БЪЛГАРСКИЯТ КЛОД ЛЕВИ-СТРОС

Юлия Йорданова

web

Пред нас е една заслужаваща прочита си книга - “Безсмъртната вселена. Сборник, посветен на 90-годишнината на Клод Леви-Строс”, издание на “Карина М Тодорова”, С., 1998 г. Такава е по три причини - по необикновения повод за написването й, по изрядния вид на изложението и заради потенциалната й ефективност в съвременното ни хуманитарно пространство.

Тази книга е замислена и осъществена от съставителката й Недка Капралова като юбилеен подарък на българската научна общност към един от живите1 класици в световната хуманитаристика - френския антрополог Клод Леви-Строс. Интимността на жеста е необичайна за такъв тип академични публикации, които най-често са несвоевременно посветени на събития от професионалния и личния живот на титуляра. Затова дори само този факт на спонтанна колегиална и човешка симпатия между българските учени и френския хуманитарист е достатъчен да заинтригува читателя още при нейното разгръщане. Чувството за съприкосновение с една “жива научна легенда”2, с каквато се свързва името на създателя на структурната антропология, се усилва още повече пред неговия сърдечен ответ на този книжен дар: “За човек, достигнал до края на жизнения си път, нищо не е по-окуражително от това да получи подобно засвидетелстване на почит и приятелство от по-млади колеги.”3 Частната сфера на диалога между представителите на българската наука и бележития учен се запечатва върху облика на този “огледален” сборник, който се разгръща в две посоки и се чете на два езика (български и френски), симулирайки реална диалогова ситуация на огледално вгледани един към друг събеседници. “Безсмъртната вселена” или “L’Univers Immortal” инициира директен и симултанен диалог между основоположника на структурната антропология и неговите (по)читатели у нас, доколкото поместените в българския сборник текстове са рефлексии върху творчеството на Леви-Строс и сами рефлектират върху неговата мисъл, както той самият признава в благодарственото си писмо: “С богатството и оригиналността на своята мисъл те задълго ще подхранват моите размисли.”4 Така с тази книга бива докосната една голяма мечта на малките научни общности - да синхронизират епистемологическите си опити с работата на широкия академичен свят, като съучастват в производството, обмена и потреблението на идеи.

Друго, което на всяка цена трябва да се отбележи за тази книга, посветена на Клод Леви-Строс, е прецизната й композиция, манифестираща добра критическа самоосъзнатост на авторите и издателите й. Сборният материал тук е разпределен в три глави, които последователно се придвижват от непосредствена репрезентация на теоретичното и приложното дело на Леви-Строс (в І гл.) към изпробване на неговата методология в български научен и културен контекст (във ІІ гл.) до самостоятелно подхождане към обичайни антропологични обекти или оригинални авторски тематизации от неговото научно творчество (в ІІІ гл.). В първа глава, дала заглавието на книгата: “Клод Леви-Строс - една безсмъртна вселена”, се прави опит в три статии да бъде обгледано делото на големия учен както по посока на неговата “вселенност”, засягаща целия набор от антропологични проблематизации върху човешката култура, така и по посока на неговата “безсмъртност”, продължаваща и задаваща неотменни модели на теоретико-методологическа операционалност. Втора глава на книгата под наслов “Методология в действие” предлага опити за продуктивна интерполация на структурния анализ в български литературоведски и фолклористични изследвания, две от които са посветени на числовите модели в южнославянските средновековни текстове, а други две засягат мотива за сакралната вода във фолклорни и литературни произведения от европейския културен регион и в поредица обичаи за дъжд от българския културен ареал. Глава трета, озаглавена “В знак на уважение”, има стойността на посвещение на теоретичните търсения на българските хуманитаристи в името на научния авторитет на Клод Леви-Строс чрез самостойни антропологично ориентирани разработки от автори, изявяващи се иначе в по-различна област от тази на антропологията. Изучаването на колективното несъзнавано като траен приоритет на антропологията и изследването на индивидуалното несъзнавано като специфичен предмет на психоанализата се пресрещат явно или имплицитно в два от текстовете на тази трета глава - първият, “Черепът - култ и изкуство” на френскоезичната българка Юлия Кръстева, и вторият, “Проблематичната другост” на Милена Кирова. В тези работи индивидуалните психотизми на човека биват проецирани върху широк антропогенен и културно-историчен фон, създавайки по този начин оригинални сцепления между различни хуманитарни полета. С това пъстро изложение на българския сборник от статии за Клод Леви-Строс се потвърждава интуицията не само за безграничността и безсмъртието на неговата творческа вселена, но се разкрива с пълна сила нейната жизненост за по-нататъшни антропологични и изобщо хуманитарно-научни модификации от автори с най-различен културен и епистемологичен профил.

