Записки по исторически наивизъм

26 МАРТ 1923 ГОДИНА: ПОУКАТА НА ПРОДЪЛЖАВАЩОТО МЪЛЧАНИЕ

Христо Карастоянов

web

Необходимо уточнение:

Тази година се навършват 90 години от премазването с кръв - с много кръв! - на митинга на ямболските анархисти на 26 март 1923. Малко или много историята е известна, а преди няколко години в Каргона, току до паметника на Георги Шейтанов, беше поставена и паметна плоча с имената на жертвите.

Този текст обаче е за нещо друго...

Той беше писан през далечната 1997 година. Беше публикуван в тогавашния ни вестник "Неделник", след това и в "Литературен вестник", а накрая и в книгата ми "Записки по исторически наивизъм".

Сега, когато се навършват 90 години от страшното събитие, което аз за себе си наричам "Ямболския 26 март", някак си не виждам какво бих могъл да добавя към написаното тогава, може би само да продължа с изреждането на всички правителства от 1923 година насам, които и зъб не обелиха за някакво възмездие над физическите извършители на подлото клане.

Това са думи за неслучилото се възмездие...

Авторът

През всичките ония последни десетилетия, когато бъдещето беше светло, а историческата наука ­ нещо като обслужващо звено на Централния комитет на Българската комунистическа партия (където се пазеха жестоко и самите архиви на тая нещастна страна и където не даваха пиле да прехвръкне) ­ твърде често се явяваха кръгли поводи по календара да си спомняме за септемврийските събития от '23. После даже я подкарахме и без годишнините да са непременно кръгли. Именно тогава най-сериозните български историци написаха купища книги, посветени именно на оная страшна трагедия. И книгите уж бяха рецензирани и редактирани, без на никого да му направи впечатление, че в тях нищо не пише за анархистите. Някъде към края на този период, удобен за съчиняване и бързо отпечатване на такива, с извинение, изследвания, дори се появи нарочна енциклопедия на Септемврийското въстание: в нея човек може да открие статия чак за Камен Калчев, но за анархистите ­ не. Още по-изумителното е, че зъб не се обелва за тях и в най-дебелата и лъскава, посветена на метежа книга ­ изумително е, понеже пък тя е съчинявана от човек, който в младите си години е бил съпричастен към идеите на анархизма и чието име се мярка начесто около името на самия Георги Шейтанов...

Естествено, мълчеше се не само покрай годишнините на въстанието; онова, което въобще се разрешаваше да бъде споменавано за анархистите, в края на краищата докара работата дотам, че в съзнанието на родения от хиляда деветстотин четирсет и четвърта насам българин "анархизъм“ директно се уеднакви с "анархия“; "анархо-комунизъм“ извикваше досадни гримаси, а например "анархо-синдикализъм“ ­ направо иронични... (Последното особено пролича и даде солени плодове, когато "Подкрепа“ вдигна стачките си през хиляда деветстотин деветдесет и втора, а КНСБ ­ през деветдесет и четвърта). За анархистки се обявяваха всякакви комунистически групички и групировки като "Червените бригади“ и "Червена армия ­ фракция“, за да ни плашат с тях, а за анархизъм ­ изстъпленията на бръснатите глави. Абсурд, разбира се, но в същото време този абсурд си беше направо логичен, защото коравата държава като машина за тотално подчинение на свободния дух не можеше да допусне никакъв нюанс в отношението ни към анархизма ­ и това, разбира се, е нейно осветено от най-прогресивното учение право. Впрочем не само марксизмът! Църквата също беше на страната на държавата в този "спор“, в който победеният беше отнапред известен.

Обаче заедно с това самото преднамерено мълчание на историографията около тия отдавнашни неща и лошата забрава на едни от най-светлите хора на ония времена постепенно заприличваше на нечия вина пред някого. Тъй беше! ­ само че за анархистите се мълчеше не само през въпросните четирийсет и пет години, дето уж били стигали. За анархистите се е мълчало и преди тях, мълчи се, прочее, и сега, когато времето, разправят, било, уж, наше.

Може би защото нарочната забрава най-сетне се е превърнала в истинска забрава ­ кой знае?

