|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЕМИОТИКА НА КАФЕТО Юлия Йорданова Може да се каже, че кафето е един от символите на Модерността, защото то съпътства основните промени в следренесансовата култура на Западна Европа. Усвояването на кафето става благодарение на великите географски открития и на интензивните пътешествия на западни аристократи в екзотичните колонии на имперските метрополии. Практикуването на културата, свързана с консумацията на кафе, много скоро след това навлиза в обичайните порядки на “цивилизования свят”, като се превръща в неизменна част от “умението за лицедейство в публична среда” (Георг Краев) - отначало в рамките на дворцовия живот и на аристократическите салони през ХVІ-ХVІІ в., а после и в условията на масовата градска среда, където през ХVІІІ-ХІХ в. се отварят първите “народни” кафенета. Пътят на кафето е дълъг и интересен, сложен и противоречив, защото от ориенталските помещения за опиати през артистическите салони до глобалните интернет клубове кафето бива постоянен атрибут на публичния живот и служи като най-прост “претекст за социално общуване” (Рая Заимова), независимо от неговия характер - религиозен, политически или художествен, маскулинен или еманципаторски. Доколкото всекидневната употреба на кафе в неофициална, но обществена (т.е. извън сферата на дома) обстановка изпълнява ролята на цивилизационен маркер, дотолкова изучаването на културата на кафенето като съставна част от културата на кафето като цяло се превръща в специален интерес на науките за човека. Пиенето на кафе не толкова заради физиологичния ефект на “черната напитка” върху състоянието на индивида, колкото заради комуникативния смисъл на консумацията на кофеина като ритуал и “социален акт” между хората представлява уникален обект за културологично осмисляне, свързан с проследяване историята на новоевропейската култура. А поради екзистенциалната вписаност на кафепиенето тук-и-сега в протичането на собствения ни живот, тази тема провокира любопитството на всички, които имат самосъзнание на - пряко или косвено - моделирани от западната култура хора.
От културно-антропологична гледна точка културата на кафето (и кафенето) се родее с културата на виното (и кръчмата), навлизайки в семиотичния комплекс на т.нар. “конструктивно пиене” (Мери Дъглас), разбирано като акт на социален обмен и културна комуникация, за разлика от другото - деструктивно, семиотически нулево, лишено от всякакъв културен смисъл и социално предназначение консумиране на кофеин и алкохол, пиене заради самото “наливане”. Въпросната “етнография на кафето [и алкохола]” (Панайотис Панопулос) задава широката методологическа база за възможни културологични изследвания на този сложен и двойствен феномен, който по своеобразен начин метонимизира културната история на нова Европа.
В този аспект интересна класификация на един от видовете артистично кафене предлага Пламен Дойнов в статията си “Кафене, меню, литература”, където определя литературното кафене като “място за правене на литература” (т.е. “работилница за текстове”, в която се създават предимно фикционални произведения), а писателското кафене дефинира като “място за събиране на писатели” (в което обикновено се произвеждат събития и се разказват спомени (за тях) - например “съюзното кафене” на писателите на ул. “Ангел Кънчев” № 5 в София от времето на социализма). Имайки предвид българския случай, Дойнов заключава, че “няма как да компенсираме онтологичната липса на литература в кафенето и [на] фикционална литература за кафенето", т.е. институционалната липса на литературни кафенета у нас, за сметка на изобилието от писателски кафенета в България, “Защото - допълва той - литературната антропология [изучаваща само втората разновидност?] не може да замести празното място, където би трябвало да бъдат своевременните литературни текстове” (Дойнов 2007: 168). Съществен пункт в неговите разсъждения, според мен, е и схващането му за особената литературна инициация, осъществявана в писателските кафенета, които - по неговите думи - “силно проблематизират йерархиите в литературата”. Според автора обаче, “Кафенето хоризонтализира отношенията, изравнява и сближава социални и стилистически, политически и поетически различия” (Дойнов 2007: 168), като по този начин сформира на практика търсеното единство на българската литература. Продължавайки тези разсъждения, можем смело да заявим, че точно това “хоризонтализиране” на писателските отношения, което е характерно за кафенето и което създава утопичната цялост на една (национална) литература, категорично не важи като социален стереотип за литературния салон, който според елитарната си природа и аристократическия си произход по-скоро “йерархизира” отношенията, разединява и отдалечава писателстващите творци по някакъв “кастов” (вкл. класов) признак. Ясно е, че на мястото на някогашните аристократически титли и духовни санове днес стоят съвременните академични степени и звания, икономически привилегии, държавнически отличия, административни длъжности, политически членства, професионални среди, приятелски кръгове, дори криминогенни групировки и други социално разслояващи маркери на