Високият жизнен заряд в научното дело на Клод Леви-Строс навярно е резултат на богатата му интелектуална захраненост от най-разнообразни източници и това е обстойно проследено от българските му познавачи. При творческото му портретиране Богдан Богданов изтъква факта, че Клод Леви-Строс “черпи аргументи от необичайно широк научен кръг. В мисленето му се свързват, от една страна, пражката лингвистична школа и Якобсон, а от друга, Маркс, Юнг и Касирер.”5. С оглед на по-точното му ситуиране в картата на познанието, обаче, Богданов поставя творчеството на антрополога на определено място в хронологичната епистемологическа верига на хуманитарните науки от ХХ в. - между семиотиката на Сосюр, фундаментално предопределила възможностите за създаване на семиотично ориентирана структурна антропология, каквато е тази на Леви-Строс, и семиотизма на късния Барт, стигащ до деструктивна игра с литературния и културния текст. Работата на Клод Леви-Строс е видяна като кулминационна точка в този процес на семиотизация и структурализиране на хуманитарното познание, като зенитен момент в тенденцията към интердисциплинарно уравняване между т.нар. точни науки и науките за човека. Може би най-доброто доказателство за известната концепция на Клод Леви-Строс относно синкретизма на човешкото мислене и брикольорската техника на познавателния процес е собственото му научно творчество, тотализиращо математика и интуитивизъм, стуктурализъм и антропология, обвързващо надеждите на естествоизпитателя с меланхолията на хуманитариста.

В такъв план има добро място в сборника за Леви-Строс и статията на Жана Дамянова “За случайната среща на структурализма и сюрреализма”, които са две видимо противоположни интелектуални течения. Авторката се позовава на излизащото през 1936 година списание “Ацефал”, което “институционализира обмена на идеи и текстове между сюрреалистите и Колежа по социология, който в научната конюнктура на този период представлява и етнологията”6. Но независимо от този факт в статията по принцип се разглежда парадоксалният афинитет между структурализма като научна методология и сюрреализма като художествена практика. Дамянова намира общото между тях в логиката на бриколажа, в техниката на “дивата мисъл”, която в първия случай е най-малкото изследователски обект на учения, а във втория е цялостна изява на митопоетическата дейност на артиста, еднакво добре пресъздаващи и до днес живото мислене на неолитичния човек. Подсещането на авторката за такава проблематика навярно произтича от припомнянето на един забележителен факт от професионалната биография на Леви-Строс - личната му среща с Роман Якобсон. За Якобсон “кубизмът е подсетил лингвистите да мислят структурността на езика”7, докато при Леви-Строс влиянието на сюрреализма върху структурната методология е поначало предконцептуално и неподлежащо на експликация. Въпреки това българската изследователка открива на два пъти у Клод Леви-Строс откровени отнасяния на структурния антрополог към интелектуалните прозрения на сюрреалистите - веднъж в “Дивата мисъл” (Париж, 1962) и втори път в “Структурална антропология” (Париж, 1973).

