СКАЗАНИЕ ЗА ФОЛКЛОРА
(посткомунистическа версия)

Юлия Йорданова

web

В Париж през 1994 година албанският писател Исмаил Кадаре завършва забележителната си книга “Легенда на легендите”, която с двойното си отстранение спрямо собствената (източноевропейска) литературна традиция се оказва особено важна за българските читатели днес. Затова можем да благодарим на инициативата на издателските къщи “Стигмати” и “Жанет-45” и, разбира се, на труда на дългогодишната преводачка на Кадаре у нас Марина Маринова за находчивия им избор да ни поднесат едно полезно четиво.

Загърбвайки периода на социалистическата литература от дистанцията на постоталитарното време и западноевропейската позиция, в “Легенда на легендите” Кадаре разказва една оригинална история на литературата, проследявайки зараждането й от времето на мита през изобретяването на писмеността до противоборството между обособилите се впоследствие две словесни традиции - писмена и устна - през различни етапи от културната история на човечеството. Но широката рамка на темата не отваря ерудитско и мегаломанско повествование за перипетиите на словесността, а насочва разказа към една лаическа, неакадемична, проникната от есеизъм история на литературата, отвеждаща в крайна сметка към идеологическите й употреби в комунистическа Албания между 60-те и 80-те години на ХХ век. По този път авторът представя може би неочакваната теза за плодотворния антагонизъм между писмената и устната литература (както той предпочита да говори за фолклора и литературата) в идеологическия контекст на тоталитарната култура и по-конкретно в тази на балканските социалистически държави.

И така, ако комунистическите диктатури, според Кадаре, се залавят всячески да отстранят източника на свободното слово - Литературата, - то те не съумяват по никакъв начин да потушат неговия алтернативен modus vivendi, изявен под формата на народно словесно творчество. Държавната машина на тоталитарните страни се заема, с трагичен успех при това, да унищожи говорителите на свободната мисъл, било като изпраща писателите в китайските оризища, руските пустини или повсеместните затвори, било като ги разтрелва и обезличава без съд и присъда, било като ги претопява в масата произведени писатели по държавна поръчка, раздувайки щата на писателските съюзи и литературните учреждения за “промиване на мозъци”. Но тя никога не успява да предотврати действието на демократичната опозиция, проявена в словесността на анонимното народно творчество, което там и тогава, в полето на балканския “реален социализъм” се явява като “дига срещу посредствеността” (с. 33) на комунистическата литература.

Провиждайки родната си Албания като “страната с най-суров комунистически режим” (с. 11), за което може да се спори с Кадаре, авторът разказва невероятни “притчи” за олитературяването на народната приказка и за идеологическото преправяне на фолклора в Албания между 1968 и 1970 г. за приложните нужди на партийното възпитание. Човек може да умре от смях, когато днес чете за културните директиви на времето, изисквали незабавно “революционизиране” на традицията и задължителна смяна на обичайния персонаж с политически по-удачен такъв. Например принцовете и принцесите като “положителни герои” в мистичните разкази на народа трябвало според идеолозите на планомерното развитие в културата да бъдат заменени с героите на Нашето време, каквито са ударниците на труда или малките куриери по образеца на Павлик Морозов. Върхът на всичко е, когато “от горе” нареждат заменянето на вещиците и вълка (отрицателни герои!) с ЦРУ или Ватикана (имащи остри зъби и пронизващ поглед!), а добрите принцове - с партийни секретари или образцови строители на социализма (носещи благородството на агнето или заека и излъчващи добродетелността на овчарското куче или алпийските орли). “За щастие на децата - пише Кадаре - бабите им все още не бяха дискриминирани” (с. 40) и безумието на олитературената социалистическа приказка така и не накърнява мъдростта и целостта на традиционната “фолклорна” приказка.

