Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СНЕСЕНИ ОТ ВИХЪРА
или НЕ ПОЖЕЛАВАЙ ЛЪЖАТА НА БЛИЖНИЯ СИ

мистики и последствия в няколко действия и поне един епилог

(черна комедия)

Христо Карастоянов

web | Снесени от вихъра...

Епилог

Кантов, Иван и Вероника са някъде си - може би в някакво кафене... - не знам. Седят си тримата, а четвъртият стол е празен.

Кантов - гипсиран. Носът му с лейкопласт, а под лейкопласта се вижда жълтакава марля...

Иван е вкиснат.

Вероника подсмърча гузно...

Такива едни работи...

Кантов: Иване, ти тоз номер знайш ли го?

Иван (се вкисва нацяло): Номер... Не ти ща вече номерата! Какъв номер?

Кантов: С'я ш’ти го кажа... Ш’ми отговаряш на глас, каквото та питам. Тъй. Ти кат са бръснеш и кат са порежеш - кво ти тече?

Иван: Е?

Кантов: Не "е“. Ши кажеш кво!

Иван: Е кръв де.

Кантов: Точно. Обаче ша го повтаряш по три пъти бързо. "Кръв! Кръв! Кръв!“... Нали разбра?

Иван (снизходително): Кръв, кръв, кръв...

Кантов: Точно така. Кат колят прасето, кво тече?

Иван: Кръв, кръв, кръв...

Кантов (все по-бързо): На екшъните кат са стрелят наляво-надясно - кво тече?

Иван (увлича се): Кръв, кръв, кръв...

Кантов (още по-бързо): Агнето кат го колят, кво тече???

Иван: Кръв! Кръв! Кръв!

Кантов: Мен кат ма фрасна оня тиквеник, кво ми текна?

Иван: Кръв! Кръв!! Кръв!!!

Кантов (светкавично): На кво пресичаш на светофара???

Иван: На червено!... (улавя се и се смее) Ааа, верно че голям номер...

Кантов (доволно): Психология, братче!...

Вероника (умолително): Мануеле...

Кантов (свирепо): Няма "Мануеле“! Няма "Мануеле“! Ти ш'мълчиш! Ти само ш'мълчиш!... Кво "Мануеле“? Аз на тебе още не съм ти простил и не та знам дали въобще ша ти простя, тъй че не ми викай "Мануеле“!... За тебе съм вече само господин Кантов и точка.

Вероника (нападателно): Извинявай! Извинявай! Много ми е интересно ти на мое място кво щеше да направиш...

Кантов (мъжки и героично): Аз на твойо място..., аз на твойо място..., и аз щях да ти го начукам...

Вероника: Тъй. А аз да не съм... Зоя Космодемянская!

Кантов: Не си. Тя най-малкото не е имала кат твойте нянки... Ти горе-долу имаш...

Вероника (огорчено): Е не те е срам, Мануеле!

Кантов: Що ма? Кво лошо казах?

Вероника (мрачно): "Горе-долу“ ще ми вика той...

Кантов я поглежда озадачено и двамата избухват в смях.

Кантов (кима към Иван): Пък тоз как са напикаааа...

Двамата умират от смях.

"Ми аз май са напиках!“...

Иван: Да бе, да. Щото ти се държа кат герой...

Кантов: Ъ, аз... Аз само дет не са насрах! Бе..., живот, кво да го прайш! Дай една цигара!

Иван: Нямам.

Кантов: Пишка да нямаш.

Вероника: Ти кълнъ, кълнъ! Той и Карастоянов тъй кълнеше и видя кво стана...

