Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖИВОТЪТ: ТРЕТАТА ЛЪЖА

Христо Карастоянов

web

Един мошеник свалял момичетата в К., като ги водел на симфонични концерти. Симфонични ли, камерни ли - не знам, пък и никога не разбрах как точно се казват, и, също както за парфюмите и одеколоните, не съм сигурен дали са различни неща. Не знам, но знам със сигурност, че момичетата, възпитавани в едно друго време и расли до една по улици, които и днес нямат нищо общо с всичките тия работи (независимо от днескашните си нови и горди български имена и нови магазини с чужди названия), се вкаменявали, като чуели на какво смятал да ги води!... После дълго го гледали разколебани, слисани, изпълнени с объркващи съмнения или омекнали в едно неочаквано за самите тях покорство: искам да кажа, че изслушвали мрачно укорите му, че, така и така, не бивало тъй и че как било възможно да не разбират красотата на тая музика.

Или по-точно - на оная.

Симфоничната.

И че как можело да не ги вълнува - така им казвал.

Те се мъчели да гледат презрително и да го питат защо мисли така, но вътре в себе си си признавали, че точно тъй си било: не я разбирали. И наистина не ги вълнувала въобще. Така че страшно пребледнявали..., само че той веднага почвал мръсно да ги жали, че те не били виновни, ами че били ощетени от несправедливата съдба или нещо подобно, и че то било заради неприличния и неблагороден живот сред бетонните изроди отвъд старите гробища или зад гниещата тамошна река. Комплексите, тоест. Че то в тия комплекси (им викал) до блок осемдесет и едно непременно ще стърчи блок двеста и седемнайсти, а оттатък двеста и седемнайсти няма да е двеста и осемнайсти, а ще се намира, разбира се, всеки път блок номер трийсет и три!... И навсякъде мръсно (викал), шумно и мръсно; как да харесваш такава музика?!... "Да знаеш, почитаема - им викал убедено, - че човек колкото и да иска, никога не може да се представи за толкова добър, колкото е добър в действителност!..." И всяко от момичетата зяпвало потресено и още повече се обърквало - сега вече от внезапното си прозрение, че е точно така, както той, тоя идиот, го казва. Че кварталите, където били раснали, действително са ужасни, че ако човек се замислел, там наистина се живеело гадно, неблагородно и особено неприлично, може би защото никой никого не познавал и всеки можел да прави каквото му скимне. И навсякъде из входовете миришело на лайна и се стапял тежкият дъх на отдавна изгнило кисело зеле и на скапани манджи, и ето заради това тази - или по-право онази музика, за която тоя им говорел, предизвиква в тях единствено и само досада или истеричен кикот.

И нищо друго.

И другото излизало вярно! - това, че всяка от тях в душата си е много по-добра, отколкото иска да се покаже - мигар случайно всички били чели по няколко пъти "Тес от рода Д'Ърбървил"?

Така че те продължавали да стискат зъби и да мълчат задавено насреща му дори и когато направо ги вбесявал, като им викал, че да не вземели пък сега да му се домъкнат на концерта с тия полички или пък с ластичните си джинси (дето ту излизаха от мода, ту изневиделица ставаха отново модерни) и че въобще да престанели най-после да мислят само с оная си работа. Тъй им викал. И те пак си премълчавали, удивени, че за първи път са успели да преглътнат ония свои думи с дъх на пушек, асфалт, риба и мокра мазилка, дето в действителност се въртели на езика им и ги изгаряли, а те не му ги казвали!... Излизало, че вече не могат да ги изрекат със свободата на предишната си невинност, поне не на глас и - знам ли защо! - не пред него.

Тоест не можели да му теглят една путка майна и да го разкарат.

Вместо туй обръщали като омагьосани гардеробите и килерите вкъщи, за да си търсят други и инакви дрехи за концерта, макар че всяка от тях уж сумтяла гневно пред приятелката си, че да му го начукала на педала, че да го вземели мътните тоя фанфарон, и че, така и така, знаела ли приятелката колко й пукало харесва ли я той или не я харесва!... Сами се улавяли как като се мотаят из центъра за първи път забелязват афишите за ония концерти, величавите сини и кафяви букви КОНЦЕРТ, които сега вече свивали сърцата им в таен страх, и те вече наистина не можели да му теглят майната, когато накрая в петък идвал да ги вземе с колата, за да ги заведе в читалището (понеже в ония години само там, в читалището изнасяли симфонични концерти). (Или камерни - не знам!) А той задължително идвал с костюм, вратовръзка и обезателно с бели чорапи в лъснатите си до припадък обуща; отварял им вратата, помагал им да седнат вътре, а после подкарвал оная изящна като запалка мазда по съсипания асфалт между всичките ония блокове с объркани номера. По пътя се шегувал мрачно и засукано, че той бил писател-егоист, но те не го разбирали. "ЕСЕИСТ!" - уточнявал, но те пак не схващали къде е тук смешното и с гняв се улавяли, че се хилят като патки.

