ЕКСПОНИРАНИЯТ ЯВОРОВ

Юлия Йорданова

web

Едно стихотворение в личното тефтерче на поета не принадлежи на Поезията. То не е литература, то е записка, чернова, драскулица-за-себе си. Пиктограма. Писане със зачеркване, рисунка.

Едно стихотворение с посвещение не принадлежи на всички читатели. То е само за един човек, за един-единствен, Привилегирован читател. То си има адресат. Затова стихотворението с посвещение е Писмо - независимо как изглежда и какво го чака. Останалите му читатели са джебчии, крадци на прочита, нарушители на обществения ред, смутители на “душевния мир”, взломаджии. Неканени гости в личния свят на човека.

Изобщо, написаното “за Някого” остава да бъде нещо лично, частна собственост, персонална неприкосновеност. Уникат. Какво става с него обаче, когато то е толкова хубаво, та бъде публикувано; когато то е толкова значимо, та бъде обнародвано - за всеобщ поглед и всенародна почит? Какво става, когато съгрешим с Писмото и го превърнем в Поезия? Когато Литературата напусне личното пространство на Живота и се повери на всички?

Лесно е да се каже, когато авторът приживе публикува творбите си. Трудно е, когато те останат “в архив” и “завещание”. Тогава ние трябва да преценим доколко те са Изкуство или суета, нещо, което (не) си струва, опит или неуспех, “произведение” или чернова, нещо важно или нищо особено.

На този благословен риск са се подложили авторите на литературната изложба “Посвещението на Яворов” с архивни материали от личното наследство на поета, поставена в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София от 17 до 31 януари 2008 г. Милкана Бошнакова (НБКМ), Пенка Кирякова (Къща музей “П. К. Яворов” - София) и Ивелина Велинова (НЛМ) разтварят пред широката публика “тайника” на Яворов и изнасят оттам последните поетически “скрижали” на гения - неговите лични бележници и интимни писмовници, скътали стихове с посвещения, дневникови записки, пътеписни бележки в ръкопис и стенограма. Историк, литератор и художник днес привеждат в известност дълго таени от наследници и специалисти лични материали, които поставят на изпитание т.нар. образована публика. Защото тя неизбежно трябва да прецени кое от тях “става за четене”, а не рутинно да обори или преповтори вече наложената литературно-интерпретаторска традиция.

В подобни случаи евристичната позиция е задължителна. Често обаче отбраната аудитория не знае как да се държи - дали както преди или другояче; дали благоговейно-поклоннически (според публичната представа за литературния творец и начина на неговото огласяване), дали професионално-критически (според експертното задължение на специалиста да анализира и прецени културния феномен), или пък импулсивно, първично, интуитивно, “по човешки” (да хареса или отхвърли текста по свой вкус, така както биха направили всички хора - грамотни или невежи, харесващи и нехаресващи). Сиреч не е съвсем ясно как трябва да се отнася квалифицираният възприемател на придобилото публичност частно произведение на художественото слово - “възпитано” (с поведение на добре култивиран читател) или “порочно” (подобно на литературен воайор, на читател “от пръв поглед” на лично-белязаното творение на словесността). Ние не знаем - защото няма още наука, създадена за това. Няма такава приложна дисциплина, която да обяснява как трябва или просто как може да гледаме към непредизвестеното като стойностно творение, сменяйки собствените си роли на зрители според динамичната комбинация от социални идентичности, която представляваме - ту на “просто човек”, ту на “дипломиран специалист” хуманитарист. Кога сме само единият или / и другият?