Нека сериозните историци, които сметнат, че е време да платят вече цената за дългото мълчание, се опитат да уточнят какво е било участието на Федерацията на анархо-комунистите в онова, което наричаме Септемврийско (и дори Първо и Антифашистко!) въстание. Не че вярвам да е все още възможно, но те нека се помъчат да възстановят с имена и съдби участието на анархистите и в юнската съпротива срещу Александър Цанков и хората му... Нека. Аз като историк-наивист мога само да предложа (в историко-наивистичен план, разбира се) една от най-изумяващите ­ но затова пък пълни с таен смисъл и поуки ­ истории на тази упорита забрава.

* * *

И тъй, дами и господа, като решава, че на законодателните избори за ХХ-тото обикновено Народно събрание (които щели да се произведат на 22 април хиляда деветстотин двайсет и трета година) ще трябва да се печели ВЕЧЕ ПЪЛНА ИЗБОРНА ПОБЕДА, Александър Стамболийски се заема да обезоръжи веднъж завинаги българина.

(Официалното название на тая работа гласи: "Правилник за прилагане закона за обезоръжаване на населението в България, съгласно Ньойския договор. // Държавен вестник, брой 127 от 1923 г.". Нали обърнахте внимание? Съгласно Ньойския договор! Ако си мислите, че само сега се съобразяваме с Европа... - много се лъжете! Винаги сме се съобразявали. Тоест - държавниците ни са се съобразявали - б.а. от 2013 г.)

Историческите намеци, че може би военните го били подучили да прибере оръжието на народа, може и да са верни, аз това не знам, но знам, че анархистите начаса се вдигат на лют протест!...

Така в Ямбол ­ градът, който е бил един от тогавашните им особено важни центрове и в който през януари същата година дори се е провел петият редовен конгрес на ФАКБ ­ мощната местна централа без много приказки изкарва безбройните си членове (и още по-многобройните си привърженици ­ повечето ученици!) на МИРЕН митинг против заповедта на земеделското правителство. Мястото е тукашният площад "Кобург“, а денят е 26 март ­ и тая дата остава като спомен за едно най-кошмарните събития на онези години: митингът на анархистите, посредством простичка и зловеща провокация, е окървавен първо на самия площад, а после цяла България изтръпва от онова, което е станало в Ямбол и в казармите на Четвърта конна (жандармерийска май ­ не ги разбирам много-много тия подробности!) дружина. Защото на военните изобщо не им е стигало да разпръснат митинга! Не: през целия този 26 март, през нощта на 26-ти срещу 27-ми и чак до края на следващия ден продължава разправата ­ прекалено методична, прочее, за да приемем, че не е била отдалеч намислена...

А един важен министър направо се провиква, че Ямбол трябва да бъде унищожен.

Впрочем за старите днес ямболци, които са били деца в ония години, 26 март е останал в спомените с названието "ВОЙНАТА“!

Естествено е шумът, който се е вдигнал след оная касапница, да е голям: налага се лично министърът на вътрешните работи и народното здраве Христо Стоянов да пристигне в Ямбол (и да излъже най-вулгарно, че е решен да предприеме нещо си), а после сам Александър Стамболийски се явява при софийските анархисти и също твърди, че виновните щели да бъдат наказани. Обаче най-решителен се оказва съчинителят на новия правопис ­ министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски: той чисто и просто светкавично подписва министерска заповед, с която се затварят бунтовните горни класове на ямболската гимназия... Учениците се разпръскват да си доизкарат последната година по други градове, хем момчетата на една страна, девойките ­ на друга.

И както всички настояват за разследване ­ така и всички обещават разследване.

Чуват се даже приказки за някакви си наказания, разбира се, сурови: все пак са избити абсолютно невинни хора, а сред тях и съвсем млади, почти деца...

Е, добре! Никакви наказания НЕ Е ИМАЛО никога след това ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТИЯ СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ, ДЕТО НИ ДЕЛЯТ ОТ ОНОВА КРЪВОПРОЛИТИЕ!... (Ако не броим, разбира се, едно или две командирски премествания по други гарнизони в страната, ама то на такива "наказания“ се нагледахме и в наше време...)

