ЗА ТОПОЛ, ЯЗОВ И ПРЕЗИДЕНТИТЕ
или
Още записки по исторически наивизъм

Христо Карастоянов

web

Драги ми приятелю, здрасти,

По причини, които лесно мога да ти обясня, но не ща да го правя, напоследък нещо все по-рядко си купувам нови книги. Понеже обаче "гладно не се седи" - тоест понеже се налага и да се чете все пак - ровя из прашната бъркотия, на която в името на носталгията все още й викам "библиотека". И вадя оттам разни работи, но главно списания. Литературни де - не за кучки, прически или за градината на баба ми графинята. Имаше времена, когато точно тия списания, литературните, бяха хем много, хем достъпни. Лошото им беше именно в хубавото, тоест в многотията: те, така да се каже, се застъпваха, да им се невиди и списанията: тъкмо си си купил едно, то вече излязло другото, тъй че зарязваш първото и отваряш новото, но то е ново само до следващия ден, когато се е появило вече трето... По този начин те си се трупаха непрочетени, и сега, нали ти казвам, ги изравям и така нататък.

Както и да е.

Сега да ти кажа защо ти пиша това.

В едно такова списание - "Факел", разбира се - публикуваха романа на Едуард Топол "Русия утре" (преводът е работа на изключителната Пенка Кънева). Важно е да ти кажа, че годината е 1990, а броят - пети. Ще разбереш после защо казвам, че е важно това.^*

Едуард Топол може и да не е сред най-модните имена на руската (и емигрантската им) литература, но казват, че бил касов писател. Роден е като Топелберг (това му е истинската фамилия) през 1938 година в Баку. Завършил е Азербайджанския държавен университет, а после, през 1965, и Всесоюзный государственный институт кинематографии, тоест същия онзи ВГИК, дето го е завършил Стефан Цанев (хем през същата година). (И Евгений Михайлов го е завършил, но както и да е.)

Та за Топол...

Работил е този Топол в разни вестници, писал е сценарии, а през 1979 година емигрира - разбира се, в Щатите. Пет години по-късно вече е американски гражданин. Сега го рекламират като автор на политически трилъри и детективи, обаче част от книгите му отиват в "жанр: эротика" в електронните каталози и виртуалните книжарници (вж. например Edward Topol в Amazon.com). (Нормално, виж им заглавията: "Невинная Настя, или сто первых мужчин", "Новая Россия в постели", "У.е. откровенный роман".)

И е странно, че за книгата, за която ще ти разправям, много-много не се говори. Казвам странно, защото "Русия утре" е един от добрите примери за много точна прогноза, направена с литературни средства, и предвидила неща, които след това са се случвали наистина. Викат им "пророчески книги", но не като пророчествата на Христо Калчев, лека му пръст, (тоест "познаване" кого ще отстрелят утре в София), а предвиждане за къде-къде по-глобални събития.

Публикацията във "Факел" е снабдена с един "Предговор по необходимост". Там Едуард Топол уточнява туй-онуй. "Седнах да пиша историческите фантазии "Русия утре" през октомври 1988 г. И на първо време дори за мен развитието на сюжета ми изглеждаше брътвеж на неумел романист." Преписах ти това изречение, приятелю, заради годината - 1988.

Предговорът пък е писан в Торонто на 20 октомври 1989.

Две години по-късно, на 10 октомври 1991, в Ню Йорк Топол пише друг предговор - но не просто допълнен с оглед на случилото се, а направо преправен под натиска на събитията.

Не ми се проверява кога "Русия утре" е издадена в Русия; у нас публикацията е, както ти казах, през 1990 година. В оная 1990 година все още се пишеше кога едно издание е излязло от печат, така че ето ти тези данни и за въпросната книжка 5 (септември - октомври) на "Факел": предадена за набор на 20 юни 1990; излиза от печат на 20 септември 1990.

Ще разбереш след малко защо е тая запетайкаджийщина...

За онези, които не са чели романа, пък и за които са го чели, ама са го позабравили, с две думи за какво се разказва в него. Започва се с покушение срещу Михаил Сергеевич Горбачов, извършено по време на конгрес на КПСС от ръката на делегат на същия конгрес. Следват преврати, размирици, гражданска война и атомни взривове... - абе, политически трилър все пак, нали така?!