Впрочем авторите на тази експозиция и на съпътстващия я албум като че ли твърде сръчно заиграват с това трепетно раздвоение у “ведомите” литератори. Те ту ни предлагат системен маршрут на експозиционния прочит в посока на часовниковата стрелка: в 4 последователни групи на посветени стихотворения от Пейо Крачолов Яворов (първа група - на роднините; втора група - на македонските съратници; трета група - на литературните събратя; четвърта група - на любимите жени), с общо 14 обекта на литературно посвещение. Ту ни предлагат “въздушен” преглед, ефирен прочит на високите текстове на поета гений: от “Две хубави очи” (уж посветено на Мина Тодорова, сестра на “колегата” от литературния кръжок “Мисъл”) до “Хайдушки песни” (образцовата фолклорна стилизация, посветена на лидера на македонското пробългарско движение Гоце Делчев и свързана със спомените “Хайдушки копнения”) на Пейо Яворов. Посетители на изложбата, ние “прелитаме” над стъклените ковчези с предмети от бита на чирпанския словотворец и се “спускаме” между фототаблата, представящи сканирани уголемения на ръкописни текстове, излезли изпод ръката на големия български поет. Четем творбите с посвещения, дарени от твореца на други лица, и гледаме предметните подаръци, връчени на Пейо Крачолов от най-близките му спътници в живота (Любовта), поезията (Литературата) и борбата (за Македония) и се дивим на единството и разнопосочността на феномена “Яворов”.

Свидетели сме например на това как стихотворението “Стон” с едно зачеркване става “На Лора”, как стихотворението “Моята изповед” (посветено на дъщерята на д-р Кръстьо Кръстев - Офелия) изведнъж засенчва изпод линия стихотворението “Песента на човека” (посветено на Бащата на Офелия и на кръга “Мисъл”). Виждаме как грузинската кама на Яворов, подарена му от Гоце Делчев, с луминисцентния си отблясък внезапно раздира черния кашмир на дамския шал от съседната витрина, и как бинокълът на Тодор Александров (присърдечния на поета харамия) незабелязано се взира в микроскопичните медальони с изсъхнали теменужки на малката Мина (сестрата на вечно унилия автор на идилии Петко Ю. Тодоров). После неусетно съзираме как жизнерадостната снимка на непознатата днес Весела Монева-Олзомер - една измежду многото любовници на поета Яворов - тайно се усмихва на кичозното шалче, подарено на Яворов от хромия поет Пенчо Славейков... Улавяме се, че правим ненадейни осморки между витрините и внезапни осмози между текстове и вещи на Поета, продължавайки участието си в нестихващата “игра на сенки” между реални хора и литературни образи.

На кого (или на какво) е “Посвещението на Яворов” - запитваме се най-после. Едно или много са вдаванията на поета? За какво точно става дума в стихотворението “Посвещение”, станало мото на изложбата по повод 130-годишнината от рождението на П. К. Яворов:

на теб аз никога не се наситих,
на мен ти никога не измени:
света пред тайните ни би се слисал,
другарко моя, моя волна мисъл.

Това “посвещение” ли дава основание на Михаил Арнаудов да нарече Яворов “мисловен поет”? Дали пък точно това отдаване на мисълта, изобразена като любовница, не е емблема на собственото призвание на поета Яворов като поет на любовта? Кой може с абсолютна сигурност да се произнесе за множествената природа на Посвещението у Яворов? И все пак бих казала, че в тази изложба става дума за показ на множество житейски посвещения в иначе единното поетическо самопожертвувание на Пейо Яворов. Това е изложба преди всичко за “Посвещенията на Пейо Яворов” - лични, граждански, литературни.

В този смисъл изложбата на Бошнакова-Кирякова-Велинова ни предлага един “пълнокръвен” Яворов, който е нещо повече от “автор на текстове” - тук той е човек, съставен от притежания, желания и посвещения. От гледна точка на литературната музеология предложената експозиция има тематичен характер: тя представя само онези произведения от творчеството на поета, които са посветени Някому. Нека кажем на кого: 1. Екатерина Найденова (сестра на поета); 2. Племенниците на Пейо Крачолов (Милкана, Найден и Ганка); 3. Атанас Крачолов (брат на Пейо Яворов); 4. Гоце Делчев (войвода на македонстващия поет); 5. Тодор Александров (другар по борба); 6. Тодор Николов (приятел); 7. Д-р Кръстьо Кръстев (водач на литературната група “Мисъл”); 8. Пенчо Славейков (първият известен потомствен поет в българската литература); 9. Боян Пенев (авторитетът на Академията); 10. Владимир Василев (издателят, редакторът, меценатът); 11. Нонка Чипева (вдъхновителка на “Калиопа”); 12. Дора Габе (претендентката за прототипа на “Две хубави очи”); 13. Мина Тодорова (благовестената жена в любовното посвещение на Яворов); 14. Лора Каравелова (чудовищната муза в любовта на поета).