Да рече човек, че не са били известни - няма такова нещо: много хубаво са известни те! Ако не отдругаде, поне от една... вестникарска информация. Вестникът на БЗНС "Победа" на 7 април 1923 година публикува какво мислите? Ето какво: "За показана рядка самоотверженост и себеотрицание по преследване и унищожение на анархистите, Правителството на Царство България награждава с парични награди следните офицери, жандармеристи и полицаи..."

И ги изрежда!

Поименно ги изрежда.

Поименно, както и кой колко лева получава за "преследване и унищожение на анархистите"... Споменати са 15 души и макар това да не са всички убийци - от тях е можело да се почне, а те са щели да си кажат всичко, нали?

Тоест, вместо наказания - награди. Парични, разбира се, какви други да са наказанията за палачите?

И обратно!

Не е минал и месец от клането, когато Ямболският окръжен съд в свое Обявление № 6548 оповестява: "Ямболският окръжен съд обявява с определението си от 18 май 1923 година под № 1230, че е признал за виновни: Васил Георгиев Ряпов, Георги Апостолов Бахаров-Писумката, Янко Димов Бъчваров, Иван Шейтанов, Димитър Хлебаров-Търтата, Колю Пенев, Георги Христев Арнаудов, Атанас Стойчев, Йордан Ангелов, Петър Атанасов-Чомпата, Щилиян Г. Баев, Панчо Шопов, Атанас Г. Шевкенов, Стефан Джонджоров, Георги Щерев, Вельо Чанев, Васил Трендафилов и Ездра Джалдети, сега в неизвестност, извършили разбойнически акции, в определен срок да се съобщят от близките им, след което ще се обявят за разбойници. 19 май 1923 год. Председател: Б. Костов, Секретар: И. Робенов."

Както и да е...

Какво следва.

Следва, че на 22 април (сиреч точно месец след трагедията в Ямбол) Александър Стамболийски си ги спечелва изборите. И "спечелва“ е твърде меко казано, защото в откритото на 21 май двайсто обикновено Народно събрание земеделската парламентарна група наброява ДВЕСТА И ДВАНАЙСЕТ души. (От Конституционния блок са били 16, широките социалисти ­ 2, комунистите ­ 16, та всичко стават 245.) Председателят на камарата ­ Александър Ботев: земеделец; двамата подпредседатели ­ Неделчо Георгиев и Ангел Кундалов: земеделци; и дванайсетте секретари ­ до един земеделци! Няма тън-мън! Такова нещо прочее и Тодор Живков май не си е дозволявал, дами и господа! Те на това му викат хората бляскава изборна победа...

И именно тогава, искам да кажа веднага след изборите през април 1923 и малко преди да се открие краткотрайната и единствена сесия на това злощастно двайсто Обикновено Народно събрание (дето му е съдено да просъществува само от 21 май до 11 юни 1923 година), Стамболийски дава едно знаменателно интервю, където за комунистите честно заявява, че "...Вие ще видите, че нема нито да се шегуваме, нито да се церемоним с тех...“, а за анархистите размишлява по-подробно ето как:

Мене ми се ще да намерим едно кътче, един вид като концентрационен лагер за

АНАРХИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ,

гдето да ги съберем всички и да ги оставим да се устроят така, както сами желаят. По всека вероятност и с този въпрос ще се занимае Министерския съвет, а след това и камарата.

Крайните идеи са нещо като душевните болести. Поради това хората не бива нито да се преследват, нито да се убиват. За да се изцелят, те требва да се поставят при най-благоприятни условия, а тези условия са приложението в малък мащаб на техните идеи, програми и разбирания.

Разбрахте ли нещо от целия този политически цинизъм?! Аз лично разбрах само едно: разбрах, че този български държавник е комай първият европейски началник, който употребява публично думата "концлагер“, отнесена към политическия противник.

