Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СНЕСЕНИ ОТ ВИХЪРА
или НЕ ПОЖЕЛАВАЙ ЛЪЖАТА НА БЛИЖНИЯ СИ

мистики и последствия в няколко действия и поне един епилог

(черна комедия)

Христо Карастоянов

web | Снесени от вихъра...

Второ действие

Сцена четвърта

На вратата се чука.

Кантов (сприхаво): Кой!

Отвън: Свой!

Кантов (настоятелно): Кой си бе?

Отвън: Отвори, отвори, ще видиш...

Кантов (става ядосан, отива и отключва, хокайки): Аз мога ли или не мога...

Вратата отведнаж зейва със замах и влизат двама.

Ча’ай бе ей! Къде са намирате вие!...

Първият (на Иван): Ти - вън.

Вторият (тъпо): Вадиш късмет - ай чупарата!...

Първият (внезапно): Не. Стой. Ще вземе да ми домъкне като едното нищо ченгетата.

Кантов: Ало, балоните! Ш’ми кажете ли кво търсите тука или направо да ва подкарвам един по един...

Първият: Чакай малко и ти! Той кой е?

Иван: Кой - аз ли?

Първият (потвърждава): А. Ти.

Иван (ужасно уплашен): Не съм длъжен да ви давам обяснения. Ако сте от полицията, първо се легитимирайте!

Първият: Брех! Бравос!

Кантов: Бе ти ш’ми кажеш ли кво...

Първият: Ще ти кажа бе, трай малко! (взема бутилката) Черпите се, а?

Вторият се хили.

Кантов (кипва): Устъй бутилката!

Първият: Защо?

Кантов: Няма да ми бараш бутилката, че не знам...

Първият почва гадно да излива уискито направо върху бюрото.

Кантов: Еееее! Ей с'я ви’йбах майката...

И се засилва към Първия. Вторият обаче неочаквано ловко вече се е озовал между двамата: спира Кантов с две ръце, гледа го миг-два и после светкавично му тресва една глава. Кантов възкликва, полита назад и рухва в опразнения от Иван фотьойл... Пипва си бавно носа, поглежда си после пръстите и ахва удивено.

Ба си майката! Тоз селянин ми разби носа! Ох, да имаш късмет ти да си ми счупил някой зъъъъъб... - за един зъб аз човек убивам бе, ей!

Вторият (се хили): Няма страшно! Аз кат бия - внимавам къде бия.

Първият: Защото бързаш. Рекох ли ти да потраеш малко, че да си чукнем първо лафчето, че да се разберем, а? Ти - бързаш! Закъде си се разбързал...

Кантов: Аслъ, че закъде съм са разбързал и аз - да са таковам в тъпата глава. Хубуу. А казвай с'я! Че не мога да ва гледам вече...

Иван (бодро): Не разбрах, аз мога ли да си тръгвам...

Вторият: Ми що н’са опиташ? Опитай са бе!

Иван: Питам бе, човек!

Вторият: Ми и аз ти отговарям, не виждаш ли.

Иван (кисело): Виждам, виждам...

Първият (на Кантов): Брату, скивай сега! Това, с носа, нищо не е. Ще ти мине. В носа даже и кост няма, костта е по-нагоре. Най-много да сме ти счупили хрущяла. Нищо не е! Сега! В човешкото тяло има двеста и шест кости. Малки, средни и големи. И всяка една кост си има название - всичките на латински. Ти това знаеше ли го?

Кантов: Не.

Първият: Види ли!

Кантов: Видех.

Първият: А така. Сега...

Кантов: А ти знаеш ли, че "Драгиева чешма“ не е народна песен, ами е...

Първият (подхваща едновременно с него от същото това "ами е“): ... ами е написана от Йосиф Цанков.

Кантов (на Иван): Знай кучето. (на Първия) Ма не знайш, че тва ша му е музиката за филма на ай тоз там!