(Между другото в българската публикация говорим за герой на име Горбачов. В руския вариант той е Горячов (вж. Завтра в России в Либрусек. Не знам от какъв вариант е превеждала Пенка Кънева. Пък то няма и значение - поне не за това, което имам да ти казвам; така че затварям скобите.)

Завръзката на романа направо си я бива. На бюрото на американския президент попада ужасяваща видеокасета. Донася му я Джон Риктън, адмирал и директор на ЦРУ. На нея е заснет моментът на покушението. Но не както е бил показан по световните телевизии, където никой не е видял самия изстрел; не, тука атентаторът е заснет в едър план, в лице и така нататък.

Това обаче не е страшното. Страшното е, че ЦРУ е заснело лицата на всички делегати в мига на изстрела. На всички!

И какво?

Ами ето какво:

"Да, не уплаха, не страх, не гняв, а именно ТЪРЖЕСТВУВАНЕ се четеше върху лицата на делегатите!"

И сега вече си идваме на думата:

"- Интересуват ме вашите изчисления - каза президентът. - Колко делегати на конгреса са искали Горбачов да бъде убит?

(...)

- От всичките две хиляди и осемстотин делегати - две хиляди двеста петдесет и осем - сухо отвърна адмиралът.

- Кол-ко-о? - Президентът се наведе напред от изненада.

Аха, жегна ли те! - удовлетворен си помисли адмиралът. Но на глас повтори съвсем безстрастно:

- Две хиляди двеста петдесет и осем. Тоест - осемдесет цяло и шест десети процента."

(Напомням ти, че де що има цитат - всичките са според нашата публикация.)

И американският президент решава, че трябва непременно да предупреди Горбачов за тая работа.

Тук на сцената се явява Майкъл Доуей. Майкъл Доуей, разбира се, е нещо като Дан-Брауновия Робърт Лангдън. Той е лекар, "...извикан по каприз на Раиса Горбачова" да присъства на операцията на отстреляния генерален секретар, и Майкъл "...разбра своята роля: за някого е било важно той, американският лекар, да следи дали правилно оперират Горбачов".

Американският посланик в Москва вика Майкъл Доуей и му обяснява, че "...след осем часа имате среща във Вашингтон с нашия президент..." - нещо, за което "не бива да знае нито една жива душа".

Както и да е, Доуей хваща самолет на Луфтханза, в шест вечерта е в Брюксел; от Брюксел с хеликоптер, "...който най-вероятно беше на ЦРУ", и "...седемнайсет минути по-късно Майкъл кацна в база на НАТО, право пред един F-121 - най-нов американски изтребител, чиято скорост три пъти и половина надминава скоростта на звука."

Скафандър, това-онова, "приятна музика на Бийтълсите в наушниците на шлемофона", и след два часа и седемнайсет минути, ("F-121 изпревари слънцето и върна Майкъл в същата вечер, която бе оставил в Русия") той вече е на военното летище в Мериленд, където "...самолетът се приземи и се приближи до новия Боинг с огромния герб на САЩ".

На борда на този Боинг - Air Force One, ако не си разбрал - президентът дава на Майкъл писмо до Горбачов, съдържащо "...крайно поверителна информация, оказала се на мое разположение".

Майкъл е американски гражданин, сиреч пич отвсякъде, не по-малко готин от Робърт Лангдън. Слага "плика просто във вътрешния джоб на сакото", оттам - пак F-121, "Жълтата подводница" в слушалките, рано сутринта е в Брюксел, в осем без двайсет е на Шереметиево, а в осем и двайсет - вкъщи.

Подремва, колкото подремва, и някъде към два по обед предава писмото на Горбачов.

Горбачов първо много се ядосва, после му минава и той дори един вид се развеселява.

"И като се засмя, Горбачов перна Майкъл по коляното:

- Чудесно! Империалистите се страхуват за живота на комунистите! Как да не е чудесно! С такива империалисти може да се живее! - смехът му внезапно секна, той стана съвсем сериозен. - Предайте на вашия президент, че съм го разбрал..."

Сега ти, приятелю, си напълно в правото си да ме попиташ защо те занимавам толкова дълго и тъй подробно с този епизод от "Русия утре" - толкоз повече, че в романа успоредно вървят вече и други сюжетни линии, не по-малко трилърски и даващи картина на объркания живот в СССР през непосочената от автора година.

Ей сега ще ти кажа...