Кантов: А стига с тоз Карастоянов ма! (на Иван) Аз казвал ли съм ти как са запознахме с таз п... с тая госпожица? Не съм?! Ай сиктир, как съм пропуснал... Значи! По-по-лани влизам аз един ден..., къде беше, забравил съм..., и гледам: А! Седи тая на една маса с един тиквеник и реве... Аааа, рожбо, що ревеш бе, душа? Кажи на бати Мануел, да видим обидил ли та е някой, не та ли е обидил... И тя ми вика, миии, ай тоз идиот тука ма нарече "курва“... А такааааа... И как тъй ша ъ викаш ти "курва“; я ела с'я насам да ми кажеш как тъй ша ъ викаш "курва“!... Пък аз онуй го познавам, то от нашта махла..., то го знам, че добро момче, по едно време даже беше при мен в отбора - не е някой простак, да речеш... Аааа, викам, не така, мойто момче, не така! С госпожици така не са говори, къде са намираш ти!!!... С'я ши’й са извиниш и повече таквиз работи да не съм та чул да правиш. И онуй, понеже много хубаво ма познава - веднага: "Извинявайте, госпожице! Извинявайте, значи! Много съжалявам, че ва нарекох "курва“!...“ Извинява са момчето. Тя обаче - не! "Аз таквиз извинения не ща!“ - представяш ли си? Оня ъ се извинява като човек, тя - много важна!... И момчето ма гледа с'я, и не знай как да постъпи, кво да прави... И ъ викам аз: "Я да му подадеш веднага ръка: човекът ти са извинява ма, курво!“ (смее се)

Иван (още по-кисело): Ай стига. Аз тоз съм го чувал.

Кантов: Не е виц бе! Тъй си беше! (на Вероника) Кажи му не беше ли тъй!...

Вероника (се смее и тя): Така беше... Ти кога ли не си бил простак...

Кантов: Да де, щот ти си много възпитана... (на Иван - вразумително) Тва жената - не е като човека. Тва жената реши ли да свърши нещо - прави го бетон, майна! - ама като рече да се издъни - издънва се тотално. Средно положение при жената няма. Примерно казано нали всички писатели като си пишат криминалетата, нали винаги залягат на това, че няма перфектно убийство, обаче ча’ай д’ти кажа кво ми разправяха за една кукумявка, да видиш има ли няма ли перфектно убийство. Начи, решава таз п... (на Вероника), пардон!... (на Иван) заспала, че не може да живее вече с мъж си и айде - ще го убива. И го убива, ръ’йш. Дан! - с брадвата по тиквата, после го разфасова за по-бързо, после - във ваната, самата вана - догоре с киселина, а тя през туй време удря ключа на апартамента и - на курорт...

Иван: На курорт ли?

Кантов: На курорт я!

Иван: Какъв курорт бе, човек?!

Кантов: С карта от профкомитета. Какъв. Такъв. На, прекъсна ма, и си загубих мисълта, колкото и малка да беше... А, да. Значи, оставя го тя във ваната с киселината, заминава си на курорта и си изкарва смяната от началото до края. Даже, представи си, му праща един път картичка и един път писмо... Връща се и - а! - мъж ъ го нямааааа... Насам-натам, пита комшиите, пита приятели, роднини, не знам си кво си, де й мъж ми, няма го и не мога да го намеря, да знаете нещо къде е? - и им са тръшка. Всички свиват рамене: не сме го виждали ма, душа, ти откакто замина и вече не сме го виждали... От там - в милицията. Така и така, така и така, мъж ми го няма, никой не го е виждал, никой нищо не знае, ах-мах, пак са тръшка и реве. Милицията обявява мъж ъ за национално издирване, ръ’йш, ама кво ти тук национално издирване бе, брату, след като тя вече е измила ваната?!?...

Иван (се смее мрачно): Един вид - дръпнала сифона...

Кантов: А. Именно... Минава там, колкото време му е положено за издирването, накрая милицията обявява човека за безследно изчезнал и затваря папкатаааа... И жената, бей гиби, ръ’йш, чисто нов човек... Обаче какво става. Една година по-късно някаква нейна колежка ли, приятелка ли, не знам, ъ се оплаква, че не може да търпи повече мъжа си, пиел ли, по курви ли ходел - все едно - не можела да живее повече с него. Така и така, ша са развеждам, душа! И кукумявката ъ вика: Ти си луда ма, да даваш луди пари да са развеждаш, че да та разнасят сички и да си вадите кирливите ризи в съда. Тъй и тъй, що не го ликвидираш? Ма как ша го ликвидирам, вика оная, мен в затвора не ми се ходи... К’ъв затвора ма, будала, кой ти разправя за затвор... И ъ са похвалва как е утрепала мъж си! И как никой не я е разбрал... Чат ли си? Както бетонно е свършила работата, тъй и тотално са е осрала... Жена, кво да я правиш... (цъква) Не! Ш’са махам от таа България, не мога аз повече тука. Тва вече наш'то не е държава! Кой отдет завърне - идва и или ти цепи тиквата с брадвата и та хака във ваната и дърпа сифона, или направо ти троши ръката, ай сиктир... Махам са! Тва тука вече не е живот. Там хората една песъчинка кат' земат, турят я в мидата и - оп! - станало БИСЕР, пък тука най-много да ти влезне пясък в чепика... Тука хората ми дадоха чисто нов организъм, пък аз го батардисах за по-малко от трийси-й-пет години; другите, като им дадат, изкарват по сто, аз що тъй са изложих - не знам, майна!... (убедено) Тъй че - махам са!

