Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАРЗАН, ИЛИ СЪГЛАСИЕТО ДА БЪДЕМ ИЗЛЪГАНИ
Един дискурс, два дискурса...

Христо Карастоянов

web

"Обичай си го ближния, ама не му се давай да те лъже."

Козма Прутков

Киното е лъжа, измама. То е такова, разбира се, по дефиниция - и то не само в техническия си смисъл и характер, а и въобще. Навярно са милиони редовете, които дават софистицирани обяснения за тази лъжовност на въпросното седмо уж-изкуство, но нашето поколение си имаше най-точното обяснение на измамната природа на киното. "Като на кино!" - възкликваше дружно и радостно всичко живо в салона и с това някак облекчено примиряваше тъмната вътрешна съпротива на разума срещу поредната помпозна глупост на екрана и удоволствието от същата тази глупост. "Като на кино!" влизаше в употреба особено при щастливия завършек, когато ни изпълваше радост от хепиенда, а той беше всичко друго, само не и логичен.

Не е работата в илюзията, която е предназначена да те забавлява. На илюзията туй й е задължението. Работата е там, че самото приемане на факта, че това отсреща на екрана е просто илюзия, има твърде и твърде опасна последица: отказва те от мисленето... Което също е получило своето кротко обяснение - киното е разтуха, два часа сладко безделие за разума.

Мисленето по принцип е критично занимание и ужасното е, че тези два невинни часа далеч не са невинни.

Сега... Гледаш филма "Тарзан". Чисто забавление - нищо, че току се намери някой, дето да търси в идиотската му история някакви не знам какви послания. Героят от дете живее само сред животни и сега е напълно асоциално същество: филмът ясно подчертава това! Прави го с убедителния факт, че този Тарзан не може да говори! Правилно! Той общува със света посредством онзи прочут вой, който е вълнувал поколения зрители. По същество е животно. А е вече младеж на години - иначе нямаше как да усети тръпката на любовта, а и цензурата не би допуснала Джейн да омае малолетен. Тарзан я отмъква, после they, quickly, fall in love and then the action begins, според един текст, дето си го изрових от мрежата.

Именно - the action begins!

И никой в салона не намира за здравословно да задава въпроси.

Той например се явява пред другите герои (както и пред публиката) великолепно обръснат, перфектно подстриган и сресан!... Добре, може да е кьосе младежът, а пък косата му просто да е спряла да расте... Обаче за разлика от осиновилите го маймуни, Джони Вайсмюлер (тоест Тарзан де), е с напълно благопристойна препаска около срамотиите си... Освен това тази същата препаска по незнайно какъв начин е измайсторена напълно по мерките на Джони Вайсмюлер. И не само! Тя е и завързана - а завързването го може само човек, който това същото завързване обезателно го е научил от друг човек (мама, тате, баба, няма значение). Иначе казано връзването, както и езикът, са присъщи на човека, а Тарзан уж не може да говори, пък - на! - може да си върже гащите... Тия въпроси не си ги задава и Джейн, макар че (пак според онзи текст) тя е intelligent, sexy and quite capable of taking care of herself. Преведено надве-натри - оправна госпожица. И оката. А светкавично се влюбва в Тарзан, и как няма, когато това е един отлично възпитан и прекрасно изглеждащ млад човек, когото без всякакво притеснение можеш да представиш на консервативната си леля Поли в събота - тя не само че няма да се разгневи от външния му вид, а най-вероятно също ще остане очарована. Доказателство за подобна хипотеза са стотиците консервативни госпожи в киносалоните, които не виждат нищо неморално в това момче. Отделно, че е бял (как му викаха - WASP, бял англо-саксонец или нещо подобно; изобщо - Johnny Weissmuller отвсякъде!), което няма начин да не предизвика допълнително одобрение. Много изискан господин, а с тази препаска - и елегантен. Почти готов за хавайско парти - те хавайските партита са по-свободолюбиви (в рамките на допустимото към момента).

Ще каже някой, че това - как изглежда Тарзан - не е важното във филма. Точно така! Не е важното! Но като не е важното, то защо тогава не е грозен?! Щяха ли публиките от цял свят да му съчувстват, ако беше изрод, маймуна? Какъвто, прочее, е логично да бъде, след като е отгледан и възпитан от маймуни.

Тъй че дотук с невинната измама.

Дотук, защото следва това, че в същата онази препаска детето на природата Тарзан е затъкнал отличен нож. Дори върху чернобелите кадри личи, че това е едно блестящо оръжие, или е току-що изковано, или собственикът му се е грижил отлично за него, и изобщо не се знае чий нож е по-опасен - ножът на Рамбо или ножът на Тарзан.