Първият (леко се вкаменява): Какво викаш?

Кантов: Тоз господин ша снима филм за извънземните и "Драгиева чешма“ ша му е основната музика.

Първият: Така ли?

Кантов: Не са притеснявай, те ша я джазират. Обаче няма да е реге, щото регето мазно...

Първият (свива уста), (на Иван): Вие режисьор ли сте...

Вторият (се хили): И си’йбе артистките!...

Иван (бързо): Не съм режисьор...

Кантов (отмъстително): А жена му - артистка!...

Вторият (леко сконфузен; на Иван - укорно): Чш, ей! Ти си мъж бе!

Иван (нервно): Аз издавам вестник.

Първият: Тогава тоз тука за какъв филм говори?

Иван: Ъ, филм... Бе, не - има една такава приказка, ама още нищо няма...

Първият: Той вика - извънземни. Това фантастика ли ще е?

Иван: Ъ, фантастика... Нали ви казвам, че още нищо не е сигурно...

Първият: Екшън ли ще е?

Иван: Ъ, екшън... Да. Екшън. Извънземните нападат земята и - така.

Кантов: И сички отиват на барикадите; и скелетите - и те.

Първият (подозрително): Какви скелети.

Иван: Ъ, скелети...

Кантов: От медицинския, кви. Откачат са от стойките, грабват калашниците и - айде!...

Първият: Калашниците?

Кантов: Калашниците. Щото тва ша е екшън с елементи на кодош.

Иван: Стига бе, Мануеле...

Кантов (отмъстително): Няма "стига“, няма "стига“!

Вторият (много заинтригуван), (на Иван): А бе, брату! Кви калашници бе? Отде ги зимат тез калашници тез скелети - нали уж те тез скелети били от медицинския?

Кантов: Да-да, ай с'я ш'ти каже! Точно на тебе!

Вторият (обърква се): Ми щото...

Кантов (гадно): Иване! Тоя младеж има глава! Мене питай - казвам ти го от личен опит: нямаш нужда от кой знае какво въображение, за да го забележиш... (пипа си гадно носа), (на Втория) Те и полицаите ги питат "кви са тез калашници?“, "отде ги зехте?“, "законно ли са ви притежавани?“... И скелетите им викат: Не са! А такаааа... А с'я ела, че ми трябваш!.. И 'що притежавате вий незаконно оръжие? Ми що! Щото ний две години правим постъпки за разрешителни - вий в таз полиция си играете на бюрокрация! Вас ако чакаме... (важно) Тва е положението! Отмъстителна държава, отмъстително законодателство - отмъстителни народни маси...

Първият (недоволно): Бе много приказваш бе, мама му стара... (на Иван) И кво?

Иван (уплашено): Кво "кво“?

Първият: Накрая добрите ли побеждават?

Кантов: Добрите ми! Вий ли да победите...

Първият (го гледа), (свива уста): Тъй и тъй дойде лафът за костите в човешкото тяло, да те питам: ако сложа сега три химикалки - по една между всичките ти пръсти на ръката - ей така, тука, тука и тука, и после ако моят човек ти стисне ръката, как мислиш - кое първо ще се строши? Химикалките ли или пръстите ти?

Кантов: Ми не знам... До колко пъти трябва да позная?... Хубуу. (бързо) Пръстите?

Първият: Грешка.

Кантов: Тъй ли? (въздъхва) Значи тогава - химикалките.

Първият: Пак грешка. Нито едното, нито другото! Пинизът е обаче, че боли. Проверил съм го... Просто адски боли.

Затъмнение. Реклами.

 

Сцена пета

Първият: Сега, ей ги тука химикалките - виждаш, три са - ей ме мене, ей го и Петко. Тъй. Сега. Аз ще питам, ти ще ми отговаряш ясно и кратко. До тука ясно ли е?

Кантов: Ма моля ти са, кой съм аз, че да ти противореча. Просто не ми обръщай внимание.