А после в залата ужасно се чудели как въобще да седят, та да изглежда, че не са такива, каквито той им викал, че са, и каквито вярно че били, необразовани и тъпи..., макар че, от друга страна, според тях тук (или там) било същото като в пътническия влак за Бургас в ония призрачни съботни утрини лете, когато отивали за по един ден до морето - е, по абсолютно същия начин и в тая зала в читалището им било прохладно, но затова пък неудобно и, най-важното, шумно като в ужасните вагони със зелените мушамени седалки. Седалките всякога били изпоизкъсани и презакърпвани по на няколко пъти с други парчета мушама, уж пак зелени, но зеленото на кръпките било друго зелено, и или били хлътнали, или, обратно, били вирнати на майната си при последния ремонт на вагона. Самите вагони наоколо били до един стари, ръждиви, мръсни и с черни от ръждата и времето дръжки по вратите. Всяка събота същите тия вагони се наблъсквали от единия край до другия с радостни момичета, които се смеели за най-малкото и които вече били по шорти и фланелки. Фланелките им, разбира се, отсетне щели да политат с по един-единствен нетърпелив и щастлив замах от хубавите им рамене, от голите им гърди и така нататък. Едно лято например облаците над морето така и не се разнесли, вълните през всичките месеци се разбивали по вълноломите и по скалите надолу в пяна с мръсния и мъртвешки цвят на резеда, но това момичетата просто не го забелязвали. И никога не успявали да си тръгнат в събота вечерта, колкото и да се кълнели преди това вкъщи, че в никакъв случай няма да остават да спят в Бургас, Несебър или долу в Созопол (все едно къде казвали, че уж отиват - те без друго отивали неизменно другаде), и затова се връщали в К. ужасно закъснели: с последния влак в неделя през нощта. Тогава се люшкали в същите вагони вече утихнали и разсеяни от спомена за някоя чужда палатка (или понякога нечия стая в евтин хотел с олющени стени и висящи тапети или в квартира - какво значение?), където в късите нощи на някой юни, юли или август отпърво се отбранявали заради цялата оная неразбираема глупост за чистата съвест, след това се разтрепервали, след това охвали за последен път едно гърлено "о, не!", а накрая отчаяно се любели с мъже, които никога повече нямало да срещнат, защото в неделите всеки път ставало така, че се изпогубвали (и то взаимно!) сред гъмжилото на плажовете нагоре към Слънчев бряг или пък на юг - чак до Приморско с неговия гаден лагер и до Ахтопол. В задушните неделни нощи вагоните на пътническия влак сякаш били още по-мръсни, още по-стари и издънени, макар че уж били претъпкани със същите момичета като в събота сутрин. Сега в тях всички били смълчани, взрени в тежкия мрак зад прозорците, където обаче виждали само себе си през целия път назад чак до самия К.

...Така че в объркването си в салона на читалището момичетата неизменно си спомняли тия отивания и тия безнадеждни връщания и честно се мъчели да се заслушат и да прогонят спомена за влакове, плаж, мускулести мъже и тънките люспици сперма, дето засъхвали като струпейчета и лишеи по корема, гърдите или бузите им.

Оня идиот се взирал горчиво и отнесено в гърба на диригента отсреща. И момичетата с досада разбирали, че не могат да спрат да мислят за ония неща: нищо не можели да направят нито със спомените, нито със самите себе си!

И това ги съсипвало.

Съсипвало ги, но после ставало друго... Тъкмо когато се предавали и разбирали, че те това никога няма да го харесат, колкото и да се опитват, а досадата и обидата възвирали в овъглените им сърца, тъкмо когато били готови да кипнат всеки момент и да треснат яростно чак до стъклените висулки на жестокия полюлей същите ония изпепеляващи думи - дяволски, сурови и точни, изпонаучени още от забавачката от момчетата из олющените опикани входове на блоковете, или по мазетата, където винаги миришело на онова гнило кисело зеле и на лайна от тръбите наоколо, или в храсталаците на детските площадки, където в пети клас вече ги били опипали навсякъде, а те самите люшкали вдървено и яростно вкоравените пишлета на другарчетата си..., когато вече наистина не издържали и били готови да скочат бясно от червените плюшени столове, да разбутат както си знаят цялата тая умълчана и непроницаема публика наоколо, а ако някой боклук посмеел да им се обади - ДА МУ РАЗКАЖАТ ИГРАТА! - и да се махнат веднаж завинаги от там, за да се спасят от собствения си нов и непознат срам..., точно тогава внезапно усещали ловката ръка на онзи идиот между бедрата си!...

Трепвали и замръзвали..., а ръката му вече пълзяла мръсно по тънката кожа, и то не надолу към острите им настръхнали колене, а право нагоре, натам, където те мигом овлажнявали под паяжинените си гащички, обути, естествено, заради него.с

И момичетата веднага си отдъхвали със страшна сила.

В очите им лумвали отведнаж победоноснии зелени и оранжеви пламъци, те стрелвали убийствено оня идиот до себе си..., и после облекчено изсъсквали:

- Махни си ръката, мръсник!

 

 

© Христо Карастоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 20. 12. 2003
=============================
Първо издание, електронно.