Което обаче е по-важно, Тарзан умее да борави с това оръжие. Перфектно. Сякаш има зад гърба си часове и часове в тренировъчната зала. Споменатият вече Джон Рамбо (според обясненията на командира му) е обучаван дълго да оцелява и убива, което включва и упражнения с ножа, нали? Тарзан не е безпомощен! Тарзан може да се защитава и е отлично подготвен да коли лошите! На Тарзан можеш да се довериш! Или поне Джейн може! И слава богу, защото тя и Джейн е от добрите, инак щеше ли всъщност да се казва Maureen O'Sullivan?!...

А мислещият човек седи в тъмното, гледа, вълнува се и въобще не си задава простичките въпроси: откъде му е на Тарзан този нож?, маймуните ли са го обучили да го върти така изкусно?, тази препаска Чита ли му я е шила?, откъде въобще тази срамливост у същество, което не е виждало човек, та да се препасва?, кой го е обръснал, а ако той я е свършил сам тази работа, то откъде е взел огледало, пък и с какво се е бръснал, та изглежда като в днешните реклами за жилет или за афтършейв... The action begins и туй то!

...Като споменах Рамбо, та си спомних... В "Рамбо: първа кръв", общо взето най-сериозният филм от цялата поредица, има епизод, който особено много ме забавлява. Той целият филм си е "Като на кино", но към края авторите съвсем престават да се интересуват не от достоверността, ами дори и от елементарната логика. Преследваният като звяр Джон лесно открадва камион. Военен камион. Че го открадва в движение - майната му. The action-ът отдавна е започнал и поредният подвиг е просто пореден подвиг. Въпросът е обаче в следното. Джон Рамбо си открадва камиона в ранното утро. Това става в околностите на градчето, на което той отмъщава. И като го открадва - шофира бясно по ония ми ти планински пътища и ВЕЧЕРТА ПО ТЪМНО ВЕЧЕ Е В ГРАДЧЕТО, където предстои онова, което знаем, че предстои: побеснелият младеж ще срине сам-самичък половината град.

Обаче къде се е шматкал цял ден с тоя камион - това вече е нещо, за което не се питаме. То е като на кино. Е, естествено: през деня нищо от последвалото нямаше да е тъй ефектно, тъй екранно, тъй вдигащо адреналина. А пък те там, войска, полиция, не знам си какво си, вместо да го арестуват за тежка глупост, те му се плашат, така че хак им е.

(По начало в американското кино времето за нищо го нямат. Там съмва и мръква, мръква и съмва само по волята на режисьора.)

В един друг филм - нещо за торнадо се разказваше - героите хвърчаха по шосето с пикапа, торнадото вече вилнееше край тях, наоколо хвърчаха и се премятаха из въздуха насметени крави, дървета и цели камиони (тях самите не помня защо нищо не ги насмиташе!). И поантата на сцената се състоеше в това, че пак така хвърчейки и премятайки се из въздуха, пред тях на шосето се сгромоляса цяла къща. Героите нямаше за кога да реагират и се наложи да карат направо - през къщата. Хубаво. И ние виждаме как колата профучава бясно през нещастната къща. И не просто през къщата, а през всекидневната. И в тази всекидневна пикапът помете една идеално подредена за вечеря маса! Чашите, чиниите, цветята си стояха в идеален ред!... А малко преди това всичко това се въртеше из въздуха и беше рухнало от не знам си каква височина на асфалта! Бе... - като на кино!

А пък в един български филм главният герой нещо дотолкоз го разлютиха лошите, че отиде, открадна един танк, запали го като един прост фиат или като шкодичка някаква и тръгна да им съсипва на ония малоумни бандюги престъпно придобитите имоти. А всеки, който не е имал късмета да кръшне на младини от казармата, ще ти каже, че танк тъй не се подкарва. Танкът иска дълго подгряване, майката си трака, само че ако героят тръгнеше да изпълнява всичките уставни процедури сто на сто щеше да му мине ядът и екшънът отиваше, така да се каже, на кино.

