоарното въображение на писателката Маргьорит Дюрас. Романовото мислене в образи тук се показва най-вече като мислене в снимки - реални и виртуални, отснети или ненаправени. Литературното въображение тук се проявява като мощна фотографска фантасмагория, изобретяваща в крайна сметка нов документален ключ за повествуване: разказване по фотографии.

С това белетристиката на Маргьорит Дюрас е изключителна. С този роман в снимки прозата на Маргьорит Дюрас няма равна. Да, “Разрушаването, според мнозина изследователи, е ключова дума в творчеството й”, както отбелязва Ива Йолова. Да, “основният мотив в творчеството й е определян като “разграждане на същността”, както сочи Николай Стоянов. Да, това са общи места и универсални теми в световната (и особено модерната) литература. За същата болка на загубата говори и тази книга на Дюрас, родена от диалога между разрушеното лице в огледалото и ненакърнимия лик на снимката. Безспорно, това е далечен и осъвременен отглас на Уайлдовия парадокс между картината и тялото от “Портретът на Дориан Грей”. И все пак “Любовникът” на Маргьорит Дюрас е “нова” и уникална книга, защото в нея може би за първи път литературата се занимава с четене - с четене на снимки, на онази снимка сред всички останали, “в която се харесвам, в която се познавам, която ме очарова”.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бахчеванов 2005: Бахчеванов, Светослав. “Любовникът” с блестящ превод на езика на киното. Жан-Жак Ано се справи и с Дюрас 10 години след Умберто Еко. // 24 часа, № 172, 28.06.2005.

Труд 2005а: Дневен Труд, № 75, 19.03.2005.

Труд 2005б: Дневен Труд, № 78, 22.03.2005.

Дюрас 2005: Дюрас, Маргьорит. Любовникът. Германия. Прев. Силвия Вагенщайн. София: “Дневен Труд” и “24 часа”, 2005.

Йолова 2005: Йолова, Ива. Маргьорит Дюрас без задръжки. // Дневен Труд, № 166, 22.06.2005.

Личева 2005: Личева, Амелия. “Боледуване в смъртта. Психоаналитичен прочит на един текст от Маргьорит Дюрас” на Албена Стамболова. // Български книжици, 2005 <http://www.knigabg.com/index.php?page=book&id=1684> (04.03.2006).

Пиво 2004: Пиво, Бернар. Професия читател. София, 2004.

Стоянов 2005: Стоянов, Николай. Маргьорит Дюрас или особеният шум на думите. // Дневен Труд, № 167, 23.06.2005.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2006, № 3 (76)