В един друг брой на "Факел", много по-късен от онзи, тоест книжка 4 от 1999 година, в превод на Любов Кронева е поместена глава от книгата на Дмитрий Язов "Звездата на маршала". (Книгата има друго заглавие, но списанието "Наш современник", отдето е правен преводът, я е озаглавило "Звездата на маршала или ударите на съдбата". Иначе тя се казва "Удары судьбы: Воспоминания солдата и маршала", макар че какво ли значение има това...)

По принцип биографията на Язов е биография на обикновен съветски военен бюрократ. Расте си човекът по стълбицата, никому нищо лошо не прави... Обаче на 30 май 1987 година, когато кацането на оня келеш Матиас Руст с "Чесна" на Червения площад стана идеален повод Горбачов да попилее старата гвардия, Язов (неочаквано за всички, включително и за него самия) изневиделица е назначен за министър на отбраната. Забавна подробност е и фактът, че той е последният маршал на СССР: произведен е като такъв чак през 1990 година. При неговото министерстване завършва и ужасната война в Афганистан. През 1991, март месец, Горбачов го преназначава за военен министър, и точно тогава той се забърква с превратаджиите - там ония висши номенклатурчици, които създават Държавен комитет за извънредно положение и почти свалят Горбачов (който пък храбро се скрива във Форос, а после се опитва да се върне като победител, обаче всички знаем колко му е траяла победата). Общо взето тогава светът - или поне светът отсам някогашната Желязна завеса - бая изтръпна, надявам се, че още помниш тая работа и недей да си кривиш душата, че не ти е пукало!... Превратаджиите не бяха кои да е. Имаха си сред тях цял вицепрезидент - Генадий Янаев - а най-важното беше, че там беше дори самият председател на КГБ Владимир Крючков, което вече си беше не за страх, ами за отчаяние, че всичко е свършило...

Както и да е.

На 22 август 1991 година четиридневният водевил (ама сега ни се струва водевил - тогава: нааа!) приключва. Язов е арестуван още след пристигането на Горбачов на летище Внуково, разпитван, правен-струван и накрая тикнат в затвора. От затвора се обръща към президента със записано на видео послание, в което се кае и нарича сам себе си "старым дураком". Страхотно. Лежи в затвора от ден до пладне. Предлагат му амнистия, той приема, амнистиран е през февруари 1994 (няма и година и половина след онзи август), като веднага го награждават (!!!) с пистолет.

Не ми се проверява кога точно е писал мемоарите си, но в тях има следния пасаж:

"Александър Александрович (А. А. Бесмертних, министър на външните работи на СССР, участник в срещата на Горбачов и Буш в уютната трапезария на туристическия кораб "Максим Горки" край рибарския залив Marsaxlokk в Малта, не го знам как се произнася това Marsaxlokk - бел.авт.) знаеше, че голяма част от обществеността недоволства заради поведението на Горбачов, знаеше, че 20 минути след като Павлов, Крючков, Пуго и аз сме се изказали на закритата сесия на Върховния съвет на СССР за необходимостта от ред в страната, в американското посолство вече са били известени за намеренията ни. Гавриил Попов (по онуй време кмет на Москва - бел. авт.) по странен начин разбираше демокрацията. Всеки гражданин е наясно, че държавата може да има някакви тайни. А в световната практика съществуват понятия като държавна и военна тайна. И въпреки това този човек изприпка в американското посолство да съобщи на посланика Метлок, че се готви заговор, че в него участват Павлов, Крючков и Язов, и го помоли да предаде доклада му на Елцин, който през това време беше в САЩ. Метлок съобщи на Буш какво се е говорело на сесията на Върховния съвет на СССР, а той от своя страна се свърза с Горбачов..."

А?!

Какво ще кажеш?!

* * *

Да бях на мястото на Едуард Топол, тоест да бях написал "Русия утре" и нищо друго да не бях предвидил, дори само това поразително съвпадение да беше - хич нямаше да се фукам с "Невинная Настя, или сто первых мужчин"! Само този епизод щеше да ми е достатъчен, за да бъда доволен от себе си.

Вероятно не е било трудно през 1988 година да усетиш накъде върви "перестройката". След неща като Чернобил, след споменатия Матиас Руст, след тъпия антиалкохолен указ, който минаваше за много голяма работа и суперпрогресвно начинание, но който унищожи лозята на Кавказ и стана причина милиони руснаци да се тровят с фалшив спирт и дрога, след логичното затъване в Афганистан (отдето Горбачов все не се решаваше да изкара войските), след като на всички беше ясно, че Михаил Горбачов е едно политическо Барби, домашен любимец на Тачър и Рейгън... - да, не е било чак толкова трудно да видиш, че работите отиват към срутване на перестройката в самата себе си и в идването на янаевци, язовци и крючковци.

