В ГРАВИТАЦИЯТА НА НЮТЪН

Юлия Йорданова

web

“Наричат го женомразец, чудовище, гений...” - това бе слоугънът на първата изложба с фотографски оригинали на Хелмут Нютън у нас, организирана от “New Moment Bulgaria” с куратор Емил Захариев и поставена през месец април т.г. в Червената къща “Андрей Николов” в София. Гигантски черно-бели платна с изображения на голи женски тела в естествени размери и невероятни пози, пред които човек може да настръхне от ужас, възторг и милост. Усмихнати лица и сърдити изражения, плоски гърди и набъбнал бюст, отчаяна голота и увещаващо разсъбличане, доброволно унижение и скрита агресия, черно-бяла простота на рисунъка и пищна инсценировка на заснетото... Всичко това бе показано за първи път пред българската публика и като че ли изложбата имà нееднозначната роля както да отдаде почит пред напусналия ни миналата година творец, така и да провокира естетическата норма и моралната порядъчност на (добре възпитаното в патриархалните ценности?) българско общество. Любопитна гледка бяха и самите посетители на тази експозиция, като се почне от подмамените порно любители и се стигне до шляещите се арт сноби. Но все пак това, което неустоимо привличаше всички, като че ли бе странният чар на Нютъновата фотография, възбуждаща интерес, удоволствие и несъгласие. Защо?

“Нютъновите снимки не са на жени, прелъстителки, лесбийки, метреси или любовници” - пише Бране Кович в съпътстващо проявата албумно списание за изкуство и реклама (“New Moment”, № 26, с. 11). Защото фотографиите на Хелмут Нютън не показват това, което виждаме. Нещо повече - те казват, говорят, разказват, отправят послание, което трябва да бъде прочетено, разшифровано, тълкувано, измислено. Това навярно идва от странната предразположеност на автора както към документалната фотография на уличните журналисти и paparazzi, така и към фикционалния жанр на студийните снимки за модни списания. Да, всеизвестни са куриозите от професионалната биография на Нютън: уволнен като фото репортер от “Singapore Straits” поради некомпетентност и фаворизиран като фото “моделиер” от списанията “Vogue”, “Playboy”, “Stern”, “Elle”, “Nova” и мн. др. Това, според Кович, е Хелмут “Извратения”, който се е научил “да играе на “виж-повярвай”в съвременния панаир на суетата” (с. 5), подлагайки на безкомпромисна ирония всички клишета на фотографския занаят, медийната манипулация и комерсиалната мода. Така Нютън се оказва жесток и към самия себе си в качеството си на фото полиглот, владеещ професионалните езици на визията, издържащ се от тях, но и отмъщаващ им за идентичностните щети, които му нанасят. На “ничията земя” в изложбената зала обаче фотографиите на скандалния творец вече не “сплетничат” с принципите на пазара или политиката, а упражняват оня специфичен метаезик, който познаваме отдругаде и отпреди появата на това изкуство - снимките от ръката на Нютън показват и крият едновременно, фиксират миг от живота и оповестяват друго сказание за съществуването, ухажват егоцентризма на човека и претопяват собственото “аз” в огледалото от чужди ликове...

Но защо все пак само жени? (Впрочем на изложбата в Червената къща се “мъдреше” в размерите на билборд и фотос на Хелмут Кол, изобразяващ доволен в класическата си овластеност костюмиран мъж - вероятно номинална препратка към “перверзния” Хелмут или патерналистична реплика към разголените жени.) И защо всички отснети модели са все в разтерзаващо възбудени или апокалиптично апатични състояния? Жена “на четири крака”, обуздана с верижка на куче; жена, подпряла задницата си на горещ радиатор; жена с неизтръскана цигара или недояден сладкиш между бедрата; жена, излегната под нимбата на нощна лампа; жена, просната като мъртва на асфалта, готова да бъде прегазена, обладана, фотографирана в беззащитната си голота... Някои свидетели на Нютъновата мистификация веднага биха помислили: това е жената-жертва, опредметената телесност на “женския” човек, Жената като “обект” и никога като субект на еротично преживяване, хербаризирана в снимките на похотливия фотограф. Не случайно този творец многократно е бил осъждан от недалновидната част на феминистката аудитория. Но дали “лошият” Хелмут всъщност не подвежда с визуалната си хипербола на женската подчиненост пред властта на мъжкия поглед? Дали намерението на художника с хищния обектив не е било точно обратното - чрез преекспониране на традиционните (о)позиции да смути обичайната навичност на патриархалния човек - както на мъжа, така и на жената! - и с това да прокара своята “нежна революция” в еротичната и преимуществено фалоцентрична област на художествената фотография? Тежката визуална реторика на Нютъновите снимки добре показва дистанцията на автора от моделите и от вменените отношения между половете. Мъж сервилно целува женска ръка, която обаче изглежда като отсечена, непринадлежаща; мъж вози в инвалидна количка жена, която обаче изглежда напълно здрава и независима; мъж напада жена в гръб, която обаче сластно го придърпва в слабините и накрая става неясно кой кого похищава и т.н. В последна сметка снимките на Хелмут Нютън като че ли освобождават “кучката” от намордника й и призовават пасивната голота на жената да заговори на своя език, оборвайки по този начин мачистката теория, категорично заявена от мислители като Хосе Ортега-и-Гасет: “може да се твърди, че съдбата на жената е “съм с оглед на мъжа” поради първичните черти на своята (нещастна) женственост - обърканост, слабост, чувствителност” (Ортега-и-Гасет 1999: 119). Не, вече жената не е това, което виждат очите ни, още повече - в хиперболичните, саркастични и нудистки снимки на Хелмут Нютън! Какво е тогава?

Потърсете пак - “Special Collection” на Хелмут Нютън.

БИБЛИОГРАФИЯ

Ортега-и-Гасет 1999: Ортега-и-Гасет, Хосе. Човекът и хората. София, 1999.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Култура, № 17-88, 2005, с. 3.