Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АРХИТЕКТУРА НА ТЪГАТА

Юлия Йорданова

web

Корица на книгата "Истанбул. Спомените и градът" на Орхан Памук"Истанбул. Спомените и градът" е първата книга на Ферит Орхан Памук, издадена след спечелването на Нобеловата награда за литература през 2006 г. Това е книга-реванш на писателя към всички, които се усъмняват в правомерността на отсъдената награда и казват, че заслуга за нея са не толкова литературните достойнства на Памуковите книги, колкото политическите жестове на турския интелектуалец по проблемите на расизма (относно арменския геноцид през Първата световна война) и национализма (спрямо кюрдското малцинство през втората половина на ХХ век).

Мнението на престижния комитет от фондация "Нобел", че "в търсене на меланхолната душа на своя роден град Орхан Памук открива нови символи на сблъсъка и преплитането на културите", съответства не само на предишните книги на този автор като "Тихият дом" (1983 г.), "Бялата крепост" (1985 г.), "Черна книга" (1990 г.), "Нов живот" (1994 г.), "Името ми е Червен" (1998 г.) и най-вече "Сняг" (2003 г.), но особено много на последната му творба - "Истанбул" (2006 г.). Наистина, във всички тях писателят говори за сблъсъка на цивилизациите и преплитането на културите, утвърждавайки своя възглед върху популярните в последно време научни теории и политически послания - според него няма вечни цивилизации и независими култури, всички те умират, както хората, и се влияят една от друга, както всеки човек от останалите.

В последната си книга Орхан Памук разглежда тези въпроси през призмата на собствения си житейски опит. В нея авторът разсъждава върху това "как надгробните камъни и в града, и в житието ни остаряват, как затъват в земята, докато изчезнат, подобно на спомените за починалите хора, които постепенно забравяме" (с. 329) и върху това как, докато някога се опитвал да стане художник, постепенно достигнал до "истината, че собствена индивидуалност можеш да придобиеш и имитирайки другиго" (с. 306). Отнесена пряко към темата за "нобеловите" заслуги на писателя, последната му автобиографична книга идва да потвърди факта, че си струва да бъде описан "един пребогат период, в който османската цивилизация и култура е изпитвала влиянието на западната култура, без обаче да губи своята самобитност и стил" (с. 66). Точно този период - последните сто и петдесет години от историята на Турция, който засяга обозримата фамилна история на рода Памук и представя залеза на Османската империя - привлича интереса на писателя в тази книга и фиксира неговото възторжено чувство на тъга и пиетет към отминаващото време на младостта и на изчезващата "босфорска цивилизация" (по думите на един от любимите му писатели Абдюлхак Шинаси Хисар). "Истанбул. Спомените и градът" се отнася именно за онази Турция, която - като всички други човешки творения - си отива от тоя свят, която се "оруинява" и отмира, която затъва в невидимост и ако има шанс, се превръща в история.

Средоточие на тази остранностяваща се родина, застанала в книгата на Памук на ръба между фантазията и спомена, е градът Истанбул - някогашната имперска столица, асимилирала константинополската слава и превърнала се сетне в "бедна покрайнина" (с. 280), маргинализирана днес до малка (европейска) провинция на голямата (азиатска) република. Не случайно повечето от творбите на Орхан Памук са в жанра на историческия роман, а първото му мемоарно произведение отново третира въпроса за Истанбул като специфичен цивилизационен и културен (нека спестим терминологичните разлики) символ - на уникалното сечение между Изтока и Запада, между европейската модерност и ориенталския традиционализъм в балканската точка на тяхното преливане. Край водите на Босфора...