Пак през далечната 1988 година този автор описва (като за трилър, разбира се, не като за политоложки анализ) още две неща, за които тогава не се говореше много-много. И не от страх, а защото звучеше абсурдно някак си все още...

Я да взема да ти цитирам за по-сигурно.

Пак от разговора на шефа на ЦРУ с президента:

"След като се запознахме с предоставените ни телевизионни портрети... като използвахме компютърните методи на физиогномиката... (...) Сравняването им със социално-психологичните типове на руския народ, разработени въз основата на компютърния анализ на цялата руска литература от Пушкин до Солженицин, показва, че дадените лица принадлежат, казано на езика на американските стандарти, към категорията на МАФИОЗИТЕ, най-точно представени във филма "Кръстникът"..."

Това беше първото. Значи, не мафията се сраства с партията-държава, а самата партия-държава е мафия.

И тоя от ЦРУ-то продължава да обяснява на президента:

"През май 1987 г. В Москва на Червения площад имаше три гигантски демонстрации на дружеството "Памет". Чули сте за тях, естествено. Всъщност те са руски шовинисти с лозунги за унищожаване на всички евреи по света и за създаване на Велика Рус от Сибир до Константинопол. Старата маниакална руска идея от времето на Достоевски. Вчера едно от моите момчета взе от архива на телевизия АВС лентата с тази демонстрация. Завъртяхме двете ленти едновременно на два екрана. Какво мислите, сър - същите лица! Не всичките, разбира се, но голяма част. Ние просто не повярвахме на очите си и сложихме двете ленти в разпознаващо-систематизиращ компютър. За една нощ той обработи първите сто от ей тези лица. - Адмиралът кимна към екрана. - И какво се оказа? Шейсет и двама от тях са взели участие в онези демонстрации! Разбирате ли? Тези руски шовинисти не се заеха да създават отделна партия, преди три години това беше още невъзможно в Русия. Те просто са завладели комунистическата."

No comment, естествено.

(То добре no comment, обаче изчакай секундичка да видиш още един цитат:

"Наистина отначало имах друга идея. Мечтаех да покажа тези лица на Конгреса преди поредното гласуване по бюджета на SDI. И в същото време да сравня интелектуалното равнище на тези комунисти с равнището на нашите конгресмени. Обаче се страхувам, че резултатът няма да е в наша полза, а Конгресът веднага ще отреже бюджета ни до нулата..."

Кеф, а? Хайде сега иди си свали някой от филмите от типа на "Фаренхайт 9/11" или "Измамата Обама" - в мрежата е пълно с такива... Ама са снимани сега! Не през 1988!)

Добре, при малко по-усилено напъване на фантазията, то и през 1988 година е можело да провидиш, че всяка партия се гради като мафия: от субординацията - до омертата. И че перестройката просто развързва ръцете за първоначалното разграбване на капитала - нищо друго не направи перестройката. Само им развърза наглите ръце, та пак да си крадат, но да го правят вече високомерно. Номенклатурните семейства вече не бяха семейства - бяха се превърнали в династии. За Русия - не знам и не ме интересува - но се огледай у нас и ще видиш: навсякъде династични изчадия или умни снахи на бунтовни перестройчици.

Обаче да предвидиш през 1988 година точния път, по който ще мине информацията (информатор - посланик - посредник - президент - посредник - президент) през 1991... - си е вече едно малко чудо. През 1988 година все още е имало още маса време до прочутата среща на Горбачов със стария Буш на кораба "Максим Горки" край непроизносимото Marsaxlokk в Малта. Тя ще се състои чак на 2 и 3 декември 1989 година.

"Русия утре", естествено, не е "Фатерланд", но Едуард Топол, без да е Робърт Харис, задавайки си простичкия въпрос "какво би било, ако...", успява да напише едно предупреждение. Поне едно! А то е, че президентите са като краставите магарета от нашата поговорка. През девет баира се познават и си се държат здраво един за друг.

ПП: А, да. Покушението в романа е извършено през август. Е, не на 19-ти, но все пак през август.

То така си и започва романът: ЧАСТЬ ПЕРВАЯ. КРАСНЫЙ АВГУСТ.

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2009, № 7 (116)