Първият: Познаваш ли госпожица Чорбаджиева?

Кантов (бързо): Не познавам никаква госпожица Чорбаджиева.

Първият: Недей бърза. Хубаво си помисли и тогаз казвай, че не я познаваш.

Кантов: Ееее, ма ти май не знайш кво искаш!... "Казвай, не казвай!“... А решавай най-после!

Първият: Абе аз защо не...

Кантов: Опиши ми я - може и да я познавам пък. Нянки има ли?

Първият: Познаваш ли госпожица Вероника Чорбаджиева!

Кантов: Ма Вероника ли бе? Ми тъй кажи бе, брату! Че "госпожица“, че "Чорбаджиева“... Тъз овца Вероника я познавам много хубуу даже. Хиляда и петстотин марки ми изгоряха ай тъй зарад госпожица Чорбаджиева. И само няма да ми казваш тука, че хиляда и петстотин марки тогава са били едно няма нищо, нали...

Първият: Какви хиляда и петстотин марки?

Кантов: А, тя - дълга...

Първият: Какви хиляда и петстотин марки?

Кантов: Ти Вероника, брату, познаваш ли я?

Първият: Какви хиляда и петстотин марки?

Кантов: Турила си пищова в студентската книжка, намерили ъ го, и аз после се изръсих хиляда и петстотин марки да я оправям. Искаха направо да я изритат от института, ма са опраихме...

Първият: В смисъл?

Кантов (на Иван): А-ааа... Тоя и той кат тебе! "В смисъл!“ В смисъл, че нали ти казвам: щяха да я изритат от института, обаче аз отивам при оня селянин, дето ъ бил преподавател, и му викам, така и така, така и така, хиляда и петстотин марки или да пратя мойте катили да ти направят главата мека, и а с'я ти познай той кое си избра... Ма щот съм бунак! Те хората защо мислиш са казали "стори добро, да си намериш белята!“?!...

Първият (вади портфейл, отброява някакви банкноти и му ги трясва на масичката пред фотьойла): Хиляда и петстотин. До тук честно ли е?

Кантов (на Иван): Аааа, брату! Скивай кво става, бе! Ей мама му стара, имало господ, ши му’й... (на Първия) Колега! Нямаш си напредстава колко навреме ми идват тез хиляда и петстотин марки! Ша знайш, че карах с последните си сто-й-пийсе хиляди долара!...

Първият: До тука много добре се разбираме, нали?

Кантов: До тук - да! После ще опитам и с картечницата.

Вторият се хили озадачено.

Първият: Сега. Значи я познаваш. Вероника...

Кантов: Бе как няма да я познавам! Хем е много хубава, при положение, че обичаш мустакатите... Обаче искам да ти са отблагодаря за таквозто (кима към парите на масичката) и ш’та предупредя кат приятел, че не е цвете! Изобщо не е цвете, колега?

Първият: В смисъл?

Кантов: В смисъл, че за никакъв таквоз не става. Не може да прави свирки. Една свирка не ми е направила както трябва... Хората кви свирки правят!

Първият: Слушай...

Кантов: Ти слушай! Един път с един приятел двамата сме, и айде, ша му прави минет... Тя! Хубуу. Почва. Аз седя ай тъй отстрани, тя седнала ай тъй и са труди там, мъчи са, ръ'йш...! Бах ти и свирката, бах ти и минета: пет минути, десет минути, петнайсет минути - няма, братче! Моят човек само дет' не заспа. По едно време вече и аз не изтраях! Ми то изтрайва ли са?! И я бутам тъй по рамото и ъ викам: "Чувай, кокошко! Ако искаш, дай аз да го довърша, а?“...

Първият поглежда Втория и той радостно отива и му тресва на Кантов жесток тупаник.

И пак се отдръпва.

Вторият: Е с'я вече давам гаранция. (на Първия и си сочи ченето) За зъба, искам да кажа, дет ма попита одеве тоз боклук да не би да съм му счупил някой зъб.

