web

Хей, Пустиньо, здравей! Чувала съм за теб много неща – дори, че Христос си приютявала! Пустиньо, какво си ти? Общирно необитаемо пространство, оскъдна растителност? Какво? Да си в пустинята, сигурно е и добро, и лошо. Дали е красиво? Колко е опасно? Това все още не знам. Добре, нека се опитам да си го представя. Пренасям се – там – в пустинята.

Първите дни – красота! Наслаждавам се на пясъчните дюни, топлия вятър, горещото слънце, на цялата красота, коята притежава тази жълта местност. Вечерите са хладни, звездите и луната – прекрасни – свещени. От тези първи дни до двадесетия ден е действително прекрасно. Чувствам се като принцесата на пясъчното царство /аз, Илияна – между впрочем косите ми са жълто-руси, пустинни на това отгоре/, като капка роса във тревата, като птица в небесата. Имам всичко, от което се нуждая, но до определен момент – запасите ми от храна и вода свършват изведнъж.

Пет тежки дни вървя през горещите пясъци – без вода и храна на това отгоре. Получавам халюцинации, видения, привиждат ми се кладенци с бистра вода, оазиси – трапези с голям избор на храна и плодове. Стигам до тях уж и изведнъж изчезват. Докато на двадесет и шестия ден, вървейки, вече премаляла, докато обедното слънце жареше раменете ми, виждам един силует. Той ми проговаря – помислям си, че пак халюцинирам, ето, че пак чувам гласа му. Думите зъзвънтяват около мен; силуетът ми говори нежно и с мили думи. Гласът му е някак особен, даващ ми да разбера, че ме познава отдавна и на това отгоре, че е следял всяко мое движение.

Думите му звучат: “Върви още петдесет крачки, после погледни наляво – там е водата и храната – ще ги откриеш сама. Но видиш ли нещо по пътя си, не го вземай, на никого другиго не вярвай, не приемай ничия храна и вода.”

Правя това, което ми е казано. Но на тридесет и третата крачка пред мен застава една прегърбена жена, която ми подава вода. Преди да пия от стомната, се досетих за поръката на силуета – навеждам се и оставям прясната вода. Тръгвам – на петдесетата крачка виждам храната и водата. Обещанието е изпълнено. Утолявам жаждата и глада си и лягам на земята. Мисля си: колко ли време ще издържа? Колко ли препятствия ще трябва да премина? Този живот, тази пустиня, тази земя, тези хора – понякога, понякога – ме плашат.

Чудя се как Иисус е преживял тези четиридесет дни в пустинята. Не съм сигурна, че аз ще успея. Защото се чувствам сама и нещастна, но от друга страна имам възможност да преосмисля живота си, да проумея грешките си и да помисля за бъдещето. Не бих могла по никакъв друг начин да си представя колко мъка и страдание е преживял Христос. Но, ето, сега съм на негово място и усещам неговата болка. Дойде тридесет и петият ден, не бих казала неусетно. И пак – жажда, и пак – глад. Въпреки че съм между пропастта на живота и смъртта, аз не се страхувам, защото чувствам, че Господ ме закриля. Не се страхувам от смъртта, защото се намирам на толкова красиво място и имам чувството, че проглеждам в Рая. Вярно, че именно надеждата умира последна и може би именно тя е в състояние да ме спаси от смъртта.

Това пътуване в рая е предназначено, за да осмисля по-нататъшния си живот. Имам нужда греховете ми да бъдат опростени. Имам нужда четиридесет дни да не виждам самотата, тъгата, отчаянието и сълзите на близките си.

Но, ето, разбирам – това е само мечта, фантазия, моя илюзия, която в реалния свят, май, е неосъществима.

Продължавам да фантазирам – предизвикателствата ме привличат. Искам да пътувам в пустинята! О, как искам! Жълтата местност, може би, е мое призвание, неосъществимо, далечно и някак, някак близко – пустинно!

Аз съм Илияна и имам пустинно-руси коси! Наистина – жарки като слънцето и лятото!

© Илияна Юрченко, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.