Истанбул на два брягаРазковничето на успеха за турския писател като Нобелов лауреат за литература е достатъчно ясно. Според Георги Господинов, "Орхан Памук просто направи онова, което добрите писатели умеят. Да предаде уникалния опит на културата, от която идва, на един универсален език. Да разкаже локалното, местното, екзотичното на един световен език. Нещо, което може да бъде нишан и за българската литература." (Господинов 2006). Но как точно става това? Какъв е механизмът на тази трансформация? Какъв е принципът на транскултурната преводимост? Самият нобелист в своята автобиографична книга често си поставя такива питания: "И защо ли се превърна в тъй значим въпрос за мен, за града, онова, което мислят за истанбулския живот и за спецификата му европейците, които персонифицирах в Готие?" (с. 266), "Защо ли толкова се интересувам какво са изрекли за Истанбул западните пътешественици, какво са сторили и за какво са мечтали в града, какво са писали на своите майки? Защото от време на време се отъждествявам донякъде с някои от тях (Нервал, Флобер, Де Амичис) и защото през следващите периоди от живота си изградих своята индивидуалност и като изпитвах тяхното влияние, и като се опълчвах срещу него" (с. 324-325). Не чуждопоклонство или верноподаничество, не подражателство или еднообразие, не модно европеизиране или национален традиционализъм, а уравновесено търсене на собствен, междинен път... Ето защо последният роман, излязъл изпод ръката на пишещия все още на ръка (а не на компютър!) писател се определя от специалистите като "роман на развитието" (Рачева 2007), "литература на търсенето" (Бибина 2005), разкриващи изобретяването на себе си и изнамирането на собствен естетически и жизнен стил. "Да съзерцавам Истанбул като чужденец е мой приятен навик" (с. 275) - споделя писателят в книгата си за Цариград. Интензивната смяна на идентичностите, смелото навлизане в дискурса на Другия, често възприеманата роля на чужденец, съпреживяването на непознати истории и съдби (колективни и лични) в крайна сметка създават нагласата на писателя-преводач, печелившата позиция на културния "драгоман", привлякъл вниманието и на квалитетното жури от Шведската академия.

Другите обвинения към особената проза на "този водещ евразийски постмодернист" (Аврамов-Хеми 2007) обаче се отнасят ако не до "идеологията", то поне до поетиката му - до неговия своеобразен изказ, странно обвързващ ориенталска плетеница в стила на езиковата арабеска и психологически реализъм от сорта поток на съзнанието, без при това да се губи очевидността на фабулата и правдоподобността на сюжета. Според Хюсеин Мевсим "Даже с убийствена ирония се разказва за наличието на масово "Дружество на недочитащите Орхан Памук" (Мевсим б.г.) поради предполагаемата му "нечетивност", което пък кара университетски преподаватели като проф. Йълдъз Еджевит да вземат отношение и лично тя да напише книгата "Да четеш Орхан Памук" (2004 г.). Лесно би могло да се прозре в мотивите на недочитащите - неграмотност, политически опортюнизъм, дори лична завист... По-интересно в случая би било да се надникне в предизвикателството на дочитащите Орхан Памук.

За възприемането на "Истанбул. Спомените и градът" в един български интернет форум откриваме следната публикация от 23 август 2007 г.: "Не съм я дочела още, което при мен се случва рядко, граничещо с никога (по-принцип "прахосмуча" книгите) и може да значи само две неща. Или книгата ми е скучна, или е толкова занимателна, че имам нужда да правя паузи, за да преглътна впечатленията си" (marsian 2007). На друго място в българското виртуално пространство попадаме на следната бележка от 25 юни 2007 г.: "Имах идеята в този пост да пише само за най-дългото изречение, което съм чела някога и което се помещава в книгата на Орхан Памук "Истанбул". Този човек с 943 думи е описал тъгата на града, като някак е забравил да сложи точка" (Николова 2007). Отделно, в един от българските блогове намираме следното обяснение: "А Орхан Памук е невъзмутимо многословен. Понякога това ми досадява, както и неговата свръхсантименталност и едва ли не някаква остатъчна не-роденост от родителското и семейното тяло. В реалния Истанбул разбрах, че всъщност това произлиза от особеностите на тяхната култура - свръхпатриархална и част от едно общо пространство, в което животът може да се превърне в залог за разказване на истории" (angely 2007). В съседен български е-форум се натъкваме и на такава реплика: "Докато четях "Черна книга", съм се спирала поне десет пъти от изненада. Сякаш огромно черно око ме наблюдава и е вътре в съзнанието ми, знае как приемам всяко едно действие от книгата, какво е настроението ми... Е, как става? Майстор ли е Орхан Памук, гений...? Не мога да си обясня силното влияние на книгите му по простичък начин" (Dessito 2007). Доста любопитно е още какви мнения си разменят българските читатели в чатове, форуми и блогове по повод книгите на турския нобелист (а и всички други читатели по повод който и да било друг писател). Дори вярвам, че някой (не много далечен) ден ще се пишат интересни докторски дисертации върху сродни теми от областта на литературната социология и интернет рецепцията, но засега, в този фриволен дух на откровеност, нека и аз си позволя да кажа нещо лично. Не харесвам големи текстове. Даже избягвам дебели книги. Ала при изчитането на "Истанбул" от Орхан Памук искрено съжалих, че тя е едва 419 страници (в българското издание на "Еднорог" от 2007 г.). Имах чувството, че разказът за това безкрайно детство, преживяно в един от вечните градове на света и изречено под надзора на зрялото писателско съзнание, може да продължи многократно повече - с онези замайващи бдителността на читателя повторения на картини и състояния, които неусетно те привързват към книгата за Истанбул и те влюбват в орханпамуковското писане.

