СТРАШНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА¹

Юлия Йорданова

web

“Развод по албански”, 2007, документален филм, 66 мин.: продукция на “Adela Media”, “Westdeutscher Rundfunk” и БНТ.

Сценарист и режисьор: Адела Пеева; оператор: Жоро Неделков; музика: Фатос Керими (с откъси от “Memory” на Анджей Рейман и албанска народна музика); консултант: Костадин Бонев; четец на английски език: Бен Крос; изпълнителен продуцент - Слободан Милованович.

Филмът е произведен с подкрепата на ИА Национален филмов център и със съдействието на: Албански филмов център.

Използвани са архивни кадри от Руския държавен филмов архив, Албанския държавен филмов архив, Българската национална филмотека, полски и български документални филми.

Разпространява се с подкрепата на програма “Media Plus” на Европейската общност.

Награди: “Златна ракла” 2007, Специална награда от “Златен ритон” 2007, Номинация за Европейските филмови награди.

Показан е на 21 ноември в кино “Люмиер” в рамките на Киномания.

“Киномания 2007”, провеждана този път в столичните киносалони на НДК (зала 1 и “Люмиер”), “Дом на киното”, филмотечно кино “Одеон” и пловдивското кино “Лъки”, имаше твърде интересна програма. Започна някак тафтологично: с излъчването на документалния филм на Стивън Киджак “Cinemania” (2002, Германия/САЩ, 93 мин.), разказващ за странното ежедневие на неколцина кинофанатици, които се щурат насам-натам из нюйоркските салони в удовлетворяване на неизтощимия си киномански глад. И завърши пак така, автотематично: с биографичния филм на Аньес Варда “Jacquot de Nantes” (1991, Франция, 118 мин.), описващ живота на нейния съпруг, известния френски режисьор Жак Деми, преминал с т.нар. нова вълна в киното през разлива на фантазията в света на видимото, за да бъде животът само (като на) кино.

Така 21-вата по ред Киномания у нас успя да конструира собствен културен разказ за умението да се прави и да се гледа кино и по-специално - документално кино, започвайки прожекциите си с филм за зрителите и завършвайки ги с филм за режисьорите. А там, някъде по средата на този медиен сюжет за случването на доброто документално кино в български условия, се появи и “българското чудо” на тазгодишната “Киномания” - новият документален филм на Адела Пеева “Развод по албански”.

След големия успех на предишния й документален филм “Чия е тази песен?” (2003, България/Белгия, 70 мин.) закономерно беше да се очаква по-слаба лента. Но това не се случи! “Развод по албански” действително се оказа силен, неочакван филм. Той притеснява и разчувства. Той впечатлява и интригува. Той държи алчен зрителя до последния миг, когато светлините внезапно наситят погледа с просветление. Може да се каже, че това произведение на Адела Пеева е майсторско кино, доразвиващо много от качествата на предишния й продукт - и като изразност, и като проблематика, и като режисьорски позиции. И двата филма говорят за политизирането на изконно човешки ценности като изкуството и любовта. И двата филма чертаят фиктивните граници на човешките отношения, които (не) могат да бъдат прекъснати от езикови или митнически бариери. И двата филма описват с орнаментална точност ръждивия обръч на извечната балканска вражда с Другия, която продължава да пулсира и днес между вътрешния и далечния враг на винаги фалшивата, “нашенска” представа за самобитност. И двата филма показват извънредната авторска смелост да твориш върху политически (и впоследствие комерсиализирани) теми с крайната драматичност на лично въвлечен в историята човек. Макар в “Развод по албански” Адела Пеева вече да не се появава в кадър и този път да предоставя текста си на четец, тя все пак остава да присъства “на живо” във филма с онази автентичност на гласа, която придават оценъчните коментари и субективните тълкувания на разказваната в момента на представянето й история. “Наистина, те оцеляха, но любовта им бе убита” - заключава дикторският глас в “Развод по албански”. Защо? Кой смее да убива любовта?

