БЕЛЕГ - ЙЕРОГЛИФЪТ НА СПОМЕНА

Юлия Йорданова

web

“Бях останал само аз. Някакво особено усещане за истинските неща, което след години щеше да ме направи писател, ме държеше неподвижно при тая сцена” - се признава в разказа, дал заглавие на най-новата книга на Боян Биолчев: “Белег”. Разказаният детски спомен тук е красноречив - момчешката тайфа офейква пред внезапната опасност, а останалият остава не от престорена мъжка смелост, а от покъртеност, любопитство, захласнатост, смут и впечатленост пред важните събития в живота, които на пръв поглед изглеждат несъществени и епизодични. Впрочем разказът “Белег” на Боян Биолчев напомня по някакъв начин разказа “Другоселец” на Йордан Йовков, но тук случката с умиращия кон е още по-жестока, “непоносима” - с жестокостта на собствената изложеност пред злото, което може да те зашемети и бележи за цял живот. Заглавието “Белег” се оказва метафорично обвързано с идеята на писателя в тази книга за възпоменателно писане, за вървене по следите на изгубеното време, за обследване на онзи странен йероглиф, който превръща видимия белег върху дясното слепоочие в образ на призванието за литературно писане и печат на дарбата за близко виждане на неочебийното.

Необичайното в тази книга на Боян Биолчев като че ли е фактът, че този път той допуска нещо, което никога преди това не си е позволявал да говори тъй откровено в книгите му - сантимента. Особено след предходния исторически роман “Амазонката на Варое”, който представлява сатирична ретроспекция на българския етногенезис, този сборник с разкази на Боян Биолчев изглежда спешно появил се и почти нарочен в опита си да опровергае едностранчивостта и отчуждеността на писателската позиция. Тук, в “Белег”, нещата се случват “отвътре” на паметта, те са част от интимния живот на аза, драскотина от преживяно или линия на живота по дланта на пишещия - те са биографична проекция на автора, който сега предпочита да говори така, сякаш разказва себе си. Ето защо може да се каже, че “Белег” е автобиографична и прочувствена книга за личния етогенезис на човека, който - натрупал вече опит и “история” - не се срамува да предава това толкова немодерно днес състояние на духа: сантимента.

Не че в тази книга няма хумор - защото няма книга на Биолчев без чувство за хумор. Тук разказвачът е ту “синеок сарацин”, ту “антарктически абориген”; ту някой, който чувства как насрещният вятър “натиква обратно в устата” думите му и ги “изстрелва през ушите”, ту някой, който чува как разяреният ловец крещи след изплъзващия му се заек: “Ще ми бяга тоя простак!”... Но все пак настоящият сборник с разкази е “книга”, а не белетристична сбирка, само дотолкова, доколкото отделните наративи в нея са просмукани от обща носталгия и пиетлива тъга по миналото, по преживяното, ала не надживяно, в протяжния миг, наречен живот. Дори не една, а много тъги има в тази книга - тъга по отлитащите разединени птици (в разказите “Пух” и “Пред полет”), тъга по несподелената любов (в “Цветя”, “Жульо и Ромея” и “Оста на живота”), тъга по величавата скръб на самотниците (в “Графът”, “Вестникопродавецът” и “Работна виза по български”), тъга по измъчената сила на старците (в “Бъчвата”, “Трифон зарезан” и “Покрай отвъдното”), тъга по насилената дързост на авантюристите (в “Главата на императора”, “Неестетичен разказ” и “Котлети по швейцарски”), тъга по безсмислената еуфория на празника (в разказа “Осми март”) или просто тъга по самия себе си и безвъзвратно отиващото си от тоя свят - детството (в разказа “Белег”), родителя (в разказа “Тишина”)... Навсякъде словото на разказвача е облъхнато от лиричен хумор, наситено е с тръпчива мъдрост. Всичките седемнадесет разказа от тази книга на Боян Биолчев изговарят негата на спомена в най-разнообразните модулации на вспомнянето. Тези кратки повествования са способни да предизвикват тъжна усмивка у читателя, а навярно и у приятелите на автора - повечето живи, - на които са посветени разказите: Греди Асса, Владето Наумов, Борето Драголов, Иван Гранитски, Дончо Хрусанов, Митьо Киряков, Евчо, Калин Лазаров, Косьо Джелебов, Митко Томов, Тошко Шопов, Минчо Семов, Фипо Малеев, Валери Стефанов, Николай Василев и бащата на писателя, Асен Биолчев. Само първият разказ - “Пух” - остава биографически неадресиран и в този смисъл “отворен” към читателя си и посветен на всеки един от нас.