Първият: Тя да ти е давала една ваза? И никакви... цинизми повече!

Кантов: Кой да ми е давал ваза?

Първият (възпитано обяснява): Госпожица Чорбаджиева.

Кантов (се ококорва искрено): И че кво да ми е давала тъз п... (спира и бързо вдига ръка към Втория)... заспала?!?...

Първият: Една кана.

Кантов: С'я пък кана! Нали току що каза ваза?!

Първият: Айде нека да е ваза!

Кантов: Последно?

Първият: Слушай, гнидо!...

Кантов: Ква ваза бе, брату! Ти не са чуваш какво говориш! Не ваза! Нищо не ми е давала! Аз не знам някой, дето Вероника нещо да му е давала: тя ако е давала въобще нещо през живота си на някого - на!... Ква ваза?...

Първият: Ей толкова висока (сочи с педя от масата), златна...

Кантов (му светват очите): Златна?!...

Първият: Да. И от едната страна е Орфей, а дръжката представлява един сатир с лозови ластари по краката...

Кантов: Кво по краката?

Първият: Лозови листа.

Кантов: Нещо като асмъчка?

Първият: Горе-долу...

Кантов (разбиращо): Аааа... (пипа си устата, както преди туй си е пипал носа)... - не! Не съм виждал такова нещо...

Първият: Петко, химикалките.

Вторият се хили въодушевено и бърка в якето си...

Кантов: Ча’ай бе, човек! Спри са! Не та лъжа! Не съм виждал такова нещо у Вероника никога, на, честен кръст...

Вторият гледа малко озадачено.

За кво става дума, кажи: ако знам нещо - що да н’ти кажа?

Първият: Добре. Дай наистина да се изясним за какво точно става въпрос. Орфей знаеш какво е?

Кантов: Ако говориш за древно-тракийски митологичен певец, знам го.

Първият: А сатър?

Кантов: Е ай с'я ш'са обиждаме, пък после искаш работа искаш да вършим... Сатир: "Горско полубожество от древногръцката митология с кози крака.“

Първият го гледа малко учудено.

(бързо) От кръстословиците, от кръстословиците... Още като видя "горско полубожество...“ и направо пиша "сатър“! Хич не го и гледам нататък, че било от древногръцката митология и че имало кози крака...

Първият (се нервира лекичко): Добре. До тук се изяснихме. Сега. Въпросната ваза е висока двайсет и два сантиметра.

Кантов (опъва педя над масата): Тва с'я не може да е двайс'два сантиметра! Ти показа горе-долу толкоз, ма то по-малко... Дай да ти видя аз на тебе педята! Прав си. Тебе пръстите ти по-дълги...

Първият (изневиделица думва по масата): Млъквай бе, идиот! Ти май не разбираш какво става!

Кантов (миролюбиво и докачено): Хубуу, хубуу! Стига си врякал! Извинявай! Давай нататък...

Първият: Така. Сега: всеки сантиметър от тази вазичка възлиза на двайсет и пет хиляди марки.

Кантов (се облещва): Колко?!

Първият: Или общо това прави петстотин и петдесет хиляди дойче марки.

Кантов: Пол'вин мильон ли бе?! (възхитено) Ииий’баф маа му!...

Първият (му подхвърля кърпа): Вземи се избърши, че ме нервираш с тоя нос.

Кантов: Е, айде с'я - пак аз виновен! Да не би сам да са хакнах?!

Първият: И ти какво знаеш във връзка с това?!

Кантов: Във връзка с кое?!

Първият: Къде е?

Кантов: Кой тва?

Първият: Вазата, разбира се.

Кантов (удивено): Че аз отде да знам?

Първият: Защо? Не е ли у тебе?