В новата си творба Адела Пеева продължава категорично напред в обглеждането на истината за несбъднатото човешко право на щастлив живот в условията на тоталитарните режими в Източна Европа от втората половина на ХХ век. В оптическата мишена на филма този път е Албания между 60-те и 80-те години на миналия век, по времето на авторитарния режим на Енвер Ходжа - “най-фанатичния ученик на Сталин”. Героите на тази трагична история за любовта и последвалата я раздяла по политически причини са хора, встъпили в смесен брак - трима албанци и три чужденки, дръзнали да съюзят чувствата си в свещения мир на семейството. Барбара и Васил Оргоцка, Елена и Минела Чами, Воля Шаронова и съпругът й Ходжа - това са три любовни истории, осъдени на гибел по обвинение в междудържавен шпионаж. 25 години затвор за полякинята Барбара, 15 години за Воля, първата жена доктор по геология в Албания, 7 години за рускинята Елена - това са присъдите на внедрените “врагове на народа”, подвели “неблагонадеждните” си съпрузи към държавна измяна. Черно-бялата фотография на сватбените снимки с усмихнати лица и наивно светли изражения не издържа изпитанието. Снимките се разкъсват на две половини, екранът се раздира на две страни, животът се разбива на парчета, защото трябва да продължи без любов.

Филмът на Адела Пеева “Развод по албански” е емоционален, но и исторически филм, който свързва днешния ден с близкото минало и ни кара да четем в очите на отиващите си от този свят хора изличените мечти на едно неуспяло поколение, изгубените идеали на една безлюбовна младост. Бръчките по състарените лица на героите от този филм изписват нечетливия шрифт на мъката, която бразди историята на неживелите свободно през социализма хора. “Jestem zdrowa...” - пише на стената в стаята на Барбара, която сега е тежко болна старица в Полша, но преди това, в края на 60-те - по сведенията на нейния следовател Юли Хила от албанската тайна полиция “Сигурими” - е била издръжлив боец и точен стрелец, насочил агентурното си жило срещу прогреса на тогавашна Албания. Кой е политически здрав в случая - този, който няма съзнание за своето узаконено от режима престъпление, или този, чийто здрав разум е промит от въздействието на насилствените наркотици в затвора?

Един ден през 1976 година Воля Шаронова минава под полицейски конвой край жилищния си блок - с прането на простора и оставената в кухнята храна - без знание за утрешния ден и бъдещето на децата си, лишени занапред от майка. След 30 години самота тя е забравена стара жена, доизживяваща дните си в Москва, изоставена от всички - починалия съпруг, емигриралата в Италия непозната дъщеря, отчуждения син, отрекъл се публично от своята майка на комсомолско събрание в университета. Кой е албанският човек на честта по времето на режима на Енвер Ходжа? Палач, който просто си върши работата - като Долорес Веляй, тогава отговорник по делото на Воля Шаронова, а днес ръководител на просперираща адвокатска кантора в капиталистическа Албания? Отцеубиец, който просто няма друг избор, за да може да завърши образование и да си уреди живота нормално - като Александър Ходжа, албанския Павлик Морозов, днес утвърен лекар в демократична Албания?

Неочаквано, в началото на 70-те години Минела Чами е арестуван пред взора на двамата си сина и то броени дни след посещението на великия вожд на албанската комунистическа партия в работното му предприятие. С какво се е провинил най-добрият баща на света, питат се невръстните Андрей и Альоша - деца на руска чужденка и неотстъпчив пред тоталитарната власт албанец.

“Политически филми може да се правят само за Енвер Ходжа!” - настоява Панди Кономи пред камерата на Адела Пеева, някогашният прокурор по делото на семейство Чами. Кой е велик човек се пита в случая. Държавният мъж, политическият вожд и човекът на идеологическия фанатизъм или обикновеният гражданин, човекът на родителския дълг и на скромното семейно щастие? “Героична като планински орел”, албанската комунистическа партия прелита над хиляди човешки съдби и хвърля мрачната си сянка над всеки трети албанец по времето на тоталитарния режим, уловен от примитивните детектори на политическата правоверност и извратеното верноподаничество.

Къде е коренът на злото? Кой е виновен за всичко това, което виждаме на екрана? Документалният филм на Адела Пеева “Развод по албански” освен друго е и образователен филм, защото ни помага да проумеем историята от близкото минало. Той ни учи да четем епохата в очите на оцелелите, но убити от нещастието хора. Коя е тази сила, която движи човешките съдби и дирижира превратностите на живота? Зрителят неволно се замисля над екранното и над собственото си битие - на щастливо облагодетелстван от времето човек. Световната политика? Държавната политика? Партийната политика? Политиката на Енвер Ходжа? Политиката на неговите служители? Политиката на насилието.