...Купувайки си билет за кино, и най-интелигентният човек сключва договор, с който приема да бъде лъган. А вече сключвайки този договор, той се задължава да седи там, да ахка, да примира от ужас, когато от екрана му викат "Бау!", да се просълзява, когато двамата млади най-накрая (след като много са се намъчили) се вземат, да се смее, когато се замерват с торти... - бе, въобще, да се кефи. В договора се забранява използването на разсъдъка - разсъдъкът трябва да си го оставиш вкъщи, като тръгнеш да ходиш на кино. Пак там следва да оставиш и интелигентската си вродена недоверчивост, иначе няма веселба. Празна работа е тая, дето викат, че киното можело да те научи на нещо. Грънци ще те научи! (Моята преподавателка по западноевропейска литература Людмила Стефанова започна първата си лекция с думите, че ако искаме да си вземем изпита при нея, трябва веднага да забравим за всички кино-, театро- и оперо-реминисценции на включените в програмата заглавия. Дори и да си гледал самия Лорънс Оливие като Отело - забрави! Сядаш и си прочиташ "Отело". Дето е написана от Уилям Шекспир.)

Нека, лошо няма, дето викат днес. Киното е игра, забава, entertainment, разбираш ли...

То хубаво entertainment, обаче защо в такъв случай Ленин бил казал, че киното е най-важното изкуство? Къде го е казал Ленин, това аз не знам, но понеже всички го цитират убедено и уверено - приемам, че все някъде го е казал. А Ленин каквото е казал - все се е превръщало отсетне в партийна повеля.

И претворена в дела, въпросната повеля е довела до това, че по време на тъй наречената Финска война киното е взело точно толкова жертви от съветска страна, колкото и оръдията на финландците. Това не е метафора. И не го казвам аз - твърдят го руски изследователи. Филми като "Трактористи", "Ако утре започне война" и дори невинният на пръв поглед "Тимур и неговата команда" са доказали на младите, че Съветската армия е непобедима и че самият съветски войник е, така да се каже, неубиваем. Не безсмъртен, а именно неубиваем. Само се появява на бойното поле - другото си се решава от само себе си: врагът автоматично е сразен и войникът се връща у дома да свири на гармошка. С имплантирана в мозъците им подобна доктрина милиони млади руснаци на практика са били лишени от елементарно чувство за здравословно самосъхранение. Те не са храбри поради съзнателна самоподготовка. Те са такива просто защото са имали щастието и късмета да се родят някъде върху оная една шеста част от земната суша, наречена СССР. Всъщност тук не става и дума за храброст; храбростта е качество - едни го притежават, други - не. Неубиваемостта е нещо като расов признак. Същото се отнася и за машините. Не се задава въпрос - а дали може един трактор да прелита над няколкометрови ровове. Може. Ако е съветски, може.

Тъй че тези младежи просто са вървели гордо срещу врага.

Който обаче наместо да се предаде, ужасен от самия им вид, ги е косял на воля. Нá ти едни възвисяващи лъжи, нá ти низки истини.

Или да вземем Чапаев, тоест филма "Чапаев". Спомнете си десетките свидетелски показания (тоест - мемоари), в които се твърди, че свидетелят (мемоаристът) гледал филма още и още пъти, защото поради детската си наивност все се надявал, че Василий Иванович не се е удавил, че ще се появи отново, че е жив. И огромната му изненада - граничеща с отчаяние - когато това не става. Младият (тогава) зрител се е чувствал... измамен! И е бил измамен не в какво да е: измамен е бил в очакването си да бъде измамен.

И до ден-днешен, повече от десетилетие след официалното заличаване на Съветския съюз от картата на света, от телевизионния екран, натежал от носталгия, ни се казва за тези филми: "Вдъхновяващи народа за бой!..." - това си е чисто насъскване, не е ли? Е. След Втората световна война пък отсам желязната завеса най-масовото изкуство почти успя да ни втълпи, че СССР еднолично е водил и спечелил войната срещу Германия, а, както отсетне научихме - същото е направило още по-масовото американско кино: там пък ловко е била игнорирана ролята на Москва в цялата тая касапница и е излизало, че войната е водена и спечелена единствено от американската армия. Такива ми ти работи.

При това не става дума за калпави филми, в смисъл "Железни бойци III" или "Познай как ще те скъсам - IV". "Триумфът на волята" на Лени Рифенщал от мнозина се признава за кинематографичен шедьовър. Заснет по време на сбор на нацистката партия през 1934 година, тоест само година след като тя спечелва изборите и хич не е сигурно колко дълго ще задържи властта, "Триумфът на волята" изиграва огромна роля в по-нататъшната история на Германия. Двата филма на Рифенщал за Олимпийските игри пък създават такъв международен имидж на управляващата NSDAP, че светът съвсем естествено и едва ли не с одобрително кимане преглъща и анексията на Австрия, и окупирането на Западна Чехия. А тия филми са си били една ловка кинематографична измама, талантлива, разбира се. Лени Рифенщал е разполагала с неограничени възможности (финансови, организационни, всякакви), за да ги заснеме; самата германска държава е инвестирала в нея и във филмите й, и тази инвестиция се е изплатила - поне до някое време. В наши дни пък филмът "Пърл Харбър" - заснет, пуснат на екран и възвеличен по всички правила на рекламните науки малко преди атентатите от 11 септември 2001 година - е подготвил отлично общественото мнение за последвалата след 11 септември патаклама. И в двата случая, видите ли, Америка е нападната, следователно и в двата случая американският народ трябва да се сплоти около своя суров и достоен президент и да разкаже играта на враговете, като враговете са тъкмо онези, които посочи президентът в обръщението си към нацията. Като съвсем между другото се вдигне и бюджетът на Пентагона - точно толкова, колкото Пентагонът поиска.