Кантов: Кво? У мене?!... (удивено) Ъ-ъъ!... Че тя ако беше у мене, аз досега хиляда пъти да съм я нарязал ай тъй, ай тъй, ай тъй, (показва с ръка, че би я нарязал хоризонтално), по на един сантиметър, по на един сантиметър... После - насам сант, натам сант - айде полвин мильон в марки ай туканкана в джобчето и не знам дали ме разбираш!...

Първият: Моля?

Кантов: Нали викаш, че секи сант бил по двайси-й-пет хиляди дойче марки?... Как няма да я нарежа и да я продам?!... Нарязвам я не, ами...

Първият (подхвърля на Втория без да се обръща): Петко...

Кантов (сериозно): Ча'й с'я, ча'й с'я! Не разбираш от майтап... Хубуу! Ако питаш за Вероника - не съм я виждал от миналото лято! Ако е за вазата - изобщо не съм я виждал!

Първият (внимателно): Сигурен ли си?

Кантов (кипва): Е ай с'я сигурен ли съм! Кат ти казвам "не съм я виждал“ - 'начи наистина не съм я виждал. Ча'й малко!... Ти въобще що ма питаш за тая асма?

Първият (си вади мобифона, набира някакъв номер): Аз съм. Доведи я. (изключва джаджата)

Кантов: Кажи кат човек бе: що ма питаш за таз ваза, дет нит съм я виждал, нит нищо...

Първият: Защо, ти не знаеш ли защо те питам?

Кантов (огорчено): На майка ти... да ти каже човек!

Първият: Ще разбереш. Аз за никъде не бързам. Няма да претупваме сега хубавата работа, нали?

Кантов: Ма аз бързам. Казвай, квот ша ми казваш, и аде - митла!

Първият: Ти изглежда си играл много гимнастика.

Кантов (озадачава се): Какво? Каза ли нещо!

Първият: Изглежда че си играл много гимнастика.

Кантов: Бе и на мен тъй ми са чу, че каза - че съм играл много гимнастика.

Първият: Имах едно време един познат. По едно време какво стана, как стана, не знам, обаче започна всяка сутрин да играе гимнастика. Някаква мацка му била казала, че бил дебел. И той веднага - гимнастика! Всяка сутрин. В продължение на няколко месеца. И накрая в резултат на гимнастиката оглупя.

Кантов (не вярва): Айде бе!

Първият (кимва): Стана идиот.

Кантов (възхитено): Представяш ли си!!!...

Първият: Затуй те питам тука - да не би и ти да си играл гимнастика.

Кантов (гордо): Никога! Само едни гирички имах, ама...

Първият (свива рамене): Може, ама не ти личи. Не знам.

Кантов: Иване, ти ли ми каза лани, че Хамлет и той бил дебел?

Иван: Ъ, аз... Кога съм ти казвал такова нещо бе, Кантов, и що въобще ме замесваш в тез работи?

Кантов: Каза ми, каза ми. Бил дебел. И даже ми каза, че майка му уж била казала, ах, колко е дебело туй мойто момче и що тъй ми са задъха, ма майка... - тва кат са дулират с онзи там, как му беше името - бем ли го - на таквозто батю ъ. На Офелия. (хили се гадно) Замалко да кажа - "на Вероника“, да са таковам и аз в тъпата глава!

Иван (отчаяно): Ъ, Вероника...

Кантов: Ми аз казвал ли съм ти пък на тебе как е по хасковски "Да бъдеш или да не бъдеш?...“ С'я ш'ти кажа! На хасковски "Да бъдеш или не?...“ е... (заема поза и че уж че е с череп в ръката)... "Дъль­ъль?“ (чака да види ефекта)

Пауза..., после Вторият внезапно избухва в смях, но веднага млъква...

Сигурно и той много гимнастика е играл... Ма не вярвам. Щот той принц! Датски. (на Първия) Що ша му е на един принц да играе гимнастика? Те хората играят гимнастика да станат принцове, пък той кат си е по начало принц - що му е да играе гимнастика?

Първият: Много си бил знаел бе!

