Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУМА, РАЗКАЗ И ТЪГА ПО РАДИЧКОВ

Юлия Йорданова

web

След успеха на първата книга на Инна Пелева в поредицата “Нова българска критика” на изд. “Просвета”, представяща оригинална “биография на четенето” върху Алеко Константинов, сега идва втората й книга в същия контекст, посветена този път на Йордан Радичков: “Дума, разказ и тъга” (София, 2004). Този книжовен труд се появява след скорошната кончина на писателя като навременен опит довчера живият класик да заеме собствена ниша в пантеона на големите български писатели, спрямо които тепърва ще искаме да съизмерваме своята - подложена на все повече рискове - култура на четенето.

И така,заглавието на книгата “Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” вярно показва методологичната основа на изследването на Инна Пелева, колебаещо се плодотворно между “жанровите” (или по-точно “дискурсивните”) формати на литературната критика, история и теория. Думата на Радичков като аспект от специфичния авторски лексикон, изграждащ повече от 50 книги, писани за около 50 години, става предмет на любопитни вглеждания от страна на Пелева в узуса на художественото слово и в идиосинкразията на писателската лексика. По този пункт авторката разглежда написаното от Радичков като литература, която не “съчинява”, а по-скоро “превежда” от един тип български език на друг. Теоретизациите в тази посока довеждат авторката до извода, че Радичковото повествование се явява “превод-в-наратив” (с. 198), който транспонира българския език не само в посоките от регионално (черказко) към национално (българско), но и от архаично (предлитературно) към модерно (влитературено) изговаряне на света и хората. Повечето от разказите, новелите и повестите на Йордан Радичков са разчетени от Пелева като наративи, тръгващи не от случката, както може би е обичайно за технологията на класическия (в българската литература - напр. елинпелиновски) тип разказване, а обратно - като “сказове”, тръгващи от думата, от локалното наречие, от “диалектемата”, която по свой път води до битийни проблеми и битови ситуации, годни да се превърнат в Литература. Разбира се, тук не става дума за наивно, литературно “нормализиране” на фолклорната реч - известно повече като феномен на фолклорна стилизация в литературата, а се има предвид преднамерената игра на словото в Радичковата белетристика, което “скача” от едни исторически пластове на езика в други, от едни смислови нива на речта в други, за да се изпита по този начин удоволствието от самата възможност да се казва нещо. В този план книгата на Инна Пелева заявява, че “да открием абсолютната си отчужденост от това българско, да посъзерцаваме неспособността си да го разчетем [...] - срещата с Радичковото писане дава точно това доста особено преживяване” (с. 286-287). Тук психологическата съпричастност на читателя към текста не може да бъде на ниво персонажна или сюжетна кореспонденция, а на ниво език и на чисто асоциативните свободи, които той предлага. Ето защо “другият”, “чуждият” български език в художественото слово на Радичков ни дава прекрасен повод да поразсъждаваме и да потъгуваме, според Пелева, над ефимерността на “българското”, което винаги ни убягва в частните (диалектни или индивидуални) употреби на езика. В това отношение творчеството на Радичков се оказва опасно провокативно към нормативната представа за “българска литература”, дори в нейните регионални спецификации (като литература на Добруджа у Йовков, на Шоплука у Елин Пелин, на Македония у Д. Талев, на Северозапада у М. Георгиев много преди самия Радичков и т.н.), които работят с предпоставката за вярно отражение на езиковата действителност.

