ТАТУИРОВКИ

Христо Карастоянов

web

В казармата лично аз съм нарисувал Бийтълс по гърбовете на поне десетима от батареята. Шаржове на Бийтълс, искам да кажа. Преди това в гимназията ми беше скучно, особено по химия, и по цели часове си рисувах шаржовете на четиримата. В оная година, шейсет и седма (мисля, че беше последната от шумното и пъстро време на една измамна невинност), все още имаше матури по повечето важни според властта учебни предмети и другарката, забравих й името, химичката, ме остави на матура, и то за края на лятото или началото на есента. Въобще не й се разсърдих.

После в казармата продължих да си рисувам шаржовете на Бийтълс в часовете по нещо, което наричаха политическа подготовка. В един такъв час по политическа подготовката батарейният каза, че българският войник никога не бил отстъпвал. Войската - да, войникът - никога. Ако в същия момент не доизкусурявах скосените очи на Пол Макартни, сто на сто щях да се изсмея, само че аз правех точно това и не се изсмях. Другите заничаха в нашарените ми тетрадки с карирани листа, цъкаха завистливо и ето че първо един, после друг, после трети решиха да си татуират точно това на гърба - Бийтълс. Общо накрая станаха десет. Първо им ги рисувах с химическия молив на старшината, а после те си татуираха рисунките по моите контури, но как го правеха, как точно се дупчеха и с какво - това вече не знам, защото така и не посмях да ида да гледам: сигурен бях, че ще припадна. Май използваха губерки. Викаха ми, че нямало страшно, защото ги обгаряли старателно. Наистина не знам. Инак те бяха момчета от някакви разпръснати из габровския балкан села и кой точно ги беше запалил по Бийтълс - никога не разбрах. Но не съм ги и питал, разбира се. Всичките бяха механик-водачи - тъй им викаха на ония, дето караха тежките верижни машини. Поне половината от тях бяха изкарали преди казармата по десетина месеца военни шофьорски школи, където бяха влезли с радост, понеже това за тях било идеалният начин да се измъкнат от село. Трима или четирима бяха завършили насам-натам техникуми за трактористи, а един след това дойде да учи в багеристкото училище в Ямбол. Беше странен човек. Той в казармата, където и да бяхме, всеки ден пишеше по две писма; като ги пъхнеше в пликовете и като ги залепеше, сядаше отгоре им. Половин час ги оставяше под себе си и накрая пликовете се оказваха без нито една бръчка по ръба на залепеното... Беше страхотен китарист, но мисля, че не знаеше това: през лятото на шейсет и девета някой домъкна след отпуската "Белия албум" в поделението и още след първото слушане той небрежно изсвири цялото соло от While My Guitar Gently Weeps. Има такава песен там, While My Guitar Gently Weeps... После се изкиска и го повтори като ръченица, след което захвърли китарата на другото легло, обърна ни гръб и заспа отведнаж. Не знам защо го помня това.

Тъй или иначе в казармата бях от октомври шейсет и седма до септември шейсет и девета, а пък много преди това, през шейсет и втора ме пратиха на пионерски лагер в Полша и там преводачката ни имаше ей тука, на лявата ръка, на пет-шест пръста над китката, татуиран номер. От концлагера. Била в концлагер и номерът още си й стоеше. Тези хора май нарочно не си ги махат номерата от концлагерите. Изглеждаше ми много стара, пък сега, като си правя сметката, най-много да е била на четирсет. Инак беше мъничка, тънка; беше руса, естествено, както и страшно сериозна и с очила; приличаше (извинявайте за простотията) на врабче.

После нали дойде десети ноември и тука отвориха ателие за татуировки. Отваряха навсякъде - отвориха и тук. Ателиета за татуировки, лавки за дюнер и игрални зали с фалшиви машини. И тогава един тип от махалата отиде и си татуира рана от куршум върху слепоочието и отделно кръв от прерязани вени на китката - съвсем като истинска, да му се не види. Умираше да се прави на пич. Ходеше със значки на комсомола и седесето, закачени отпред на ципа на джинсите, а като го питаха тия значки защо са му закачени там, той викаше: "Защото да го духат и едните, и другите." Изглежда го намираше за много смешно. А иначе ония татуировки не бяха истински, можеха да се мият и той скоро ги махна. Разбира се, махна и значките от панталона; почна някаква фирма, но деветдесет и шеста фалира.

Обаче преди две или три години една позната направи друго. Обръсна се между краката, а после си татуира на същото място там долу едно прелестно, нежно и срамежливо окосмяване с цвят на стара мед и орех. Показа ми го - в тогавашната си невинност тя го показа на мнозина. Беше изкусно произведение на този вид изкуство, татуировката й, но после истинските й женски косъмчета започнали да поникват все по-често, като ставали все по-гъсти и по-груби и постоянно скривали изящната рисунка... Един ден в кафенето на ъгъла ми каза нервно, че се бръснела, че се епилирала, но те не изчезвали, ако съм разбирал какво искала да каже. Не знам, но ми се стори, че ме обвинява за нещо; бъркам, вероятно, само че така и не посмях да я погледна в очите. Наоколо се извръщаха да ни стрелкат отмъстително, а тя по едно време махна с ръка, изсъска: "Какви сте такива хора това вие, мъжете! Не е честно, в края на краищата!" - стана рязко, прекоси с яд цялото онова потънало в пушек заведение, тласна яростно вратата и после потъна в мътилката на една дрипава ноемврийска мъгла.

Наистина нямам представа как е завършила онази безмилостна битка между същинската природа на жената - от една страна - и нейното желание да е красива по някакъв различен начин - от друга.

Онова кафене вече го няма. Продадоха го или нещо такова и сега там има клон на някаква банка, не съм поглеждал каква.

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2006, № 8 (81)