Нормално, киното е масово, достъпно и най-вече лесносмилаемо изкуство.

Ако е изкуство де.

По този въпрос уж не се спори, но все пак, все пак...

Все пак то е само на стотина години и е измислено от техници. Тъй че ако се развива така бясно, както виждаме, че се развива, то е пак по техническа, а не по съдържателна линия. "Терминаторите", да кажем, се различават по техническите нововъведения и по специалните ефекти, постигнати с тия технически нововъведения, а като сюжет фактически са едни и същи съчинения. Не много находчиви при това. Там, ако седне човек да задава логически въпроси, ехе...

Въобще това е друга тема де, ама си струва да се спомене, че според както твърдеше покойният Радой Ралин за цялата история на киното във филмите са се въртели цифром и словом 26 сюжетни построения. Защо точно 26 аз не знам, но той викаше, че толкова били. Технически обаче киното хвърчи здраво, спор няма. Също така то документира най-точно и стремително развиващите се технологии. Документира ги, следва ги, а понякога ги и стимулира: има, казват, хрумвания на режисьори и майстори по специалните ефекти, които впоследствие са били разработвани напълно сериозно от съответните институции и служби. Не говоря за фантастичните ленти. Говоря за ония, които минават за реалистични. Само по вида на мобилните телефони в кадъра можете да определите с голяма точност годината на производството на даден филм. Също и по компютрите, с които си служат героите. Също и по колите. А изобразителното изкуство в технологично отношение не е мръднало от векове. Би могло, но не е - пази се! Напоследък например изкуствоведи и галеристи пламенно спорят дали принтерските разпечатки са произведения на изкуството. Общо взето - озадачаващ спор. Озадачаващ, защото в него не се отчита фактът, че изобразителното изкуство открай време си помага с чисто технически пособия. Например пресата. С какво се отличава печатарската преса от принтера?! Само по това, че, видите ли, пресата дава ограничен брой копия, а на принтера можеш да вадиш колкото си искаш, само че това не е сериозен разговор... Тъй или иначе този спор не важи за киното. Родено от технологиите, то въобще не се свени да ги използва максимално пълноценно. И максимално бързо.

А че е масово това изкуство - масово е, дума да няма. Всъщност то въздейства именно върху масите: там, в отлично затъмнения салон, скрит сред точно толкова анонимната като теб самия маса, връхлетян от образите и звуците откъм огромния светещ екран - два пъти по-светещ заради тъмното наоколо! - ти му се подчиняваш изцяло...

(Ако не си отишъл на кино само за да се натискаш с гаджето си, разбира се. В наши дни това можеш да го правиш навсякъде, така че и тая причина за киното отпада...)

И случайно ли са вайканията, че телевизията и видеото са убили киното като място за стълпотворение на потенциални жертви? Децата изядоха таткото. И то е естествено: като си дигнеш краката на масата, като си сипнеш ракийката (добре де - уискито), като си пуснеш "Челюсти", ти въобще няма да усетиш онези хладни пръсти, докосващи тила ти при самата мисъл за това, което те очаква, и ужасът, когато дочакаш очакваното - челюстите на акулата. Пред телевизора при появата им само се изхилваш гузно; тогава се сещаш, че тя тая акула е механична направа - в киносалона тая подробност не знам как я забравяш!

Пред телевизора - уви - размишляваш.

(Прочее и телевизията се научи да те премята и да те хваща за гърлото, но това е по-друг разговор.)

 

* * *

Сега, че си преглътнал Тарзан в този му вид не те прави автоматично фанатизиран привърженик на една или друга доктрина. Тарзан е невинна работа в това отношение - просто малко по-голяма обществено-удобна степен на условност и толкоз.

Това обаче е нещо като проба дали те е хванала упойката. Ако се изкискаш и си излезеш - няма да вършиш работа.