Иван: И де ще идеш?

Кантов: Дет ще да е, само да не е тука.

Вероника (се подпичква): На Канарските острови!

Кантов: На Канарските острови - не. Отивам във Франция и ша си пека гъза на Лазурния бряг.

Вероника (подмазва се): Те за Лазурния бряг обаче разправят, така, за Марсилия, нали, разправят, че там имат малко така, малко особен, нали, малко така особен... аксан... (млъква притеснено)

Кантов: Какво имали? (на Иван) Кво рече тъз овца?

Иван: Акцент бе, акцент... (кисело) "Аксан“..., артък!

Кантов: Ъ, аксан... Кво ми пука? Аз френски и без друго не знам.

Иван: Ми де си тръгнал тогава, кат не знаеш езика?

Кантов: И ти си прав. Де съм тръгнал аслъ. По-хубуу някъде по-наблизичко. Гърция, Турция, там някъде - си е Византия и ш’съм си като у дома.

Иван (вече му е много досадно): Византия, бабината ти трънкина...

Кантов: Що бе?!... Не, кат погледнеш, има резон! Кат погледнеш, тва Несебър, тва Царево, тва Бероново, тва Солун, Кавала... - всичко е византийска култура. Е. В Цариград е същото, ти не мислиш ли тъй?

Вероника: В Цариград обаче Египетският пазар е по-интересен от Капалъ-чаршия. Ама то Цариград - голям. Там всеки квартал си има пазар...

Кантов: Нали? (на Иван) Видя ли бе, папур?!

Вероника: Ей сега му е времето да отидеш обаче! Сезонно намаление! Сега за десет долара можеш да си намериш хотел...

Кантов: Бре! Много си била знаела ма?!...

Вероника: Е... (кипри се) Мен ще ме вземеш ли с тебе си?

Кантов: Да-да! Ей с'я! Кусур си ми щото!...

Вероника се цупи...

Майтап си прая ма, майтап си прая! Как няма да та зема? Кой ш’ма предава после, тебе ако не та зема?...

Иван (кисело): То вие аслъ че само от Капалъ-чаршиите се интересувате като идете някъде...

Кантов: Ти що не млъкнеш най-после? Вишисти! Айде вий - вишисти, ний - простаци!... Необразовани! Без първоначално образование!... Кат жени без нянки! Вишисти-вишисти, ма книжките ви стават все по-тънки, нали? (цъква важно през зъби) Устъй туй с'я, ми ми кажи: ти още ли ги искаш онез пари?

Иван (нервно): Кви пари бе? Ник’ви пари не ща вече!... (усеща се), (наостря уши) Кви пари?

Кантов: Онез три милиона...

Иван: Няма да се подпичкваш с мен, чу ли?!

Кантов (миролюбиво): Не са подпичквам бе, брату! Кажи с'я: искаш ли ги?...

Иван (нагло): Искам ги. Що? Ти да не би да ги имаш?

Кантов (сериозно): Устъй ма мене с'я... Ти ша ги имаш?

Иван: Моля?!

Кантов: Ша-ги-и-маш...

Иван: Да-да...

Кантов ловко се озърта..., после измъква мърляв сак изпод стола и го туря на празния стол. Отваря го, бръква и изважда отвратително вързопче...

(Иван и Вероника го гледат все по-учудено...)

... и го държи ниско над сака. Пак тъй ниско го отгръща...

(Иван и Вероника се споглеждат и упват удивени физиономи..., после пак се втренчват натам...)