Орхан Памук в творческа среда"Писател, който бленува за руините и тъгата на града, и поради това изпитва в душата си чувство на вина, трябва да говори за тайнствената светлина, спускаща се върху собствения му живот, а щом красотата на града и на Босфора го погълне, трябва да си припомни, че мизерността на собствения му живот изобщо не подхожда на триумфалната и щастлива атмосфера на града, останала в миналото" (с. 71). Ето така пише Орхан Памук в "Истанбул". В този роман-за-себе-си турският нобелист разказва скромно и непретенциозно своята житейска и писателска история - как се става този, който си. От чудния момент на раждането и заживяването в "Кооперация Памук", съградена до някогашния каменен конак на старата османска фамилия с черкезки произход, до неочаквания миг, в който неудачният студент по архитектура в Техническия университет в Истанбул отговаря на своята майка: "Няма да стана художник. [...] Ще стана писател" (с. 416).

Всичко в тази здрачна книга на Орхан Памук, която описва "Истанбул на моето детство" (с. 125), е отнесено към тъгата на един град, който носи печата на царствеността и поражението, на древно охолство и днешна нищета, на историческо величие и съвременна посредственост. Основната тема в последната книга на Орхан Памук е колкото лична, толкова и обществено значима: тъгата на Истанбул, тъгата на истанбулчани, тъгата на хората, родени и отрасли в този съвсем не екзотичен град. "Безпокои ме, измъчва ме това, че моето минало, моята история е "екзотичен" материал за западните пътешественици, тъй като Истанбул никога не е бил колония на западняците" - уточнява Памук (с. 326). Несправедливо е да се екзотизира един свят, който никога не е бил достатъчно "чужд" и далечен от бреговете на западната цивилизация. Може би затова писателят има вкус точно към онези посетители на Истанбул като Едмондо де Амичис, Теофил Готие, Жерар дьо Нервал и Густав Флобер, които не споделят трафаретния екзотизъм на Изтока и погасяват меланхолията на модерната си душевност със собствени разкрития за обитателите на Златния рог и с уникални видения за тази част от Ориента. В "Истанбул. Спомените и градът" авторът не спира да препрочита тези европейски писатели с ненаситната страст на човек, който намира в чуждите книги преди всичко себе си.

И все пак - защо е тази неутешима скръб в писането на Орхан Памук? Откъде извира в неговата книга за Истанбул непресушимият поток на хилядократно изричаната с най-различни и въпреки това твърде подобни думи тъга? И то след успешната кариера на един писател, застанал на пиедестала на литературната слава. "За да се усетят източниците на това чувство за наситена тъга, което пробуждаше у мен Истанбул на моето детство, трябва да бъдат проследени, от една страна, историята и последствията от рухването на Османската империя и, от друга - отражението на тази история върху "красивите" пейзажи на града и върху хората" (с. 106). В началото - пред взора на малкия Орхан, хванат за ръка от майка си или разхождан с автомобила на баща си, а по-късно и пред очите на юношата Памук, който бяга от любовната мъка по запустелите привечерни улици на Истанбул, се откриват странни гледки. Постепенно пред него се разтваря загадъчната вселена на "тъгата, лъхаща от превзелите града руини" (с. 13). Бедните дървени къщици, построени в стила на "непретенциозната простота на османската архитектура" (с. 55), опират о дълбоките основи на хилядолетни византийски зидове, а шеметното течение на босфорските води подронва градежите на достолепни някога конаци от епохата на Османската империя. Погледът на младия човек е спрян, възпрепятстван, вглъбен и отнесен от безбройните останки на далечното историческо минало, които пробуждат внезапна носталгия по никога неизживени дни. Реалният живот губи конкретните си очертания и се размива в представите за други времена, отдавна погребани и превърнати в част от околния, вече оруинен пейзаж.