Е, ако останеш и гледаш със същото удоволствие, само по себе си нищо не гарантира, но вече си струва да се продължат опитите върху теб.

Но къде е тук въпросът...

Въпросът е там, че по времето, когато в СССР снимат филми като "Трактористи", а в Германия - като "Триумф на волята" - и в двете страни властта води битка на живот и смърт с книгата.

В Съветския съюз я забраняват, защото могат да го правят, в Германия просто я горят, защото само това могат.

Обаче и едните, и другите преследват писателите много по-отмъстително, отколкото го правят с кинаджиите.

За Америка от ония години си мълча... Само че съвсем наскоро се мярнаха из печата съобщения, че там също горели книги. Хем не през мракобесническите години, а ей сега нá, а към въпросното аутодафе призовавал не някой свъсен йезуит, а една учителка!

И дори и да приемем, че въпросната педагожка просто нещо не е наред, горката, то все пак се питам: ако да имаше някаква възможност да се преброят читателите на "Тарзан" и зрителите на "Тарзан", то какво ли, Господи, би било съотношението между едните и другите? Или много по-съвременния пример със "Соларис". Струва си да се види една подобна статистика - колцина са чели Станислав Лем и колцина знаят за "Соларис" само понеже в "Соларис" играе звездата Клуни. Въобще - колко знаят, че освен филм има и книга със случайно съвпадение в заглавието...

Общо взето, дори и най-добросъвестният кинопревод на една книга, ще не ще, разчита на лъжата. На една лъжа тоест: че това е самата книга! А то не е. А не е, защото няма как да е. Отличният филм "Рагтайм" не би могъл да визуализира и една трета от сюжета в романа на Доктороу. "Полет над кукувиче гнездо" също е перфектен филм, но само защото е подхванал една от линиите в романа "Полет над кукувиче гнездо". Киноведите например неслучайно се тюхкат, че поне досега няма нито една киноверсия на който и да е от текстовете на Чехов. И как би могло да има? Къде в Чехов the action begins?! Сега, когато ги мисля всичките тия работи, в Бояна били снимали "Майстора и Маргарита". Хубаво. Ама този роман вече е бил уж екранизиран няколко пъти! И казват, всеки път това е било провал. Как въобще може да си помисли някой, че тази книга може да се превърне в картинки? Какво точно може да се покаже от нея? Най-много фейлетонната линия, евентуално разговорите на Йешуа с Пилат, е, разбира се, и голямата Марго (което вероятно всеки път е централният мерак на режисьора)... А и доскорошните опити за обратното - да се "свалят" популярни филми на книга, за което даже си има термин, ама аз съм го забравил - са далеч от шумната популярност и финансовите показатели на "оригинала".

Книгата е друго нещо. Ти и книгата сте насаме. Книгата, обратно на киното, те учи на ум и разум. Тя надали ще те изведе начаса на барикадите и във всеки случай няма да те прати да запушваш вражеската амбразура. Затуй казват, че и най-глупавата книга е по-полезна от който и да било окичен с награди филм. Не знам кой го е казал, а ако никой не го е казвал - казвам го аз! Филмът хвърчи, няма за кога да мислиш; неслучайно битуват клишета от типа "гледаш, затаил дъх!" или "филм, който ще ви остави без дъх" и други такива смъртоносни обещания...

И още: в опита си да те излови и у дома, пригодено вече за телевизията, киното откровено се мъчи да ти спести и най-малкото усилие на мозъка. Спестява ти четенето, понеже героите вече говорят на родния ти език, и аз веднаж пътувах с такси, и шофьорът унило ми разказа как побеснявала и псувала дъщеря му, когато по телевизията пуснели филм с титри... И викала, че откъде накъде и че как не ги е срам тия от телевизията - такива работи.

Наричат също така киното "дъвка за окото", а от непреброимите реклами вече знаем много неща за чудодейните свойства на дъвката. Освен че ти регулира равнището на PH в устата, напоследък тя е на път да обезсмисли самото миене на зъбите: рекламите, залагащи на слогани в този смисъл, просто се роят. (Госпожицата е в офиса си, няма си под ръка четка и паста за зъби, и почти се паникьосва; опитва какво ли не, включително и тиксото пробва тая глупачка - не и не! Тогава идва на помощ дъвката и ласкаво й почиства зъбите!...)

Никой, разбира се, не е против дъвките.

Никой не е и против киното.

Просто си мий зъбите! Пак си я дъвчи дъвката, но и зъбите си ги мий.

Същото се отнася и за киното.

За киното и за книгата.

 

 

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2004, № 9 (58)