Когато през 1956 година ръководителят на СССР Никита Хрушчов разкрива престъпленията на Йосиф Сталин, Енвер Ходжа преустановява дипломатическите си отношения с великата съветска страна. От страх навярно - заради сталинските си методи на държавно управление. Тогава шпиономанията на албанския ръководител прераства в същинска политическа параноя. Построени са 700 000 бункера, открити са около 100 лагера, преследвани са милиони хора, обвинени са хиляди, непощадени от новия терор са и нашите шестима герои - албанците Оргоцка, Чами, Ходжа и техните съпруги от неприятелски, макар и социалистически, държави. Това научаваме от филма на Адела Пеева. ”Та те ми отнеха живота, отнеха ми децата, отнеха ми семейството, отнеха ми дома. Взеха ми малкото, което имах... Взеха ми употребените чаршафи! Всичко ми взеха. Как да кажа, че им прощавам? Какво да им простя? Отнемат ти живота, отнемат ти жената и децата, отнемат ти младостта, всичко ти отнемат. Как да простиш?” - пита балканският мъж. “Какво да се прави? Животът, както се казва, не е разходка в полето - трябва да се живее” - отговаря славянската жена. Въпрос на избор - дали да простиш, да забравиш, да се примириш, да замълчиш, да се скриеш, да изчезнеш от собствения си живот. “Аз не съм онзи, когото е обичала” - казва Васил за умопомрачената от опиатите си съпруга. “Аз съм мъртъв за нея.” В моменти на душевна криза полякинята твърди, че нейният съпруг е осъден на смърт и вече го няма. Оцелелият не е нейният любим, а някакъв двойник... Лъжа ли е това, илюзия на болен мозък? Наистина Васил Оргоцка първо е осъден на смърт и после е помилван на 25 години затвор, за да излежи “само” 18 от тях заради преждевременната кончина на партийния и държавния вожд Енвер Ходжа през 1985 година. Такава е съдбата и на тази малка любов - завинаги лишена от взаимност, затворена в безмълвната килия на самотата.

Филмовата история за тези любови по времето на “най-дълго управлявалия европейски диктатор на ХХ век” е разказана от Адела Пеева политически ненатрапчиво (макар и не безпристрастно), с нужната дисциплина за всяко добро документално киноповествование. Камерата се движи от личното пространство, което обитават в днешно време героите - в Албания, Русия и Полша, към публичното пространство на отминалата епоха в тоталитарната държава - с утринните физзарядки по градските улици, с площадното слушане на радиоточката, с военната подготовка на дамски взводове, с официалните манифестации по партийни годишнини... Енвер Ходжа е на трибуната, както някога е българският диктатор на сринатия по-късно мавзолей в София. Албанският лидер поразително прилича на Тодор Живков - в усмивката, в шлифера, в разперената длан, която поздравително маха сякаш изтръсква кал от нея, в прочетените речи... Лентата върти една след друга цветни кадри от безцветната старост на оцелелите влюбени и сивкави картини от ерата на омразата зад Желязната завеса.

Редуващите се портрети на разлъчените любовни двойки създават измамно усещане за заедност - сякаш болната Барбара и гневният Васил са пак заедно, сякаш уединената Воля и мъртвият й съпруг от сватбената фотография никога не са се разделяли, сякаш Елена и Минела никъде не са ходили и са все в същата къща с многобройната си челяд. Чуваме албанска, полска и руска реч, някои от героите говорят ту на един, ту на друг език - ту на гъгнивия роден, ту на пеещия език на любовта.

Ала тази история за развод по неволя, показана ни от Адела Пеева в “Развод по албански”, се оказва една голяма, утроена страшна приказка за любовта. Защото разказва прямо и безутешно как “В началото на пътя ни пресрещнаха бандити и унищожиха всичко...”.

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавието на документалната трагедия на Адела Пеева “Развод по албански”, разказващ за насилствения развод по силата на закона, е антитезисна перифраза на заглавието на игралната комедия на Пиетро Джерми “Развод по италиански” (1961, Италия, 107 мин.), където се пародира невъзможността да се разведеш поради забраната на закона. [обратно]

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Култура, бр. 42, 2007, с. 7.