"Написах тази книга - споделя Памук в "Истанбул", - беседвайки и влизайки в полемика с творбите на четирима тъжни истанбулски писатели, открили и разработили тази представа с много труд, случайности, четене и разходки" (с. 124). Яхия Кемал, Решат Екрем Кочу, Ахмед Хамди Танпънар и Абдюлхак Шинаси Хисар са писателите, които от местна на Памуковата гледна точка позиция, описват Истанбул - града на по детски чистата и безутешна тъга. Тези имена от новата турска литература очертават втората линия на писателско заимстване от страна на Орхан Памук. Ако посочените вече четирима европейски пътешественици с бележник в ръка оформят западническия профил в идиолекта на пишещия за Истанбул нобелист, то цитираните имена на четиримата "тъжни истанбулски писатели" придават автентичната, "почвеническа" окраска на неговия специфичен почерк. "Поетическият и еклектичен подход на тези [турски] писатели - пояснява Памук, - който бих определил като "Тъгата на руините" (с. 130), предопределя и собственото му, сантименално отношение към родния град - космополитен, постимперски, прозападнически и травматизиращ поради наслоената върху него печал от безвъзвратно изгубеното минало и необратимо залезналата история.

Истанбул - градът на тъгатаСпоред Йорданка Бибина, "за да се насладим напълно на текста на Орхан Памук, наистина е малко недостатъчно да познаваме Борхес, Кафка, Ландолфи, Умберто Еко - не е лошо да погледнем и към богатото и многопластово наследство на съвременната турска литература, за да можем да "разчетем" културните кодове и да проследим хипертекстуалните връзки." (Бибина 2005). Можем да се съгласим, че познаването както на западноевропейската литература, така и на османо-турската словесна традиция предоставя възможност за по-пълно и цялостно възприемане на текстовете на Орхан Памук. Макар в този случай да оставам убедена, че поне автобиографичната книга, описваща детството на писателя в тъжния град на руините, позволява доста по-свободно, разсъблечено от литературоведска ерудиция и от всякакво политическо бреме четене - отвъд надсмогването на смислите и борбата на значенията, отвъд полилогизма на повествованието и палимпсеста на символиките. Четене в съзерцание. Така, както се чете собствена, но все оставаща ненаписана, книга за своя живот. Последната творба на Орхан Памук действително е от онези редки книги, които създават щастливата илюзия у читателя, че у него също крепне и се развива душата на спотаен и непроявен досега писател, който обаче дотолкова се солидаризира с написаното от автора, че така и не става нужно сам да пропише, за да не се повтори. Преоткриването на себе си в писмото на другиго е най-високият атестат за качеството на една литература.

А дали "Истанбул. Спомените и градът" е книга за европейската "столица" на Турция? И дали този мемоар е книга за собствения живот на писателя от неговото детство-юношество-младост? Кое от двете е всъщност? Краеведско изследване или романизована автобиография? Читателят, подчертава Памук, "отдавна е забелязал, че се опитвам, като разказвам за себе си, да разказвам за Истанбул, и разказвайки за Истанбул, да разказвам за себе си" (с. 331). Така бива изобретен нов, синтетичен жанр - нека условно го наречем "истанбулска сага", родеещ се с историческите романи на Памук, - който е плод на емоционалното срастване на един човек към града, където е роден. Читател от българските блогове, обговарящ последната книга на Орхан Памук в интернет пространството, много точно определя смесеното естество на това произведение, което "представя историята на този изключителен град като част от една лична биография и сетивност" (angely 2007). Самият писател намира основание на своята формираност като "тъжна личност" (с. 365) в историко-географската природа на града, от който произлиза: "тъгата е неизбежното, основното чувство, което властва и се простира над Истанбул и околностите му през последните сто и петдесет години" (с. 266) - годините на рухването и отмирането на Османската империя и на преместването на града от центъра в периферията на републиканска Турция. Наблюдател и описател на града, писателят, който е и негов жител, се чувства своеобразен двойник на Истанбул - носител и изразител на тъгата. Както ще се наложи да направи в своята книга по-нататък, Орхан Памук с почти академична прецизност анализира това ключово понятие от книгата си за Истанбул и своето детство: тъгата.