Кантов: Ъ, знам. Нищо не знам аз, ми нейсе. Имаше един селянин, и той тъй - си много знаеше! Разправя един път - цар Борис бил учил в Магнаурската школа! Ма не тоз Борис де, ми онзи Борис. И един друг му вика на тоя шашкънин: "Ча’й бе, младеж, те хората ходят да учат в Магнаурската школа да стават царе, пък той Борис - цар! Що му е да ходи да учи бе, момченцей?!“... Пък той 'найш кво му вика?

Първият: Какво?

Кантов (победоносно): Ми Симеон как е учил? Нали и той вече е бил цар?

Първият (насмешливо): Предполагам, че онзи Симеон!

Кантов: Онзи, разбира се. Аз кво казах?

Вратата се отваря...

Затъмнение. Реклами.

 

Сцена шеста

Вратата се отваря и влиза Третият катил: държи широко отворено и пропуща покрай себе си Вероника.

Кантов (се хили през разкървавената си уста): Оооо, госпожице! Здрасти бе, мадам... Не съм та виждал от лани, мама му стара, кво правиш, как си, що си... Свърши ли вече, не свърши ли...

Вероника (нервничи): Ма не мога да разбера защо всички, като ме срещнат, само това ме питат! "Свърши ли“, "не свърши ли“... Аман! Не съм! (поглежда Първия, но бързо свежда поглед и пали цигара)

Първият: Сега всички - тихо! Видяхте се, казахте си здрасти, сега - тихо!... (въздъхва) И тъй, значи! През хиляда деветстотин деветдесет и еди коя си година през един определен граничен контролно-пропусквателен пункт преминава една проста лада със софийски регистрационен номер такъв и такъв. По една страхотна случайност точно час и четирсет и пет минути ПРЕДИ ТУЙ през абсолютно същия граничен контролно-пропусквателен пункт е трябвало да мине и един турски мерцедес. Трябвало е, ама не е минааааал... Не е минал, защото митничарите открили в специален тайник зад жабката килограм, килограм и половина хероин!... Суматоха, насам, натам, журналистите вече таман са дошли, телевизията и тя всеки момент ще пристигне, че вечерта да има какво да ги хвали в "По света и у нас“, тъй че всичко живо с мерцедеса с хероина се занимава и митничарите само махат на всички останали "Давай, давай!“ да минават по-бързо, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Кантов (одобрително): Сладурите ми те, бе! Никога нямаше да се сетя - голям номер.

Първият: То не е и твоя работа да се сещаш. Има кой да се сеща.

Кантов: Че пък го и сметнали, мама му стара!... Таман колкот да...

Първият (все още хладнокръвно): Така. Ладата минава и заминава. Искам да кажа - влиза безпрепятствено в България. И слава богу! Защото ако са я проверяли даже отгоре-отгоре и като нищо са щели да намерят..., нали се сещаш какво?

Кантов: От едната страна Орфей, а на дръжката - сатир.

Първият: Печелиш бонбон. От там ладата забива първо към Пловдив. И в Пловдив, на еди какъв си адрес, еди каква си улица и еди какъв си номер, вход-мод и тъй нататък стоката е доставена благополучно. И е оставена там.

Кантов: На отговорно пазене! Давай бонбоната!

Първият: Точно така, на отговорно пазене. И не само: тя престоява там точно колкото е било необходимо, за да се удостовери с абсолютна сигурност автентичността ъ. Тая работа, разбира се, я свършват съответните специалисти - апропо, руснаци, по-късно ще разбереш защо точно руснаци... После друг автомобил я откарва в друг град, после в още един, и на четиринадесети март миналата година най-накрая тя пристига във вашия град!

Кантов: А стига бе!