“Легенда на легендите” обаче не завършва в този план като библейска пародия на култовата литература от времето на “тоталитарната империя” по израза на Кадаре. Напротив, белетризираната история на словесността продължава по-скоро като готическа гротеска, разказваща от една страна за етническите разпри около балканския юнашки епос, а от друга - за ужасите в новите произведения на този междинен литературен жанр, разположен на полосата между писмената и устната художествена реч. С разтерзаваща читателския интерес увлекателност Кадаре описва няколко “класически” сюжета от исторята на балканския фолклор, спирайки се примерно около споровете за авторските права върху билингвистичната (разпространявана на албански и на сърбохърватски език) легенда за Ютбина - легендарно място до гр. Баня Лука, залегнало в историческия епос от региона на албанските Алпи, Косово, Черна гора, Босна и Херцеговина като далечен спомен за “един от главните плацдарми на Османската империя срещу Европа” (с. 100). С болка на сърцето писателят говори за парадоксалната неразрешимост на подобни спорове, които се явяват само инструмент на националистични борби за присвояване на културното наследство и по този път за придобиване на геополитическо надмощие. “Онова, което е положително в албанския вариант - съобщава Кадаре, - е отрицателно в славянския, победите в едната версия са посочени като поражения в другата, героите са представени като антигерои” (с. 96) и в последна сметка фолклорът (или “устната литература” по терминологията на Кадаре) бива инструментализиран за целите на идеологическия конфликт между илиро-албанската и юго-славянската културни каузи.

Повествователният поток в “Легенда на легендите”, достигащ накрая и до историята на “политическия фолклор” от времето на комунизма, влече към тотално разомагьосване на манипулативните светове. С привкус на теоретична инвенция писателят споменава не само за познатата пространствена миграция на легендарните сюжети, но и за друго, “вертикално”, темпорално странстване на архетипните разкази във времето - от гръцката античност и историите за нещастията в рода на Атридите, да речем, до албанското настояще и последвалите го легенди за политическите жестокости в партийния двор на Енвер Ходжа през 1981 година. За Кадаре “този вид ужасяващ фолклор” (с. 127) възпроизвежда трайни мотиви в устната литература при неизменното покриване на реалността с мъглата на легендарното (не)знание. До убийствените отчески истории за Агамемнон или Авраам например авторът поставя подобни версии за престъпленията на тоталитарните вождове към собствените им роднини - на Сталин към сина му Яков, “подарен” на немците през Втората световна война; на Мао Дзедун към собствения му отрок Лин Бяо, погубен в Корейската война; на Енвер Ходжа към политическия му наследник, министър-председател на държавата и негов зет Мехмет Шеху... Има ли смисъл да прибавяме към повествованието на албанския писател и собствените си легенди, като тази за мистериозната смърт на Людмила Живкова, за която злите езици едно време говореха, че била убита от тайните служби?

При всички случаи Исмаил Кадаре разглежда легендата (безспорно, апологетично!) като граничен феномен, който е сред “главната част от духовната съкровищница на нашия свят” (с. 70) и е положен някъде между Историята, Мита и Литературата. Но за писател като Кадаре това пристрастие като че ли е позволено, защото неговата литературна дейност винаги е черпила от енергията на легендарното сказание и архаичния фолклор, възползвайки се от плодотворния антагонизъм между писмената и устната традиции в литературата. Ето кое обяснява и ключовото споменаване на Мигел Астуриас, бележития автор на “Легенди за Гватемала”, от Кадаре в началото на неговата “Легенда на легендите”. Очевидно тук става дума за легитимирането на специфичен, балкански “магически реализъм”, който чрез прозата на Исмаил Кадаре разкрива волята за съпротива срещу поетиката на “социалистическия реализъм” в литературата от близкото минало. Навярно т.нар. магически реализъм показва тенденцията да се проявява като “художествен метод” и “дисидентски дискурс” в литературата на еманципиращите се народи от постколониалните (в Латинска Америка) и посттоталитарните (в Източна Европа) страни. Дали не е време вече да потърсим тази нишка и в поетиката на българската литература? Например в прозата на Радичков? Или другаде?

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2004, № 5 (54)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 17, 2004, с. 4.