"Тъгата - казва Памук - чувствително се отдалечава от меланхолията, напомняща за душевното състояние на отделния индивид" (с. 116), защото "Истанбул - допълва писателят - изживява и утвърждава тъгата съвместно, като една общност" (с. 122). Меланхолията остава свързана с модерния индивидуализъм на западняците, докато тъгата, така наречената huzün (‘хюзун’, от араб. "тъга"), принадлежи на традиционния източен колективизъм от патриархален тип. За разлика от Аристотеловото понятие за меланхолия, превърнато от европейските писатели романтици в стимул за самотни пътешествия из селенията на Ориента, Памуковото понятие за тъга, което се корени в кораническата традиция и в злополучната история на обедняваща и провинциализираща се Турция, има връзка с една "интровертна истанбулска общност" (с. 157), отразяваща обърнатата навътре душа на града. Като изяснява тайнствения смисъл на "своята" тъга, Памук настоява, че "Несъвместими с тъгата са настървението за успех и за индивидуално съзнание, противопоставяно на общественото" (с. 120), така характерни за хората на Запад, докато за това необичайно истанбулско чувство, за което пише авторът, е присъщо по-скоро настроението на загуба и пораженчество, обусловени от религиозната и историческата памет на местните хора. Дори може да се каже, че тъгата в разбирането на Орхан Памук изобщо не е ориенталски и дори специфично турски феномен - тя е явление от живота на хората, чийто свят се изчерпва с панорамата на Истанбул. "А забележех ли, че съвсем се е стъмнило [...] - четем в "Истанбул", - съзирах как в широките, обърнати към Босфора прозорци, се отпечатва интериорът на нашия дом, а не босфорският пейзаж" (с. 313). В този смисъл тъгуващият човек в последната автобиографична книга на Орхан Памук не е сам и не прилича на западните искейписти-меланхолици-индивидуалисти, той е част от голям, над десетмилионен колектив, сплотяван предимно от чувството за тъга. "И не защото бях луд по Истанбул - казва писателят, а защото го обичах осъзнато и пламенно: държах се интуитивно като крайно ленив човек, който трудно би изоставил своите привички и местата, с които е свикнал, който не би сменил града си, средата си, дома си, квартала си" (с. 352). Това дълбоко интровертно и в същото време силно социално чувство, изпитвано от всеки истанбулчанин през ХХ век, се превръща в идеен център на книгата, посветена колкото на Истанбул, толкова и на един конкретен човешки живот.

Истанбул - архитектура на тъгатаПо отношение на представата си за истанбулската тъга писателят е склонен да уподоби своето схващане за huzün с понятието tristesse у Клод Леви-Строс (в "Тъжни тропици") като закономерно чувство за изоставеност и изолираност на племената от цивилизацията, категорично разграничавайки се от разбирането за tristezza у италианските ренесансови мислители като самостоятелно отпадане на личността от културата и вид "зловредна лудост", поне според тълкуването на Мишел дьо Монтен (с. 121). Етимологическото значение на меланхолията като "черно чувство", което трябва да бъде лекувано, се утвърждава най-вече от капиталния труд на оксфордския професор Робърт Бъртън в "Анатомия на меланхолията", благодарение на който модерните художници и писатели на Запада има с какво да кокетират, прокламирайки своята заболяла душа и несподелимо страдание на меланхолици. Естетизацията на тъгата-меланхолия у западните автори придобива вторична стойност като морално качество, докато истанбулската тъга по начало е "чувство колкото негативно, толкова и позитивно" (с. 106), защото то свързва индивида с останалите хора, сродява ги в общо времепространство, притежавайки първичното значение на социална добродетел. Тъгата на истанбулчани, според писанието на Орхан Памук, е съдба - част от общата история на града.

