"СУПАТА, НАРЕЧЕНА ЕВРОПА"
(ЕСЕ ВЪРХУ ЕТИЧЕСКАТА СОЦИОЛОГИЯ НА З. БАУМАН)

Юлия Йорданова

web

"Дали България е част от Европа?" - това питане изключва банализираната реторика на въпроса, когато е зададен от социален теоретик като Зигмунд Бауман. Зададен не по време на гостуването му в България през началото на май тази година, когато авторът бе удостоен с почетната титла Доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски", а на стр. 323 в един от основните му трудове върху късномодерната социалност, писан през последните години на отминалия век (виж българския превод на "Живот във фрагменти" от 2000 г. на изд. "ЛИК").

Разбира се, България е последна грижа на Бауман, поне в споменатата му книга "Живот във фрагменти", където този изкаран изневиделица топоним функционира по-скоро с иронично-пейоративната семантика на геополитическа екзотика или дори на кулинарно-гастрономична небивалица, прибавена към "супата, наречена Европа" (виж същата страница от посоченото издание). Това дали и как България се вписва в балканския тюрлюгювеч или в европейската soupe действително не интересува книгата на Бауман и си остава бледо реторическо петънце в колосаната тъкан на теоретичното изследване, взряно преди всичко в самата Европа като социален феномен. "Живот във фрагменти" на Зигмунд Бауман е интересна за българския читател по-скоро с факта, че обединява важни теми от другите му две преведени изследвания у нас - "Глобализацията. Последиците за човека" (София: ЛИК, 1999) и "Постмодерната етика" (София: ЛИК, 2001). Глобализацията на пазара и медиите, съпроводена от локализация на политическото и нравственото измерение на живота съставляват тематичен център както на "Глобализацията", така и на "Живот във фрагменти". Излизането от универсалната същност на нацията-държава и навлизането във фрагментарните полета на ситуативната идентичност на човека-flaneur ("разхождащият се", "скитащият") според термина на Валтер Бенямин представляват проблемно средище и на "Постмодерната етика", и на "Живот във фрагменти". Този социологически триптих на Зигмунд Бауман поставя пред българския читател генералния въпрос за човека като морално същество, видяно през исторически и географски ограничената цивилизационна рамка на Европа. В този смисъл дали самата фикция за Европейски дом не се оказва модерно-носталгична Аркадия за осиротелите откъм метафизически гаранции европейци, които днес бродят в пустинята на собствената си обетована земя? Това като че ли е въпросът sui generis и в трите книги на Зигмунд Бауман, които вече четем на български език благодарение инициативата на издателство "ЛИК", подозирайки в работите на този автор собствената му социална драма на човек-фланьор, на скитник-евреин и поляк, пишещ в Западна Европа.

Отговорите на Бауман от "Живот във фрагменти" разчитат на интересна и промислена концепция за съдбата на европейския човек като морално по своята екзистенция същество, тъй като неизбежно и необходимо то винаги пребивава в съжителство с Другия. "Да бъдеш морален" - според Зигмунд Бауман - не означава "да бъдеш добър", а означава да упражняваш свободата си на […] действие като избор между доброто и злото" или казано по друг начин, свободата да преходиш от съвместителската и безучастна заедност на "битието-до" и "битието-с" Другия към пристрастната и отговорна заедност на "битието-за" Другия според израза на Еманюел Левинас, което стои в основата на всяка социалност. Формулата "Живот с другите", ако сега си спомним и за прочутото есе на Цветан Тодоров, като че ли предлага най-точна дефиниция на това що е социалност. Живеенето с другите, бъденето с Другия се оказва един никога несвършващ морален акт, доколкото всеки миг ние предрешаваме живота на човека до нас, осъществявайки някакъв житейски избор за самите себе си. "По това може да бъде разпозната моралната личност - казва Бауман, - че тя никога не е удовлетворена от своето нравствено поведение". Защото отказът от съобразяване с Другия би означавал отказ от неговото съобщество или казано иначе, отказът от морал би представлявал отказ от социалност. В такъв смисъл дали правим добро или зло за Другия, когато правим нещо за себе си, представя нравствен казус, който в културната история на Европа познава различни теоретични определения и практически разрешения.

Най-общо Зигмунд Бауман съзира два типа морално поведение - едно, което се основава на някакъв предварителен етически кодекс, видян като метафизична гаранция за Доброто и Злото в света, и второ, което изключва подобна етическа спекулация и разчита на тук-и-сега нравствеността, разбирана като неспирно предприемане на избор и поемане на отговорност пред Другия човек. За разлика от домодерните си предци или от своите просветени събратя през зрялата Модерност, днешните европейци вече не се позовават на някаква трансцендентна етика, била тя религиозна или рационалистична, а все повече подхождат към "избора на определен етически кодекс сред много други", без упованието в някакъв върховен гарант за успеха или провала на своето морално поведение. За разлика от домодерните си предшественици, постмодерните европейци вече не разчитат на Изкупление за евентуалните злощастия от моралния си избор, позовавайки се на Боговото всеопрощение. Нито пък действат като своите модерни предтечи, позовавайки се безрезервно на прогресистката доктрина за историята и възхода на морала, облегнати върху ствола на Разума без грижи за своята прекършена съвест и морално несъвършенство. На хората в Европа от късномодерната епоха, както предпочита да я нарича Бауман, не им остава нищо друго, освен да приемат шанса на оперативната нравственост, на морала "в движение" като единствено възможен път в условията на "дерегулираната", фрагментаризирана постмодерна ситуация". В този план днешният свят за разлика от предходните епохи предлага реалността на т.нар. от Улрих Бек "рисково общество", което постоянно живее в морален риск и социален шок, изоставено от закрилата на Бога или Разума на произвола на собствения си нравствен гений. Но може би "това е също така шансът на нравствените същества, какъвто те не са имали никога по-рано" - заключава обнадеждено Бауман в желанието си да повярва не само в бъдещото оцеляване на европейския човек като морален тип, но дори в бъдещото му израстване като морално същество, поверено на свободата да живее в "нравственост без етика".

Хуманистичното и оптимистично послание от моралистичната (не морализаторската!) социология на Зигмунд Бауман засяга не само "социологията, кодифицирана в началото на века (ХХ в.) като самосъзнание на модерното общество", но и "живия живот" на обикновените европейци, изправени катадневно пред моралния избор за собствената си съдба и участта на Другия. И това, доколко и дали изобщо ни вълнуват тези проблеми на постмодерната етика или на глобализиращия се живот във фрагменти, дава своеобразен отговор и на въпроса "дали България е част от Европа".

© Юлия Йорданова, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 12. 2002
=============================
Публикация във в. "Литературен форум", бр. 27, 2002.