Интересно тук е, че без да бъде мултимедиен, експозиционният дизайн на тази изложба разчита на много “канали” в информационната чувствителност на посетителя. На високо интелектуално ниво тя въздейства с фототипните репродукции на ръкописните оригинали, възприемани като повод за бъдещи интерпретации. На междинно културно ниво тя влияе с прекомпозицията на група текстове от известния поет, които предизвикват школски възпоминания и любопитни преоткривания. На следващо ниво тя причинява асоциации с личния житейски опит на зрителя, разгадаващ по своему “червената нишка” в избраните цитати от размисли на поета, съпътстващи тематичните текстове. На друго, сетивно ниво предметите отключват у посетителя “нагон за идентификация” с Другия у човека Яворов - любовника, поета, скиталеца, егоцентрика, самоубиеца и т.н. Но най-любопитно в тази временна подвижна експозиция, посветена на Пейо Яворов в Народната библиотека в София днес, като че ли са неговите лични бележници, изложени непосредствено под портрета на поета, направен през 1906 г. от художника Михаил Кръстев.

На тях именно е посветен мегаалумът “Личните бележници на П. К. Яворов” с разчетен текст, увод и обяснителни бележки от Милкана Бошнакова, дело на изд. “Захарий Стоянов” (2008). Според авторката, “Изданието цели да представи в автентичен вид важни документи на един от най-ярките български таланти” (с. 21), който - макар и дълго след смъртта си - продължава да изненадва литературните архивисти с неиздадени и непроучени до днес произведения. Тук са 9-те джобни тефтерчета на този смугъл и разблуден син на българската литература, които дават незаменима представа за неравномерното протичане на творческия процес у Яворов. Изправени пред двата Анхиалски, трите Софийски, двата Стенографски и двата Македонски бележника на Пейо Яворов, ние сме поставени пред повторно оспорване на тезите на проф. Михаил Арнаудов, според когото Яворов почти не преработвал произведенията си. Уви, тук намираме безспорно доказателство, че това не е така! Рекорд например бележи поемата “Нощ” - с девет редакции, наред с почти изцяло задраскани и преправени до неузнаваемост произведения на поета. Освен това около пет от общо петдесетина стихотворения в тези бележници за първи път виждат бял свят и се срещат с публика, поради което ние, посетителите на тази изложба и читателите на това факсимилно издание, подготвено от Милкана Бошнакова, можем да се чувстваме избраници на днешния ден.

Но нека оставим дилемата за творческия процес у Яворов и помислим за друго - дали тази изложба би била възможна след определено време, например за 200-годишнината от рождението на поета? Едва ли. И кожените ръкавици на столичния поет, и кенареното фишу на неговата примадона, и изтънелите страници на оцелелите 9 от предполагаемите 12 тефтера на Пейо Яворов навярно ще бъдат вече прах въпреки всички консервационни усилия. Ето защо е необходимо графичният и вещевият свят, свързан с наследството на българската художествена литература, да придобие нов, дигитален образ, да се снабди с широк, виртуален трезор, за да могат бъдещите читатели да се докосват до неприкосновимото. Истинският музей, според Андре Малро, е за това - да осигури след време “присъствие в живота на всичко, което би трябвало да принадлежи на смъртта” (Малро 1983: 160).

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Малро 1983: Малро, А. Въображаемият музей. // Михайловска, Е. Андре Малро - културологичен портрет. В две части: За него и от него. София, 1983, с. 160.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
Култура, бр. 7, 22.02.2008, с. 6.