Такова е посланието на писателя, чийто труд аз бих нарекла (по аналогия с Бъртъновия трактат) "Архитектура на тъгата" - не само защото авторът е несбъднат архитект, но защото е строител на нов културен символ: градът Истанбул като олицетворение на постколониалната (по-правилно следимперската) тъга. Навярно заради този принос, осъществен от Орхан Памук не само чрез "Истанбул", но чрез "Името ми е Червен" и останалите му книги, председателят на Съвета за учебна подготовка в Република Турция Ирфан Ердоган счита, че този писател заема толкова важно място в световната литература и че творчеството му заслужава в най-скоро време да бъде "включено в турските учебници и в задължителните учебни програми" (Нобелистът 2006), което би било прецедент за страната досега - съвременен турски писател да се изучава приживе. Още повече като си спомним злощастния съдебен процес срещу Орхан Памук, повдигнат от общинския съд на Голям Истанбул през 2005 г. по чл. 301 от турския наказателен кодекс за направена от писателя пред швейцарски журналисти "публична обида" на турската национална идентичност. Както твърди Морийн Фрийдли, "От 2005 г. насам, според някои източници, са били проведени 172 процеса под скандалния параграф 301" (Фрийдли 2007), по който бъдещият нобелист е оправдан малко преди награждаването му в Стокхолм през октомври 2006-а. "Въпреки надигането на ултранационализма - споменава Фрийдли, - надежда все още има", щом има все същата, сякаш изконна като градските руини, солидарност между истанбулчани, сключена в чувството им за тъга и примиреност.

С неизменния си графичен усет към детайла и с ефирния си като босфорски бриз лиризъм Орхан Памук продължава да рисува своите литературни пейзажи на родния град. Като красива метафора на един тревожен и все още неизживян живот в съзнанието ми се откроява една от най-поетичните картини в "Истанбул. Спомените и градът": "Сегиз-тогиз небето напълно изчерняваше и внезапно студената, снежна светлина го прорязваше като запалена в единия край филмова лента." (с. 393).

 

 

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Аврамов-Хеми 2007: Аврамов-Хеми, Б. Тъжната радост на съвременната турска литература. // Cult.bg, 10.03.2007 <http://www.cult.bg/ind_lit_article_full.php?id=4334&PHPSESSID=b709562> (05.11.2007).

Бибина 2005: Бибина, Й. Писателят Орхан Памук, видян от Изток и от Запад. // Култура, бр. 25, 01.07.2005 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2375/pamuk.htm> (05.11.2007).

Господинов 2006: Господинов, Г. Памук отваря портата на Турция към Европа. // Стандарт, 06.02.2006 <http://www.standartnews.com/archive/2006/02/06/folio3/index.htm> (05.11.2007).

Мевсим б.г.: Мевсим, Х. Бестселъри и пиратски удари. // Balkani Publishing, б.г. <http://www.balkani.eu/index.php?b=issue&bb=08102004140057&bbb=08102004140057_08102004153412> (05.11.2007).

Николова 2007: Николова, А. Битият бит е банална фраза. // Forever Never Comes Around, 25.07.2007 <http://munichko-choveche.blogspot.com/> (05.11.2007).

Нобелистът 2006: Нобелистът Орхан Памук ще се изучава в турските училища. // Ide li, 12.12.2006 <http://ide.li/article1836.html> (05.11.2007).

Рачева 2007: Рачева, Б. Орхан Памук: Истанбул. Спомени за един град. // Ide li, 15.01.2007 <http://ide.li/article1936.html> (05.11.2007).

Фрийдли 2007: Фрийдли, М. Турските либерали. // Либерален преглед, 04.06.2007 <http://librev.com/content/view/83/38/lang.bg/> (05.10.2007).

angely 2007: angely. Истанбул: между фикцията и реалността на аngely. // angely & Брадатко, 27.08.2007 <http://blogingduo.blogspot.com/2007/08/blog-post_27.html> (05.11.2007).

Dessito 2007: Dessito. Аз се включвам в дискусията, ама за Орхан Памук. // kaldata.com, 28.05.2007 <http://www.kaldata.com/forums/index.php?showtopic=44514&pid=547819&mode=threaded&start=#entry547819> (05.11.2007).

marsian 2007: marsian. Истанбул - за мен от Орхан Памук. // Уеббюлетин на радио Марс, 23.08.2007 <http://marsian.wordpress.com/2007/08/23/istanbul-for-me-from-orhan-pamuk/> (05.11.2007).

 

 


Орхан Памук. Истанбул. Спомените и градът. Прев. Розия Самуилова. София: Еднорог, 2007.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Литературен вестник, № 29, 2007, с. 14-15.