Биографичният обглед върху делото на Клод Леви-Строс не остава самоцелен и безплоден акт у българските автори на сборника. В предговора на съставителката също не е пропусната интелектуалната среща между Клод Леви-Строс и Роман Якобсон, която “поставя началото на нов етап в хуманитарните изсредвания”8 със създаването на структурната антропология по модела на структурната лингвистика. Но не само това - там е припомнена и т.нар. от Капралова “симпатична дискусия”9 между Клод Леви-Строс и друг един голям учен на епохата - Владимир Проп, при което авторката изтъква не разграниченията, а общите места в работата на двамата учени. В така необходимия за науката спор, в който се ражда истината, са се включили двама велики представителни на френската и руската научни традиции - структурният антрополог и “структурният” фолклорист, авторът на “Структурална антропология” и авторът на “Морфология на приказката”, систематизаторът на американските автохтонни митове и формалният анализатор на евразийската вълшебна приказка. Деликатността на този спор откъм национална традиция в школовката на мисълта дори прераства в самостоятелна тема на финалната статия от сборника, където българският учен Тодор Ив. Живков обяснява недоразуменията между Леви-Строс и Владимир Проп с отклоненията на “научните парадигми в отделните национални и ареални научни традиции”10. Конфликтът тук се извежда следователно като конфликт между естетическата трактовка на фолклора в руската научна традиция, представлявана от Проп, където “фолклорът се дефинираше като явление от художествен тип”11, и антропологическото третиране на фолклора във френската научна традиция, към която принадлежи Леви-Строс, “според когото фолклористичните изследвания (той не говори за фолклористика) и по своя предмет, и по своя метод трябва да бъдат отнесени към антропологията”12. В тази връзка Живков намества и собствената ни, българска “научна парадигма”, но с недостатъчно изяснени тежнения към руската, френската, англосаксонската или немската академични традиции. Поради това след възраженията на българския автор към Леви-Строс за “антропологизацията на етнологията”13, развити в друга, по-ранна разработка на същия автор - “Разрушаването на порядъка” в сп. “Български фолклор”, 1995/1-2 - ние можем основателно да се усъмним в прокрадващите му се възражения към антропологизация на фолклора и още повече към загатнатото от него предложение за етнологизация на фолклора. Не само защото тук като че ли става дума за непозволена терминологична игра, а защото зад нея стои неуяснена вписаност на някои български учени към разнообразните парадигми от научни традиции днес.

Експериментаторската страст на авторите в сборника, посветен на Клод Леви-Строс, бележи връхна точка в опита им за прилагане на структурната “методология в действие”. Забележителен в тази насока е опитът върху числовите модели в средновековната южнославянска литература. Анисава Милтенова впряга “символиката на числата" като структуроизграждащ механизъм в т.нар. студени култури, към които тя поставя и средновековната българска писмена традиция14, за да разкрие числовия алгоритъм на посланието в конкретния еротапокритичен (въпросо-ответен, тълкуващ евангелските притчи, апокрифен) текст - “Беседа на тримата светители”. Анализът на българската авторка е увлекателен, но страни далеч от това да бъде “структурен”. Групирането на различните варианти на изучаваната творба е проведено според т.нар. от авторката “тип” на числовия модел, вследствие на което в първа група застават текстове от тип, при който “числата са пряко назовани в текста”15, а във втора група остават текстове от такъв тип на числовия модел, при който числата “са “скрити” като част от метатекста”16. Очевидно тук не става дума за структурен анализ на числови модели, който предполага по-широко изследване на тяхната изоморфност с други (нечислови) модели в изследваната (средновековна, южнославянска) култура, а по-скоро се касае за познат случай на реторически, тропологичен анализ на числовите образи в конкретния литературно-дидактичен жанр от старата българска литература. Тази разработка de facto продължава богататата научна традиция от литературоведски изследвания върху символизма на числата. Не така обаче стои въпросът в другата статия от сборника, посветена на същата проблематика. Андрей Бояджиев се спира на гадателни книги с текстове-предсказания за добрите, лошите и средните часове на деня и по-конкретно върху един текст от ХV в., отличителен с това, че “при него се наблюдава много строга подредба на значенията, които носи всеки час.”17 Авторът тук наистина успява да постигне структурален анализ на числовия модел, свързан с часоброенето през деня, в резултат на което и открива, че “в ритъма на семантиката е заложена идеята за цикличността на времето”18, изоморфна с цикличността на доброто и злото в човешкия живот. Това е един успешен опит да се покаже преливността на темпоралния и етичния код в скачения съд на културата чрез и през “съсъда” на литературния текст. Разочароващо в случая може да бъде само липсата на достатъчна дълбочина и широта на проведения анализ, белязан от неаргументираността на почти конспективното му изложение, което - разбира се - може да се компенсира от дописващия жест на автора.