И понеже знам, че каквито сме станали кибритлии, непременно някой ще иска да провери, бързам да го улесня: това нещо е казано, записано и отпечатано за вечни времена в "Земледелско знаме“, год. 19, брой 90, датата е 27 април 1923 година, тоест точно един месец след онзи 26 март. Та там под заглавието "СТАМБОЛИЙСКИ ЗА ИЗБОРИТЕ“, а още по-точно ­ третата колона, го пише всичко това.

Лесно се вижда.

А сега проверявайте!

Пък аз ще си продължа мисълта.

На 9 юни същата година в България става първият стремителен политически завой и на мястото на Александър Стамболийски лесно сяда Александър Цанков. Тоя професор е на два пъти министър-председател, но не се е чуло да е намерил време да разбере какво е ставало в Ямбол и кой крив, кой прав (ако махнем това, че бидейки и министър на народното просвещение, лично се ангажирва с възстановяването на разпилените горни класове).

После идва 1925 година, белязана от другия ад - атентата в катедралата "Света Неделя". Никой не си признава "авторството" му, но скоро става ясно кой пък е имал най-голяма полза от тази кървава вакханалия: цар Борис! Валпургиевите нощи, последвали ужасния тогавашен Великден, укрепват несигурното му дотогава самочувствие на млад монарх, и към края на годината той разкарва Александър Цанков - вече му е свършил черната работа, тъй че за какво му е?

На 4 януари 1926 година Цанков е сменен от Андрей Ляпчев ­ онзи, с неговото "со кротце, со благо“; той е трижди премиер, също без нито веднъж да обели зъб за ямболския 26 март.

Сменен е на 29 юни 1931 от Александър Малинов, който пък на свой ред е сменен на 12 октомври същата година от Никола Мушанов. Никола Мушанов и той кара три мандата и нищо чудно и още да е откарал, ако не настъпил 19 май 1934 година, сиреч друга една двусмислена дата в отечествената ни история, когато най-изпеченият и изпитан български превратаджия Кимон Георгиев казва: Дотук! ­ и ги забранява всичките. Барабар с вестниците им; а имуществото им просто го прибира в полза на държавата.

След него се явява за малко някой си Пенчо Златев (който мислел с шпорите си): този управлява България от 22 януари 1935 до 21 април същата година и сдава министър-председателския пост на Андрей Тошев.

Андрей Тошев пък устисква само до 23 ноември същата (1935) година и след него вече идва Георги Кьосеиванов. Той е министър-председател цели четири пъти, а после, на 16 февруари 1940, с тая работа се захваща Богдан Филов.

Богдан Филов и той изкарва два мандата, после от 14 септември 1943 до 1 април 1944 премиерствува Добри Божилов, а от този 1 април идва Багрянов с всичките му лъжовни приказки за мир и любов с ония от шумкарите, които му се предадат.

После и Константин Муравиев си опитва късмета за няколко дни (от 2 до 9 септември 1944), и ­ по силата на ония кретенски смешки на историята! ­ е свален пак от Кимон Георгиев, както вече е ставало и преди това.

И ако някой от почитаемите читатели е внимавал в тая българска правителствена библия, то трябва да е пресметнал, че от въпросния 26 март 1923 година до 9 септември 1944, тоест за двайсет и една години и шест месеца, страната е имала ДВАЙСЕТ И ДВЕ ПРАВИТЕЛСТВА. На три или четири пъти през тия две десетилетия тук се е променяла коренно цялата политика от ляво на дясно и от дясно на ляво, възвивало се е косо в българската политическа (не)търпимост, но ­ пак казвам! ­ НИКОЙ НИКОГА И НИТО ВЕДНАЖ НЕ Е И ПОМИСЛЯЛ ДА ПОДИРИ СМЕТКА НА КОНКРЕТНИТЕ УБИЙЦИ НА ЯМБОЛСКИТЕ АНАРХИСТИ, АНАРХО-КОМУНИСТИ И СЛУЧАЙНИ ЖЕРТВИ ОТ "ВОЙНАТА“!

Нещо като "било, каквото било!“...