Документалната нишка на това четиво се размотава в лабиринта от спомени и мечтания и привежда знанието ни за този автор от предишните му опити в (авто)психологическата проза със сборниците къси разкази и новели от 80-те години на ХХ век - “Сапфир”, “Зуброва трева” и “Холтер-87”, от 90-те години - “Мираж под наем”, “Нищо за продан” и “Внезапна арена”, от първите години след 2000-та - “Сладко нищо”, до днешния му белетристичен цикъл “Белег”. Навярно някои от произведенията в тази книга не са съвсем нови, но контекстът, в който присъстват тук, ги съотнася към стигмата на това ново, прояснено в сантимента си писане, посветено пак на темите за любовта и смъртта, радостта и мъката, богатството и мизерията... всъщност извечните теми на живота и “сериозната” (неразвлекателна, неекспериментална) литература.

В “Белег” на Боян Биолчев по-явно се откроява и социалният мотив на съпротива срещу материалната нищета на живота, която обрича човека на постепенно обезличаване и необратимо разподобяване от духовния му първообраз. Дори веселият вестникопродавец с неговите “красиви лъжи” за това, че е бивш учител, директор на предприятие, национален треньор..., покосен от икономическия срив на родната държава, изглежда не жалък, а по-скоро трагичен в своята воля да надделее над унижението и безперспективността на малкия човек, когото представлява в действителност. Жизнерадостното настроение от разказа “Главата на императора” също попада в невероятна комбинация с минорната гама на чувството, което остава след срещата с “внезапният гид”, разправящ ненаучни истории за антични руини само за една чаша бира, която да го разсее от безизходното положение на ежедневната му несрета. За разлика от тези може би по-“ведри” разкази обаче, останалите, които третират същата тема - “Работна виза по български”, “Оста на живота”, “Жульо и Ромея”, “Графът” и някои други, директно изговарят гласа на болката и зова на непримиримата изнемога. “И понеже мъж с опит не говори със стиснато гърло - казва повествователят, - аз промълвих в себе си: “Господи! Нали все пак си бог на всички! Чуй молитвата на това твое създание!”...

След тези сантиментални и критични нотки в най-новата автобиографична проза на Биолчев малко неочаквано като че ли се появяват и няколко фолклорни импровизации, но не в смисъла на “стилизация” на фолклорен мотив или “интерпретация” на фолклорна тема, а като “импровизации” в собствен стил и метод на осмисляне - в разказите “Трифон зарезан”, “Осми март” и “Вестникопродавецът”. В единия случай мартеницата, “Закичена за здраве по стар обичай в края на март” върху неразцъфнало докрай още дръвче, в повествованието на този автор “Напомняше червило върху устните на повяхнала красавица”. Ясно как и защо е това - в разказа “Осми март” после ще последва описание на цяла “кавалкада пийнали жени”, които ежегодно будят възторга на местните мъже в социалистическо-патриархалната идилия на учрежденския бит. В следващия разказ, “Вестникопродавецът”, се появява “най-страхотният кукер на света” - превъплътен по настоящем в образа на продавача, който “От време на време започваше да подскача и вестниците около тялото му припляскваха в ритъм”, подобно чановете и тюмбелеците върху кожената маска на античните игралци, молещи с неистовия си танц за бъдно богатство и живот... Много са фрагментите в тази книга, над които мисълта може да замре в прозрение или да се отприщи в долавяне на непознати усети. Аз обаче си избирам като средоточие на примерите за свръхсетивността на това “ново” писане на Биолчев следния откъс - из “Оста на живота”:

“Колкото си по-близо до полюса, толкова по-бавно се върти земята. На самия полюс ти вече си непрекъснато на едно място. Всъщност се въртиш около себе си, защото си едно продължение със собствения ръст на земната ос. Но човек не чувства това - нито на полюса, нито на Екватора, където кълбото се върти така шеметно, че водата в средата на реките се издува и е по-висока, отколкото край двата бряга. Човекът, залутан в шемета на своите непосилни страсти и безсмислени страдания, не усеща нищо отвън, освен капризите на времето, полъха на вятъра и сянката на облаците, през които звездата, осигурила топлина за всичко това, си играе с нас на слънчеви зайчета.”

Как да не се почувстваш като човек, чиято сянка пада по оста на цялата земя, разчитайки “Белег”?

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Литературен вестник, № 31, 2006, с. 7.