В българската рецепция на Леви-Строс, отразена в този сборник, фигурата на видния антрополог справедливо е припозната в образа на “ревнивия преводач” между културите, открито оповестен в едно от заглавията на статиите, което препраща към наслова на “Ревнивата грънчарка”19. Търсейки универсален модел на човешкото, антропологът Леви-Строс гради структури, които да отвеждат-превеждат логиката на дивата мисъл към логоса на цивилизования човек. Както отбелязва интерпретаторката му Любка Липчева-Пранджева, “достатъчно е да се открои абстрактното ниво на колективния живот, за да се осигури успешен превод на несъзнаваното”20, притаено у човека от всички времена и култури. Това предполага една хипотеза за несъзнаваното като универсално-човешко, което пък в методологически план сближава психоанализа и антропология. В тази насока са проведени културологичните разработки на именитата ни сънародничка Юлия Кръстева, която търси извечни психични импулси в култа към човешкото лице, глава и череп21, и на другата ни литературоведка с опит в психоанализата Милена Кирова, която търси психичните измерения на другостта, надмогвайки традиционното поле на антпропологическата теория за Другия. Работата на Кръстева се вписва в целия й корпус от изследователски проучвания през последните няколко години, пример за което е другата й публикация на същата тема в сп. “Летература” от тази година.22 В статията си “Проблематичната другост” М. Кирова коментира все още актуалната Бодриярова тема за страха на съвременния човек от протеизма между идентичност и другост, свое и чуждо, субект и обект в условията на хипермедийните комуникации, която “напомня света преди Вавилонската кула - синкретизъм на многогласието, принцип на предразличието, […] режим на пълното-в-себе-си.”23 “Съвършеното престъпление” да се вижда еднаквост в различието според Бодрияр е конструктивно оспорено от Кирова с реторическия въпрос: “Дали престъплението не крие спасение?”24 Предложената визия на едно възможно бъдеще, което несъзнателно-осъзнаващо говори общия език между Аз и Ти, Същия и Другия, Хората и Човека фактически съответства на грандиозния опит на Клод Леви-Строс да конструира “граматиката” на този пред-логичен (но не в смисъла на Леви-Брюл като не-логичен, а в смисъла на тази статия като пред-логичен, а защо не - бихме казали ние - и пост-логичен) език, който да е вечно мечтаният универсален човешки език.

Книгата от български изследвания в чест на Клод Леви-Строс представя образа му на учен в обсега на нашата собствена културна и хуманитарна традиция. Затова не питаме дали това е “истинският” Клод Леви-Строс, а само казваме: това е българският Клод Леви-Строс.

БЕЛЕЖКИ:

1. Става дума за 1999 г. - годината на настоящата рецензия.

2. Капралова, Н. ПРЕДГОВОР - Безсмъртната вселена, С., 1998, с. V.

3. Вж. “факсимиле от писмото на Клод Леви-Строс до издателката на сборника г-жа Мариана Тодорова, както и превода на писмото”, публикувани в бр. 30 на в. “Литературен вестник” 1999 г. от Васил Балевски.

4. Пак там.

5. Богданов, Б. По петите на изплъзващия се смисъл - Безсмъртната вселена, с. 21.

6. Дамянова, Ж. За случайната среща на структурализма и сюрреализма - посоч. съч., с. 44.

7. Пак там, с. 43.

8. Капралова, Н. ПРЕДГОВОР - посоч. съч., с. VІІ.

9. Пак там.

10. Живков, Т. Ив. Един юбилей в огледалото на спомена - посоч. съч., с. 115.

11. Пак там, с. 117.

12. Пак там, с. 118. В разсъжденията си за Кл. Леви-Строс тук Т.Ив.Живков се позовава на “Структурална антропология”, Париж, 1958.

13. Пак там, с. 115.

14. Милтенова, А. Числови модели в южнославянски средновековни erotapokriseis - посоч. съч., с. 51. Пасажът от статията препраща към “Структурална антропология” на Леви-Строс, Париж, 1973.

15. Пак там, с. 55.

16. Пак там.

17. Бояджиев, А. Добрият, средният и лошият час - посоч. съч., с. 62.

18. Пак там, с. 64.

19. Липчева-Пранджева, Л. Ревнивият преводач - посоч. съч., с. 30.

20. Пак там, сс 34-35.

21. Кръстева, Ю. Черепът: култ и изкуство - посоч. съч., с. 89.

22. Има се предвид годината на написване на рецензията. Става дума за статията на Юлия Кръстева “Главни видения” в сп. “Летература”, 1999/1, сс 3-9.

23. Кирова, М. Проблематичната другост - посоч. съч., с. 105.

24. Пак там, с. 110.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2003, № 3 (40)

Други публикации:
Литературен форум, бр. 30, 1999, с. 3-5.