Тъй е и при двата кабинета на Кимон Георгиев от 9 септември 1944 до 31 март 1946 и от 31 март 1946 до 23 ноември същата година; тъй е и когато си идва съветският гражданин Димитров, Георгий Михайлович, та ни става министър-председател; тъй е при Васил Коларов и при Вълко Червенков (като и троицата са командарили България тоже по два пъти); тъй е при Антон Югов, който пък ни е премиер цели три пъти и след когото вече идва и самият Тодор Живков, бивш "Янко“ и бъдещ Тато. След Тодор Живков е Станко Тодоров с оная негова уж свободомислеща съпруга, след Станко Тодоров ­ Грыша Фылипав, подир Грыша Фылипав ­ Георги Атанасов (тоже и той свободолюбец и луда глава бунтовник) и ето че по този начин стигнахме до времето, когато четирдесет и пет години стигат и когато ние пак сме тук, така че, дами и господа, към ония двайсет и две правителства от времето на монархо-фашизма и частичната стабилизация на капитализма ще трябва да прибавим и осемнайсетте от епохата на социалистическия реализъм в историческата наука и въобще епохата на историческия материализъм.

И ­ пак нищо!

Лично аз не съм чувал да е ставало дума за ямболските събития да кажем по време на онова, което наричаме "Народен съд“, както не се е чуло да са споменавани те и по-късно, когато в началото на петдесетте години нашумяват процесите по събития, именно имали място през двайсетте години! Специално през двайсетте! Процеси, които са разглеждали вини и невинност точно за ПОЛИТИЧЕСКИТЕ УБИЙСТВА ОТ ТОЧНО СЪЩОТО ВРЕМЕ!... Какво ли се ядосвам и аз!...

Какво ли се ядосвам заради петдесетте години, след като бързо сменящите се кабинети от 10 ноември 1989 година насам (на Андрей К. Луканов, на Димитър Попов, дето ни каза да не купуваме, на Филип Димитров, дето ни се водеше за най-първо демократично избраният, дошъл на власт с малко, но затова пък съвсем за малко, и дето след това сам слезна от стола, после на Любен Беров ­ поредният български премиер-професор) са прекалено заети с организираното прегрупирване на нови интереси и нови намерения, с някакво си разграждане на някаква си система (която пък така и не мръдна да се разгради, по дяволите!), та, види се, хич не им е до някаква си работа отпреди седемдесет години.

За Жан няма какво да говорим, Инджова и Софиянски имаха други кахъри, а за Иван Костов... - за Иван Костов изобщо пък да не говорим: трябваше да се продава БГА "Балкан" и не се знаеше на цената на мерцедес ли да стане тая работа или на цената на трабант; с Кремиковци това поне беше ясно - 1 долар и айде готово! Неговото правителство роди и прякори като "Министър 10 процента", тъй че там всичко е ясно.

За анархистите и за тяхното изтребване на 26 март 1923 година в Ямбол зъб не се обелваше.

1997

От автора: Тогава тази статия приключваше на това място - до правителството на Иван Костов.

Иван-Костовото управление трая пълен мандат и тъкмо когато тоя човек се готвеше да продължава да командва държавата - появи се в драките на двореца Врана Симеон, излъга вулгарно как щял да ни помогне да се оправим за 800 дни, създаде някакво там движение, което движение, на крехките рамене на две маргинални политически сдружения помете партиите-мастодонти и накрая България беше ощастливена с първия в историята на човечеството цар премиер.

По време на царстващия премиер Сакс-унд-Кобург Гота съдебно преследване на убийците на анархисти по исторически принцип не можеше да стане - ясно защо. Ако една демократична държава не обича анархистите, то монархията пък хич. Без да бъде монархия, четири години България беше управлявана като такава, тъй че...

После и те си изкараха пълния мандат, та дойде на власт тъй наречената Тройна коалиция, която управляваше страната в почти футболното съотношение "8-5-3".

Също никой не заговори за 26 март 1923 година!

Бойко Борисов, без да е цар, управляваше като такъв... Жалко, че подаде оставка! Защото, ако продължаваше да си реже лентичките до края на законния мандат, то щеше да си е премиер и на 26 март 2013 година и, кой знае, може би щеше да рече нещо и за избитите момчета в Ямбол, а от там и за техните касапи.

Шегувам се, разбира се...

Макар да не ми е никак до смях!

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2013, № 3 (160)