изкушените “естети”. Съпоставяйки моделите кафене vs. салон в настоящия български контекст, трябва да отбележим, че пазарната стратегия на книжарници “Хеликон” например да презентира модела на литературното кафене, а не на литературния салон, според мен, е типологически верен избор, доколкото той цели масово, хоризонтализиращо, целокупно, общонародно, изчерпващо, “касово” участие на клиентите в разпродажбата на литературния продукт. От друга страна, моделът на литературния салон в съвременни условия у нас повече подхожда, според мен, на инициативи с професионално-специализиращ и поради това “елитаризиращ” характер, какъвто е случаят например с литературния салон “Литература на прага” (в две издания досега - “Нобелирани и други: литература на прага” и “Буквално: литература на прага”) с модератор Димитър Камбуров, преподавател по теория на литературата в СУ “Св. Климент Охридски”. Очевидно, в този и подобните му литературни салони не може да има безпринципна “всеядност” и тотална пропускливост на всякакви естетстващи литератори. Явно, в този и сродните на него формати на литературно сдружаване не може да се очаква масово участие и безразборно писателско “побратимяване” на литературни дейци от разни социални, експертни и пр. групи. В сравнение с демократичната концепция на литературното кафене, аристократичната същност на литературния салон по презумпция изисква възпроизвеждане на онзи стар, исторически изживян опит на автоелитаризъм, който днес единствено би ни предоставил гаранция за съхраняването на дадена естетическа “марка” или на отделни артистически почерци. Ето защо ми се струва, че и Кафенето, и Салонът по отношение на българския литературен живот днес имат равни шансове за съществуване, доколкото единият модел “пласира”, а другият “консервира” литературния продукт в динамичното единство на живото литературно производство-и-потребление.
Красноречива илюстрация на този “безвкусен” патриархален сюжет из фикционалните текстове на българската литература намираме в прозаичната пародия на Белия Дявол (псевдоним на Николай Тодоров Георгиев-Фол) от 1923 г. под заглавие “Вечеря на един читател в сладкарница “Цар Освободител” - посочена в статията на Катя Кузмова-Зографова (2007: 157-165). Описаният от този отдавна забравен български белетрист кафесюжет за “ядливите имена” в репертоара (“менюто”) на българската литература идва да покаже преждевременната криза на институцията “литературно кафене” у нас, когато литературната продукция се самоизяжда още в зародиш, а пишещите творци се избиват в беззъба “чичовска” свада: "- Ако обичате, нещо по-неподправено, например една българска халва, грис. Читателят веднага се досеща: - Кой, Елин Пелин ли ще ми препоръчаш? Коста: - Не, той не се продава тука. Ето оня там, до вратата - Георги Райчев. Читателят: - Дай да го хрусна." (Белия Дявол 1923) Метафората на литературоядите е позната, стара игра, която на фикцийно ниво тук представя типологическата изравненост на българското литературно кафене с политическия му дубльор. Уви, в нашенски условия между тях няма особена разлика! Посетителите в писателското кафене не творят, не “правят” литература, а политиканстват и се самоизяждат в партийни дрязги и естетически размирици. Няма я литературната “работилница”, за която говори Дойнов, има го само писателският клуб, твърде наподобяващ пункт за бистрене на политика. По всичко личи, че писателското и политическото кафене, “произведени в България”, се радват на еднакъв социален статут и са с идентичен литературен знак.
Този автор като че ли сам бърза да компенсира у нас “онтологичната липса на фикционална литература за кафенето” и да запълни “празното място, където би трябвало да бъдат своевременните литературни текстове”. Този разумен жест на поета казва много - и със сигурност това, че българското литературно кафене все пак съществува.
БИБЛИОГРАФИЯ Аретов 2007: Аретов, Николай. Кафенета, кръчми, салони и ханове в българската литература от втората половина на ХІХ век. // Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007. Белия Дявол 1923: Белия Дявол [псевд. на Николай Тодоров Георгиев-Фол]. Вечеря на един читател в сладкарница “Цар Освободител”. // Маскарад, год. І, бр. 24, 13.05.1923. Бибина 2007: Бибина, Йорданка. Кафето и кафенето в турската култура. // Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007. Дойнов 2003: Дойнов, Пламен. Кафепоеми. София: Пан, 2003. Дойнов 2007: Дойнов, Пламен. Кафене, меню, литература. // Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007. Кафене 2007: Кафене Европа. Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007. Кафенето 2005: Кафенето като дискурс. Съст. Георг Краев. София: НБУ, 2005. Кузмова-Зографова 2007: Кузмова-Зографова, Катя. От иманярските легенди до морната утопия виенско кафене. // Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007. Парушева 2007: Парушева, Добринка. Политическата култура на кафето. // Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007. Христакуди 2007: Христакуди, Фотини. Атинските кафенета и салони от края на ХІХ век. Салонът на Паламас. // Кафене Европа. Съст. Рая Заимова. София: Дамян Яков, 2007.
© Юлия Йорданова |