"СЛАДКО НИЩО" ОТ БОЯН БИОЛЧЕВ

Юлия Йорданова

web

Наскоро мина премиерата на книгата с къси разкази на Боян Биолчев "Сладко нищо". Но тази книга едва ли е започвала и надали ще свърши, защото в нея е заложен опитът да се опише онова "сладко нищо", което е животът. "Сладко", че го има, и все пак "нищо", защото се губи.

В това като че ли е общата интрига на тази книга - в разхлабената връзка между живота и литературата, между "нещото", което си въобразяваме, че живеем, и "нищото", в което сме сигурни, че се лъжем. Читателят е подсетен от Биолчев за сетен път, че търсенето на смисъл в живота неосъзнато го преобразява в литература, в подреденост от писмена и жестове, които отчаяно се опитваме да разчетем като някакъв пластичен йероглиф. От друга страна, той е подканен да си спомни, че търсенето на истина в литературата обезателно я превръща в празноречие, в нещо като упражнение по огласено дишане, затаяващо смисъла на писмото в голата присъственост на битието. Но въпреки това книгата оставя непреодолимо желание да бъде четена именно като "истинска" литература, в която "лъжлив" е само животът заради илюзията на спомените и мечтите, от които е изтъкан. Възторженият нихилизъм на "Сладко нищо" обещава дори на изкушения читател приятното усещане за вяра в тази литература, която сама не вярва на живота, от който черпи.

"Нищовизмът" като белетристична поетика и житейска философия е отдавнашна тема на Биолчев. Тя присъства в сборника му "Нищо за продан" с разкази от периода, когато авторът още няма тридесет години, тя се появява и сега в "Сладко нищо", когато писателят все още няма шейсет, за да покаже успеха на една литература, която рефлектира битийната си нищета и въобразеността си като най-добрия от всички (не)възможни светове. Може би като компенсация на тази онтологична лишеност на литературата Биолчев се опитва да я изпълни с житейска реалност, да я обгради с биографична референциалност и надари с документална правдоподобност. Текстовете му в тази книга позволяват да се четат като вербални снимки на мигове от живота и могат да се възприемат като хелиографско копие на ситуации от света на чувствата, предизвикващи ефекта на най-елегичното между изкуствата според Сюзан Зонтаг - изкуството на фотографията. "Сладко нищо" запечатва уникални мигове от гордата гибел на птицата, от величавата самота на дървото, от щастливото безпаметство на младостта и халюцинаторната красота на пиянството. "Сладко нищо" опредметява липсата на изтичащото време и фиксира тлението на живата емоция, за да превърне литературата във фотография от слово. Такава, която раздвоява усета за битието между сладостта на съществуването и невъобразимостта на нищото. От това навярно произтича особеното албумно излъчване на този сборник с разкази, който размества представата за композиция с рефлекса към колажа като наративна технология на фотографията - независимо дали вербална или скопична.

При този тип литература най-интересна се оказва ролята на повествователя, който непрестанно разказва за автора, поделяйки с него неистовото желание литературата да се преизпълни с реалност, а животът - със смисъл. Повествователят като "несъществуващ" разказвач или фиктивен говорител в текстовете на Биолчев се оглежда в образа на автора като "реален" разказвач или битийстващ персонаж, който твори литература или просто "сладко нищо" с нещата от собствения си живот. Мълчаливата уседналост на автора в описваната ситуация се дублира от разговорливата отстраненост на повествователя от визираната случка, при което се постига двойния ефект на биване и отсъствие на живота от света на литературата. Защото "както читателят е забелязал - казва Биолчев в разказа си "Въжета за кръчмар" - "единствено аз не взех думата в кръчмата", но и единствено този "аз" съумява да превърне в думи мимолетното кръчмарско преживяване.

При подобна литературна вживяност образът на повествователя открито се възползва от житейския опит на автора и извлича от там частната истина и личната мъдрост на отделния човек, която се освобождава от универсалния дидактизъм на общоупотребимите притчи и се влива в завладяващата конкретика на художествения разказ. Този наративен модел наистина опитва възможностите на един нов притчовизъм, който разтваря алегориките на литературата в миметизма на живота, за да възтържествува всеки път някаква персонална поука: "А аз си помислих, че само такава силна птица, че само старият щъркел може да се превърне в емигрант в родината си, защото е останал прекалено дълго в нея." ("Полет на изгнаник"); "И все си мисля за тоя разум, който растението сподели с мене. [...] При несвободата то бе снишило ръста си, за да се запази. Но е крило старателно в себе си генната програма на гигант. И когато свободата идва - на него му трябват цели шест години, за да й повярва [...]" ("Моят приятел, борът"); "И аз си помислих - най-ненужната, най-презряната птица, а [...] може би в нея, [...] в това, че е жива, има някакъв не по-малко достоен смисъл" ("Краят на птицата"); "аз си помислих, че смисълът на живота може би е едно неизменно движение в кръг" ("Славянска рикша")... Тревогата за смисъла на живота и терзанието от безжизнеността на литературата като че ли са двете горчиви истини на това "Сладко нищо", с което ни гощава Биолчев. Вече били, но сякаш несбъднати, разказите му напомнят общата участ на снимките да са "призрачни доказателства" на живота, който упорито чезне в мълчаливия сумрак на небитието. Като предлагат образа на поспрелия миг в разтегливия кадър на писмото.

© Юлия Йорданова, 2001
© Издателство LiterNet, 21. 07. 2002
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 13, 04. 04 - 10. 04. 2001.