Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

С CANON ОТВЪД КАНОНА

Юлия Йорданова

web

В миналия брой на вестник “Култура” българските почитатели на фотографията се сбогуваха с един от “създателите на съвременната иконография” - Хелмут Нютън. Днес обаче ние сме свидетели на друго събитие, което сякаш идва да ознаменува безсмъртието на този художник с апарат в ръце - фотографската експозиция “Снимка на годината - България 2003”, представена между 5 и 25 февруари т.г. в Националната художествена галерия в София. Да, сякаш това е събитие не само в негова памет, но и в чест на всички други визионери на образа, защото погледът на фотографа остава безсмъртен поне толкова, колкото и заснетият от него обект.

Фото изложбата в София е второ издание на Националния конкурс “Снимка на годината” като част от дългосрочен проект между “Канон България” ЕООД и Националната художествена галерия, които се стремят да подпомогнат и проследят развитието на съвременното фотографско изкуство в България. Наред с това проявата цели обогатяване на националния художествен фонд “Произведения на съвременната българска фотография” в НХГ след основаването му преди десетина години с помощта на швейцарската фондация Pro Helvetia. Инициативата преследва амбициозната задача тази фото селекция да бъде ежегодна и така да се сформира българско фотографско общество, съставено не само от професионалното малцинство на обучените фотографи, но и от изкушеното мнозинство на една културна публика, способна да декодира спецификата на фотографското послание.

Веско Боришев - Помашка сватба

Веско Боришев - Помашка сватба

Наградените, номинираните и изобщо допуснатите до последния кръг във фото конкурса български автори представят около 90 произведения (от първоначалните 600!) в класическите за професионалното жури категории на репортажната и художествената фотография плюс номинации за фотографски цикъл и най-млад участник. Независимо от тези параметри на конкурсната изложба обаче, галерийното пространство създава допълнителни отношения между творбите по теми, похвати, авторско присъствие и дори по зрителско предпочитание на фаворизираните работи. Фотографията се оказва изключително чувствителна към контекстуалното си битие и настоящата изложба в Царския дворец доказва това. Там фото журналистиката неусетно транзитира в арт естетика, а видимо “творени” в живописен стил снимки изведнъж придобиват актуална функционалност и репортажна смисленост.

Кадърът на Олег Попов от войната в Ирак например изобразява от висок план войник в гръб и строени пред него цивилни мъже, зад което лесно можем да разпознаем реалната ситуация на власт и подчинение между Изтока и Запада днес. Но тежките чалми на мъжете с черни бради странно властват над невзрачната платнена каска с разнищени прорези на голобрадия войник и питащо-недоверчивите очи на мюсюлманите застрашително надделяват над крехката безлична фигура на самотния християнски воин. В този случай журналистиката бързо се изчерпва откъм информативност и неусетно преминава в алюзивното поле на изкуството, което не спира да задава вечните въпроси: кой ще победи, кой ще умре пръв, защо Аз да съм този, а те да са Другите, защо всичко да бъде така… Фотографията на Юлиан Анадолийски пък, представяща живописна сцена от трудовото ежедневие на Изтока, надмогва колористичната и експресивна интенция и се превръща в етнографски документ, представящ бита и нравите на местното население. Двама мъже в пъстри дрехи и шарени чалми се радват на следобедната си почивка сред разхвърляните инструменти на своя неразпознаваем от чужденец занаят. Единият се е излегнал на стола си под слънчевите лъчи, а другият се е съсредоточил в автохигиенистична дейност, извършвайки педикюра си не с нокторезачка, а с нащърбен нож… Границата между блажената ориенталска нирвана и митичния садомазохизъм на азиатския човек се оказва почти невидима - малко остава единият да се разбуди и да грабне ножа от другия, за да го насочи срещу зрителя на снимката... Но отвъд тези типично европейски фобии остава ясното съобщение на фотографията за привидното охолство и ужасяващата бедност на местните хора, за мигновението на безметежния им сън и угнетението на битовата им съдба. Защо е тази ведра нищета и затрогваща несправедливост в съвременния свят, питаш се в плен на журналистическата новина и етнографското разкритие. Как икономическите обстоятелства могат да се превърнат в културен белег и сетне в научна презумпция и артистичен факт... Чудно нещо е фотографията!

Асен Цонев - Квалификация

Асен Цонев - Квалификация

Българската изложба в Националната художествена галерия предава вълнуващото многообразие на видимия свят през призмата на “националната” камера. Интересно е, че на таблáта в Двореца стоят фото картини не само от родната действителност, както може да се очаква от един конкурс за българска снимка на годината, но и фото изображения от различни покрайнини на глобалната вселена с подчертан приоритет на етническите и социалните малцинства - помаци, роми, старци, деца, африканци с товар на главите, бедни азиатци... Вкусът на българските фотографи през 2003 г. към регионалните светове и маргиналните групи разкрива желанието за синхронизиране с общия интерес на световните фотографи към всевъзможни места на границата и фигури на болката. Хуманистичното послание на професионалната фотография в този случай е недвусмислено - зрителят е изправен пред човешкото страдание на снимката, което причинява катартично преживяване от угнетяващото чувство за анонимна вина до вдъхновяващото желание за спонтанна помощ на този отпаднал от благоденствието свят. Независимо дали става дума за футболния фен в инвалидна количка от снимката на Славчо Калинов, или за двуетажната къща, построена от отпадъци, в снимката на Николай Бозаков, епифанията на човешката участ в произведенията на българските фотографи от 2003 г. разбужда моралното сетиво у зрителя и очиства погледа му към другите хора. Това “ценителско отношение към света”, което притежава фотографията според Зонтаг, облагородява посетителя във фотографското ателие, благодарение на което днес можем да се гордеем с представеното от Асен Тонев и Мариета Тодорова-Карастоянова (наградени), от Олег Попов, Веселин Боришев, Вера Райчева и Цветан Четъшки (номинирани) в конкурса за българска снимка на 2003 година.