... и показва съвсем малко от ВАЗАТА.

Кантов (гордо): А?

Иван (заеква): Ама това... Това сега... (отскача назад и се озърта отчаяно) Да не искаш да кажеш, че това тука...

Кантов (интригантствува): А кажи де, а кажи! Кво са плашиш?

Иван: Ама то това... - онова?!

Кантов: Тва-онва - няма! Ма нищо не си видял! Нали?

Иван (бързо): Нищо!!!

Кантов (презрително): Сички са боклуци! До един! Те мен за 'къв ма имат?! Ша им я дам аз ай тъй без бой! Как не!... Пол'вин милион дойче марки - ша им ги дам ай тъй!... На тях! Нали!

Иван: Ама чакай сега... Да не искаш да кажеш, че...

Кантов (фанфаронски): Нищо не казвам! Еле па на теб - хич! Щот кат та фанат и кат ти бият два шамара - сичко ш’си кажеш...

Иван: И ти това със себе си ли го мъкнеш бе, дивак?! Просто така?!

Кантов: Що?

Иван: Луд човек!...

Кантов (небрежно): Е, аре с'я - луд... (намига му) Тъй пътят е най-чист, нали го знайш тва?

Иван: Ами тогаз на онез ти кво им даде...

Кантов: Пъпеш, пъпеееш... Кво знаеш ти! Ти ако знайш кви царе има...

Иван: Ами там..., дето оня..., дето я бил праснал с копачката? Дет кат купал и дет я праснал отдолу и сега имало вдлъбнато?!...

Кантов: Сич-ко! Сичко!... Няма тън-мън! Сичко - едно към едно...

Вероника: И те сега според теб няма да проверят...

Кантов: Те докат проверят... - аз 'найш къде ша съм вече?!...

Иван: Къде? Къде си мислиш, че ще си?

Кантов: Няма да ти кажа!

Иван (почти панически): Не ми казвай! Не ми казвай!!! Щото ш'ми бият два шамара и съм готов!...

Кантов: Шамари!... Бе кви шамари бе?! Кой ш'си играе да ти удря шамари, да си губи само времето... На мен скива ли как ми таковаха ръката? Че първо носа, (показва), че после (показва) два зъба ми съсипа оная мутра, че накрая ръката... Ма и туй нищо не е... На един пич от Чирпан 'найш кво му бяха направили?... Бедна ти е фантазията!!! 'Начи: фащат го, връзват го и почват да го пробиват!...

Иван: Какво да го правят?

Кантов (гадно): Да го пробиват.

Иван (недоверчиво): Е как така да го пробиват?!

Кантов: Така да го пробиват: с дрелка! Първо краката, после ръцете, (показва), aй тука, и накрая, (показва), главата...

Иван: А стига бе!

Кантов: Няма "стига“! А пък преди това го вързали отзад зад колата и го влачили пет километра...

Иван: Е а стига де!

Кантов: По корем! Вързали му ръцете и по корем го влачат... Първите два километра гледал да си държи главата вдигната, ръ'йш, ма после не издържал и заорал носа в асфалта...

Иван: Мануеле! Моля ти се!!!...

Кантов (гаври се): Кат та питат имаш ли представа къде съм, ша викаш, че не знайш, но че май съм отишъл да коля прасе... Нъль наближава Коледа, та - тъй!...

Иван (недоверчиво): Къде да викам, че си отишъл?

Кантов (бие отбой): Не бе, не бе! Да помагам. Ша викаш, ми не го знам, ма май спомена нещо за няк'во прасе, че ша ходи да помага... Щял бил да полива, ша викаш... И кат та питат: Къде тва? - ша викаш, ми не знам; няк'во село спомена, ма не знам кое...

Иван (подозрително): С таз ръка?!...

Кантов (небрежно): Бе карай бе! Те и без друго ш'та разберат веднага, че лъжеш... (хили се) И ш'ти нацъфкат тиквата с дрелката... (интригантствува) Млъквам! (сериозно) Тъй че парите ша ги имаш до месец, месец и полвина...

Иван (пак тъй): Не! Не ги ща!

Кантов: Е що?

Иван: Ми оня с бухалката? Като ме попита отде ги имам тез пари?