Първият: Сега малко история. През хиляда деветстотин шейсет и шеста година в едно село някъде в Сакара един човек решава да рушне стария си нужник и да си построи нов, циментов. Копае той, копае, копае, и накрая изкопава някакви ей такива едни широки чаши, две кани и една ваза. Събира той намереното, отива, измива го на чешмата и пада: всичко е от масивно злато. Добреее... И почва с ум да се бие: какво да предприеме, кой път да хваща и въобще къде да дява цялото туй съкровище. На държавата не му се дава, самичък изобщо няма как да го шитне - въобще трагедията е пълна. Няколко седмици ли, месеца ли, държи златото в един панер, завито с черги - примерно казано в килера - но най-накрая иле намира някакъв агент от Нова Загора. Той пък бил имал познат не знам си от къде си, дето се бил занимавал с такива работи, и, сега, тука става малко заплетено, но през седемдесет и пета съкровището е вече в Съюза. Все още си е цялото, както е било намерено - чашите, каните, вазата, пълен комплект. В Съюза то попада у някакъв торанага - първи секретар на фичката си майнина в някакъв Бимбилистан, дето ходят с тюбетейки и с халати! - защото той тоя пък маниак: пълен! Килими, старинни ножове и пищови, такива работи. И той държи бая време съкровището. Разправят даже, че и Брежнев бил пил от тия чаши, обаче аз лично това не го вярвам, защото в такъв случай надали са щели да му го оставят на оня тюбетейкаджия. Както и да е. Осемдесет и осма година обаче въпросният го намират една заран с прерязан гръцмул в шадраванаааааа... Следиш ми мисълта, нали?!...

Кантов: Бе аз ти я следя, ма к'къв шадрафан бе, батко?!

Първият: Такъв. Не се разсейвай сега... Значи, казахме, че това става кога...?!

Кантов (възторжено): Кога?

Първият: Осемдесет и осма! Десет години по-рано всичко е щяло да се потули, само че осемдесет и осма нали вече перестройка, гласност - вдига се голяма пашпалига. Вестниците, списанията, Огонек - всичко живо пише за случая и се описва подробно какво било, що било, както и се изброяват подробно богатствата, дето ги имало в сарая на тоя боклук. Обаче никъде не се споменава за нашите фиали и за вазата...

Кантов: За кое не се споменава?

Първият: За съкровището.

Кантов: Не, не... ти каза нещо като фиркане...

Първият: А, фиалите...

Кантов: Да. До тук не е ставало дума за такова нещо... Ти каза чаши, кани и една ваза.

Първият: Защо! В кръстословиците "фиала“ не си ли срещал.

Кантов: Не бе! Мъжката!

Първият: Фиалата е чаша.

Кантов: Ааа... - е, тъй може!

Първият: Е, от тука нататък като видиш "Плоска и широка метална чаша за вино“ - пиши "фиала“ и не бой се!... Да видим сега обаче какво станало после... Тъъъъй... Съкровището е засечено от колекционери през деветдесета във Виена... Обаче! (вдига пръст) Без вазата!!! А пък този, у когото ВЕЧЕ се намирало, проследява историята назад до самата шейсет и коя там година беше: имал човекът такава възможност - проследил я, кво му плащаш! И понеже я проследил - много добре знае за вазата. И я иска. Защото - перфекционист! И плаща на едни руснаци да му я намерят. Руснаците какво са правили, какво са стрували, аз не знам, обаче действително я намират. В Афганистан. Вземат я и я прехвърлят в Кипър. От там други трима, пак руснаци, я докарват в България... Тука обаче я замотават! Дали са бавели топката, за да ъ вдигнат цената, дали нещо друго е било - не знам - обаче единия го намират прострелян в село Горно Нанадолнище, на другия му намират главата на майната си, а от третия нищо не намират... Сега почваш ли да схващаш? А, забравих да ти кажа, че оня селянин, дето уж бил намерил съкровището, седемдесет и пета го прегазва камион.

Кантов: А такааааа... И къв камион?

Първият (гадно): Газка. Разнасяла бири по хоремаците. Обаче станало пътно-транспортно произшествие, щото пък оня бунак си карал каруцата без светлини...