Цветан Четъшки - Есенно море

Цветан Четъшки - Есенно море

В извънредния раздел “Фотографски цикъл” наградата е присъдена на поредицата “Кукери” от Николай Илиев, която по драматичен начин разиграва същото противоречие между “художествена” и “журналистическа” фотография, разпознаваемо в изложените фотографски фрагменти. Серията снимки, визиращи моменти от кукерския карнавал в Западна България, видимо се колебае между жанра на фотографския репортаж и на фотографското есе, като в последна сметка демонстрира май закономерната еклектика на визуалното повествование. Дали и доколко е възможен фото наративът остава професионален проблем на специалистите по фотографско изкуство, но интересното тук е подредбата на кадрите (в посоката на тяхното разчитане - от ляво надясно или от дясно наляво?) и (не)зависимото присъствие на всяка сцена от предложения фотографски разказ. Сред общо взето баналната екзотика на кукерския маскарад, който можем да видим публикуван в официалния академичен печат, излъчен по редовната телевизионна емисия или заснет в семейния фото архив на самите участници, изпъква тя - “истинската” снимка, която те спира обезмълвен пред мистерията на образа. Усмихнато момиченце прегръща кирливата си кукла - синьо зайче - и двете гледат право в обектива, докато край тях преминава импозантното шествие на маскираните фигури и празничната тълпа. Детето сякаш не е част от потока на митичната игра и лъжата на възрастните, а е застанало в един свой, несподелим и надземен свят на фантастична реалност, която обаче изглежда по-истинска от всяка друга заради неизменната вяра в него. Кукла и човек позират с безизкуственото си упование в играта, докато предрешените фигури маркират обредната автентика на празника, пародийно разменили местата си. Кой е по-честен в играта на маски и по-искрен в илюзорната вяра, питаш се поразен. Същата обърканост произвеждат и снимките, направени от Николай Литов и Марин Каравелов, които обаче изправят зрителя не пред инфантилната или ритуална реификация на действителността, а пред изчистената дилема на екзистенциалното случване. Фотографията на Н. Литов представя подготвена за траурно поклонение млада жена с неестествено сексапилен бюст в открития ковчег, докато фотографията на М. Каравелов представя старица на смъртния одър с ококорен пред обектива поглед, сякаш самата тя е живо проявление на смъртта. Неочаквано обвързани в раздалечените изложбени зали, двете снимки образуват “фотографски цикъл” и поставят въпроса за крехката граница между живота и смъртта, между желанието и отвращението, между спомена и съществуването. Сдвоени по този начин, те предизвикват и изначалната автотематизация на фотографията като възпоменателно изкуство с неговата неизбежна естетика memento mori дори тогава, когато краят предстои и настоящето все още продължава...

Скръбната атмосфера, която излъчват повечето изображения от фото конкурса, бива уравновесена от виталната визия в серафичните снимки на Стоян Илиев, Мариета Тодорова-Карастоянова, Стефан Марков, Вера Райчева и някои други автори. Наред с пейзажа впечатляващо присъствие в конкурсната изложба има детският персонаж, който дори може да се приеме като стигматизиращ мотив в продукцията на българските фотографи от 2003 г. Усмихнатите момичета с Корана в ръце (от снимката на Румяна Тонева), летящото като Икар момче плувец (от снимката на Стоян Ненов), играещото си като “На дама” момиче върху стелажите за сушене на плодове (от снимката на Юлиан Анадолийски), разхождащите се по покрива ангелоподобни хлапета с черни коси (от снимката на Вера Райчева), момчетата със запушени уши зад военния тромпетист (от снимката на Пиер Петров), ухилените малчугани с бръснати глави пред неотразимите стъкла на бордея (от снимката на Боряна Кацарова), както и много други детски ликове от фотографските платна в Художествената галерия днес ни връщат надеждата, че времето все пак е обещаващо. Заснетото дете никога няма да остарее и дори когато надживее собствената си смърт, то пак ще бъде образ на безкрайно далечното бъдеще в очакване на онова невероятно порастване, когато всички малки хора мечтаят да станат големи. Може би случайно, а може би нарочно е поставена на финално място във фото изложбата от 2003 г. снимката на около 10-годишно момче в полупрофил, вдигнало гордо глава над скръстените си ръце. Какво необяснимо, несравнимо с нищо друго тържество в изражението на това детско лице! Изкушаваш се да бъдеш този образ (а може би вече го имитираш, докато го гледаш!), даже си спомняш, че някога си бил (но къде ли е сега снимката на твоите десет години?), или пък си представяш, че той ще стане също като теб (когато порасне, разбира се)… И изведнъж този толкова семпъл фотос, направен от Николай Гушевилов, става май “твоята” снимка, която избираш за спомен от конкурсната изложба.

Вера Райчева - Ружа и небето

Вера Райчева - Ружа и небето

Фото експозицията в Националната художествена галерия явява българския опит в класификацията и класицизацията на фотографското изкуство от 2003 г . Опрощавйки такъв не малък грях в организацията на изложбата като липсата на снимкови заглавия, трябва да признаем, че фирмата меценат на българското фото изкуство днес Canon Bulgaria успешно подпомага творческото призвание на нашите фотографи. Защото богатството на отличените произведения отвежда извън канона на жанровите стереотипи и актуалните очаквания в перспективата на една множествена фотографска традиция у нас.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2004, № 4 (53)

Други публикации:
Култура, № 7-8, 2004.