Кантов (подигравателно): Ми ш’му кажеш: "От Зелката!...“

Иван: Да-да, от Зелката... Не ги ща, чу ли! Сакън да не си посмял да ми ги пращаш, че изгорях!...

Кантов го гледа известно време внимателно..., после делово загръща мърлявото пакетче, напъхва го дълбоко в сака и със замах дръпва дзипа.

Кантов (гледа го втренчено), (неочаквано сухо): Е, ти си знаеш.

Пауза.

Иван: Тоз оня - имаш ли представа кой беше, 'къв беше? Последният, дето дойде най-накрая...

Кантов (бързо упва една физиономия, че няма представа): Ми знам ли го... (на Вероника) Ти познаваш ли го?

Вероника: За първи път го виждам...

Кантов: Сигурна ли си?

Вероника: Мануеле!

Кантов: Не, щото ти... Рекох, дали не си се чукала някъде с него, де... Некоя свирка, туй-онуй...

Вероника (много оскърбено): Мануе-ле!

Кантов: Хубуу, хубуу. (на Иван) Не го знаем.

Иван (отмъстително), (всъщност - с някакво първобитно уважение): Ма ти беше наслагал бръмбари в офиса... На ачъка - във вентилатора...

Кантов (удивено): Бе да бе! (на Вероника) Представяш ли си?

Вероника: Не ме гледай такъв! Казах ти, че не го познавам!

Кантов (миролюбиво): Да бе. Ти пък не го познаваш... Въобще, кофти история... Абе..., нъль знаеш: сички са налице, с изключение на падналите. Щото аз падналите ги знам до един, ръ'йш... Един така стана инвалид първа група - с чужда помощ...

Пауза...

Кантов се пресяга за сака.

(на Вероника): Ти задграничен паспорт нали имаш бе, душа?

Вероника (грейва): Имам, разбира се!

Кантов: Ти си голяма работа бе! (грабва сака и се надига от стола) Ми аре тогава... (на Иван, колебливо) Сигурен ли си, че не ги щеш парите?

Иван: Категорично!

Кантов (пак го гледа изпитателно), (въздъхва): Ти си знаеш. (въздъхва) Ай чао! (на Вероника) Рожбо, пашлъ! (на Иван) Да не забравиш да дръпнеш шалтера, като си тръгваш... (смее се), (напълно неочаквано и съвсем другояче) Ох, само да го разбера аз кой беше тоз, дет' на докара до туй неотложно състояние... Оня ден например решавам една кръстословица и... (неочаквано) Я ми кажи едно стихотворение на Иван Вазов с пет букви!... Ма бързо!

Иван (бързо): "Волов“.

Кантов (показва му красноречив юмрук): Нъц! И аз тъй помислих, ма после като подкарах - водоравно!, отвесно!, водоравно!, отвесно! - и 'найш кво ми излезна?!?...

Иван: Какво?

Кантов: "Иде ли“!!!... Това излезна, "Иде ли“! - и ако не вярваш, мога да ти я покажа, да са убедиш, и а с'я ти ми кажи как ша я караме от тъй нанататъка!... (много гадно) Пък ти, ако някой път разбереш кой на е натопил, ша ми обадиш, нали?!... (на Вероника, лекомислено) Маце, аре, че хептен окъсняхме!...

Стават и излизат.

(Иван Маминколев ги изпровожда с поглед... И постепенно се променя...)

И не щеш ли, почти заедно с Вероника и Кантов стават и излизат като сенки други двама.

(... и вади мобифон от вътрешния си джоб... Набира някакъв номер...)

Отвън обаче отведнаж отекват два почти едновременни изстрела! И тозчас изпищяват гуми и спирачки...

(...Иван Маминколев рипва като шибнат: зяпва натам...)

А оттам плисват викове, тупурдия, писъци...

Миг-два...

...и се чува вой на форсирани двигатели...

(...От мобифона на Иван Маминколев се чува неясно и трескаво дърдорене...)

(...Иван Маминколев гледа вкаменен навън...)

Пауза...

(...После вдига мобифона към ухото си...)

Иван (сухо): Ало...

И после, ако има завеса - завеса!

Ако няма - пълен мрак...

Като в тунел.

И край: никаква светлина.

 

 

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2002, № 7 (32)