СТИХОТВОРЕНИЕТО КНИГА

Юлия Йорданова

web

Предисловие: Да се имат предвид послесловите.

Стихотворението книга е на Надежда Радулова. То не е стихосбирка, нито повест. Остава му да е поема. Но то самò не е сàмо това. То е стихосбиращо повествование, частен лироепос. То е Стихотворението като Книга, защото е голямо колкото много стихотворения и е с(ъ)вършено като цяла книга.

Ето го - с дълго, описателно, ала напевно-унасящо заглавие над фабулно протяжен и стихово обемен текст: “Ранни ранявания причинени от любовта и морето”. То има мелодия на стилизиран микс между детска песничка и естраден шлагер от “къмпинга тоталитарен” - сълзливо, ала покоряващо. То прилича на митичен съюз между личната и общата епоха на прорастнали илюзии “отдавна някога преди незнамкога” - старомодно, ала носталгично. Цялото е единство от уюта на отминаващото детство и идилията на старите курорти, миг преди те да потънат като пясък под приливната вълна на времето.

Стихотворението книга разказва за края на безгрижното детство, припява за първата самота в живота и рисува оня момент, след който вече остават само сякаш никога несъществувалото някога и безкрайно съществуващото сега, само “доброто старо време” и винаги-недостатъчно-доброто настояще. Това е микророман за личната биография на съзряването и макростихотворение за мъката пред отиващото си дете и (самопо)раждащия се голям човек. То е хипербола на порастването, литота на зрелостта.

“Ранни ранявания причинени от любовта и морето” представя поетична проекция на оня неизменен и все същи “аз”, към който сякаш винаги сме се стремили през детството и към който сякаш винаги ще се връщаме в зрелостта. То говори за преживения като мечта и като спомен “аз” - невъзможен, но наш, без възраст и пол, но винаги тъй осезаем: вечен обект за нажаления ни присмех, класическа утопия на въображението ни за себе си, безотказен персонаж на иронично-самовлюбените ни текстове. Както при Радулова.

Това е стихотворение без пунктуация, книга без корици, поема без край. Лиричен разказ за първата и безобектна любов на прибоя между детството и зрелостта, където животът не е до колени, но си има плитчини, където детското “на уж” с влюбената кукла мутира във филмовия fiction на сексуалната любов, за да остане все пак целият живот игра докрай. Романтиката на “малката инфанта” и плахият цинизъм на “горката лиза” са от двете страни на брега - между зеления остров на детството и тъмните вълни на Живота. Суша и море, черен мрак на нощ и бяла светлина от телевизор, “непонятен филм” и “белот за трима”, “бони м” и “брамс”... Люлката на детското безсъние като първи симптом на зрелостта дава на стихотворението сюжет, инфантилно-сомнамбуличните представи довеждат образи, а провидяното “аз” става главен герой на лирическата монодрама, разиграна по модела на “не се сърди човече” за изгубената играчка и намерената (чужда) истина.

Ретроспективната визия в “Ранни наранявания от любовта и морето” е неизбежно двуизмерна - веднъж, в плана на лирическата ситуация, играеща на чувствен реализъм с портативния телевизор, с бунгалата, с бирата и с бекона, с ”таблата на детското креватче/ коварно гладка”, превърната в метателевизор на прожекционното самосъзнание; и втори път, в плана на метафоричния разказ, парадоксално превеждащ символичния код на детството в буквалистичния език на зрелостта чрез деформирания рисунък на давещата се в морето кукла:

забравила съм
куклата
на пясъка!
[…]
вълните
ще ми глътнат
куклата!
[…]
а куклата ми
дъвче я
морето!
[…] повличат и разкъсват
както вълните бедната ми
лиза!
[…] с високите вълни
сънят
да ми я връща
всяка нощ!

Лиризмът тук е утаен в стипчивата просъница на разбуденото съзнание, преподреждащо познатите образи на света, а разказността изтича в метафоричната фабула на отплаващата с нощния прилив играчка. Превъзходен поетичен захват на лиро-епически паралелизъм, на синхронизиране между картинната статика и повествователната динамика в стихотворението книга на Надежда Радулова! Жизнената ситуация от “белот за трима” чака момичето да порасне, за да запълни семейното каре на “любовта”. Това състояние на нещата поддържа лирическата конструкция на творбата. А куклената двойница на героинята, без да иска, вече е излезнала от домашния свят на детството, за да потъне гола и сама, ранно ранима сред високите вълни на “морето”. Това става действеният еквивалент на ситуацията, нейната прозирна прозаизация, умекотена от лаконизма на морската метафора.

После, след време, незнайно кога - малкото момиче от стария курорт ще се връща само в затворените мидички на очите, а любимата кукла Лиза ще се появява плаваща само в спокойните ручеи на съня. И тогава, някога, след бог знае кога - лирическата героиня-инфанта от есенния къмпинг и нейната инфантилна алтер-героиня от разказа за морските вълни отново ще се съберат в едно малко “аз”, в една желана мечта и неочаквана реминисценция на вече порасналото момиче. Ще се слеят в едно стихотворение книга за непознатото голямо дете - Надежда Радулова.

Послеслов 1: Текстът е написан (в първичния си вариант) на 04.10.1999 г.

Послеслов 2: Текстът е публикуван (с пропуски от страна на редакцията) в бр. 31 на “Литературен вестник” от 1999 г.

Послеслов 3: Текстът е редактиран (стилно-езиково) на 04.07.2004 г.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2004, № 9 (58)

Други публикации:
Литературен вестник, № 31, 1999 (непълен вариант).