Заедно с това разказът на Йордан Радичков като уникална форма на литературно самоизразяване в изследването на Инна Пелева се проектира върху големия фонд на литературното наследство и фолклорния макротекст, което довежда накрая до относително дръзката “догадка, според която смисълът на голяма част от текста “Радичков” е да няма смисъл” (с. 59). Проучването на Пелева историзира явлението “Радичков” на фона на “посланийната” литературност на Другите - предшестващите писатели, съвременните белетристи, авторите публицисти и дори безменните творци на словото, обвързани по един или друг начин с традиционната за българската литература тема за селото. Но за разлика от възрожденско-народническата или социалнокритическата линия в “селската проза” на другите автори, които целят неща, трансцендентни на самата литература, повествователният синтаксис на Радичков реди очуднени визии на “малкото отечество”, които в системата на собствения му, домашен “магически” (според Св. Игов) или “гротесков” (според М. Баева) реализъм като че ли изпълняват самостойна роля. Спрямо привидните подобия с изговореното преди това от другите писатели Инна Пелева съзира в “натвореното” от Радичков преди всичко неразчитаемото, идиоматичното, нетрадиционното, което изтъкава от край до край неговите фикционални характерологии и въобразени именувания. В този смисъл “Радичковите текстове пародират не само литературни модели на авторско словесно поведение, придобили статута на класически за националната художествена традиция [...] - отбелязва Пелева; - произведенията на твореца не рядко осъществяват и иронично цитиране-трансформация на наративни принципи, характерни за фолклорната култура на думането” (с. 310). И като опровержение на тези, които все още продължават да мислят писателя Радичков като “въплъщение на алитературността, на самородната, самоука, неповлияна стихия на устността” (с. 161), - която все пак е приела формата на литература! - това изследване предлага нов, специализиран прочит на типично литературните манипулации в белетристиката на Радичков с псевдофолклорните форми на повествование. Във връзка с това прави впечатление пространният пасаж от книгата на Инна Пелева със съпоставката между “Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч.” от Георги Раковски и множество части от текстовостта на Радичков. Резултатът според авторката е прост - Радичковото писане изправя читателя “или пред фактологически свръхточна (като в научна енциклопедия, като в етнографска дисертация - чийто първообраз сякаш е “Показалецът” на Раковски! [бел. моя - Ю. Й.]) имитация на живота, какъвто е тук нейде, но преди магистралите, телевизията и кока-колата, или пред изключителна фантазия, способна да насъчини едно много автентично звучащо село, което, макар и да съблазнява нуждите на четящия българин от досег с “изконните неща”, му е напълно чуждо като производствени и интерпретативни практики” (с. 285). Да си спомним само за Радичковия верблюд и всичко ще ни стане ясно - защото няма такова “животно” в българската фолклорно-демонологична традиция, а това е чисто литературна подмяна, извършена пред очите на модерния българския читател, с руската лексема за “камила”, която в контекста на Радичковия раз-сказ вече може да означава всичко и нищо едновременно. (Всъщност, една езиковедска експертиза на русизмите, проникнали в българските говори и от там - в художествената проза, не би била излишна с оглед научната верификация на този “фолклоризъм” в литературата на Радичков.) Така или иначе изводът от направеното изследване в “Дума, разказ и тъга” е налице - “Радичков прави литература из/от дълбинното си недоверие в литературата” (с. 45) - бихме добавили: и във фолклора - и това, повече от всичко друго, в новата книга за Йордан Радичков няма как да бъде оборено. Точно това обстоятелство, според мен, предрешава и особеното място на писателя в класификацията на българския литературно-исторически канон в непосредственото бъдеще.

Отчужденият ракурс на теоретика и дистанцираният поглед на историка към художествената литература в проучването на Инна Пелева неизменно са съпътствани и от читателската интимност на литературния критик. Още повече, че появата на тази книга за писателя съвпада с последните му дни приживе. Тук - сякаш като знак на странна телепатия между съвременници - твърде често се говори за тъга: смрачената тъга на писателя и рефлекторната тъга на читателя, породени като че ли от общата мъка “да си успешен и да остаряваш, да си талантлив и да си смъртен” (с. 366). А може би вече е време да заговорим за двойната одареност на литературния човек - на писателя и на читателя, които еднакво имат право на своята дума, разказ и тъга.

 


Пелева, И. Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга, София, 2004.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Култура, 2004, № 42.