МОДЕЛЪТ, ХУДОЖНИКЪТ И ВРЕМЕТО

Христо Карастоянов

web

Ако очаквате да прочетете розов роман за всепомитаща любов, лебеди, печални хризантеми и Шильонски затвори - това не е вашата книга. То собствено в "Моделът и неговият художник" не всепомитаща, ами и обикновена любов няма, ако не се подлъжем да сметнем за любов каприза на една красива, богата, разбира се, и задоволена с всичко млада жена да си позволи едно бягство с красивия, беден, разбира се, талантлив, но вече белязан с печата на скорошната смърт, художник.

"Моделът и неговият художник" е роман за нещо съвсем друго.

Всъщност главен герой в новия роман на Веселин Стоянов е времето. И тук вече е странното. Времето според тази книга не е времето, за което уж знаем всичко. В "Моделът и неговият художник" онази "най-печална година в новата българска история" - според както я обозначава авторът - не е показана с грохота на необявената гражданска война, с взривените храмове, с разстрелите посред бял ден, които днес наричаме "показни". Има го и едното, и другото, и третото, но само под формата на онова, на което днешните млади му викат "background" - фон, сиреч. Но пък го има тътенът на историята, която неумолимо е докарала България именно до 1925, всичките онези гърчове, в които са се родили и героите, и подлеците.

За Веселин Стоянов 1925 година е по-скоро едно заредено с мълчание, коварство и подлост чумаво време. И като ни разказва за това време, писателят просто задгърбва способността си да пише красиво с онзи гъвкав и изобретателен език, който владее още от първата си книга "Шлагери". Става просто груб и зъл. Защото как другояче може да се пише за Иван Вълков - човек, зад чиято невзрачна външност на университетски плъх и страхливичък женкар се крие един необикновен мерзавец? (Между другото, Веселин Стоянов съвсем съзнателно забива в жаргона на сегашните булевардни издания, колчем заговори за генерала-картограф. Когато другият основен персонаж в романа, Буров, споменава за Гео Милев, Иван Вълков казва: "Него аз го поръчах. Лично.")

"Моделът и неговият художник" може да се чете и като... криминален роман. И тогава ще стане ясно, че във всички български времена и епохи зад всяко богатство може да се открие вулгарно престъпление. И че колкото по-високо в йерархията е забогателият, толкова по-голямо е престъплението му. Веселин Стоянов ни разказва например за гадната история със земите под завод "Арсенал". Вече станал държавен човек, генерал Вълков прави една от големите далавери в икономическата история на България: изкупува на безценица земите, където вече е решено да се строи заводът, а след това убеждава парламента държавата да обезвъзмезди същите земи на тройна цена: класика!

Но и друго знае Веселин Стоянов. Знае, че зад големите пари има голямо престъпление, но че и зад големите престъпления стоят големи пари. И ни припомня, че опитът за пуч през септември 1922 година в Търново е платен лично от Буров. Трябва ли да казвам, че аналогията с едни къде-къде по-скорошни събития се натрапва сама?! Въобще банкерът Буров на практика е истинският главен герой в романа - просто го прочетете и ще се убедите в това.

А що се отнася до любовта... Не, наистина няма любов в този роман. Има разминаване. Великолепно е хрумването на Стоянов да опише всичките онези "кошници с варени пилета, плодове и вино", които Анна Орозова мъкне със себе си, когато отива за сеанс при бедняка-художник! Но пък и тя не получава своя портрет. Няма портрет на Анна Орозова, "затворница в кесията на съпруга си", "разменната му монета".

Защото в тези същите сеанси художникът е нарисувал нещо съвсем друго: нарисувал е портрет на Ахинора, измислената от Николай Райнов българска "царица", жената на Аспарух, а "портретът на госпожа Орозова не беше изпълнен"...

И този различен портрет просто не се продава. Не може да го купи ("С хилядарки в долари!") дори могъщият Буров. Think about it! - дето викат в американските филми.

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.10.2010, № 10 (131)