Кантов: Ми селянин, кво искаш. И къде е ръгнал тоя селянин без светлини?

Първият: Е а де! Ти ми кажи.

Кантов: Аз ли?! Че аз за тоз селянин с'я от теб чувам!...

Първият: Бе той че селянин - селянин, обаче пита се в задачата: ти какъв си и какъв искаш да станеш? Защото аз с мойта история засега свърших!

Кантов: Кой - аз? Че аз кво общ...

Първият: Край. С приказките - до тук!... Вероника!

Вероника (бързо): Ама аз ви казах вече: дадох му я!

Кантов (ахва): Какво било?!?

Вероника (бързо): Дадох ти я, разбира се, какво ми се правиш на...

Кантов (почва да нервничи): Ей, момиченце! Недей така бе!...

Вероника (на Първия): Както ви го казах - тъй си беше! Вика ми той, яаааа, туй какво е, после цъка с език, и накрая ми вика, така и така, така и така, ти луда ли си да държиш таквоз нещо у себе си! Ти знаеш ли какъв таралеж си си турила с туй чудо - я дай аз да ти го пазя! (почти истерично на Кантов) Тва ти каза ли ми го? Тва каза ли ми го?!? И разправя ли ми разни пословици по тоз повод?!

Кантов (изумено): Кви пословица ма?!

Вероника: Ш'ти кажа аз кви пословици! (на Първия) Тъй и тъй, мама, маслинка, мама, се не яде; маслинка, мама, се ближе! (на Кантов) Кажи бе, бандит! Кво искаше да ми кажеш ти на мене с тва "маслинка се не яде - маслинка се ближе“?!

Кантов (отчаяно): Ба си майката, ба си майката! А ма, курво! Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш ма, оу?! Ти ма закла, ма!

Вероника (истерично): И няма да ми викаш курва! Аз може да съм курва, ама не си ти човекът, дето ще ми вика курва...

Кантов: Ба си майката! (на Първия) Чувай! Що ъ вярваш на тъз бе? Ми тя тъз - международна лъжкиня бе! (пак на Вероника) А ма, овца! Не та ли'й срам ма?! Да ходя аз да та оправям, ма, хиляда и петстотин марки да му давам аз на оня твоя селянин, не та е срам! Дет ти намери пищова в студентската книжка! Че да ти спасявам аз на тебе гъза - да не та изритат от таковата, да са’йба и аз в тъпата глава!...

Първият (ги прекъсва): Стига! Вече не ми е интересно! Вади сега вазата и да приключваме, че ме заболя главата от вас.

Кантов: Стига с тая ваза! Стига с тая ваза! Стига с тая ваза, ш’тийба и вазата! Ник’ва ваза не съм виждал! И ник’ви таквиз не съм ъ разправял на таз курва скапана! Що ъ вярвате бе, хора!

Първият кимва на Втория. Тоя от своя страна с удоволствие и с отговорност кимва на Третия, който пък отива, хваща ръката на Кантов и я полага върху масичката...

Вторият бръква под шлифера и вади от там бухалка.

Кантов поглежда опнатата си върху масичката ръка, поглежда бухалката, поглежда си пак ръката...

И изведнаж се разкрещява!

Кантов: Край! Край! Край! Стига! Пэсни ма!!! (на Първия, бясно) Кажи му на тоз селянин да ма пусне! (истерично) Кажи му да ма пусне бе!

Пускат го, той си дръпва ужасен и двете ръце...

Гледат го мълчаливо - всички. Само Вероника нещо подсмърча, но то не се брои.

Той и той ги оглежда с омраза и става...

Първият: Само бавно, бавно... и без резки движения, нали?

Кантов се поколебава и тръгва, мърморейки люти псувни за вази и майки, към печката.

Дето била с дистанционно управление.

Затъмнение.

Край и на туй действие...

 

 

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2002, № 7 (32)