Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЪРСИ СЕ КУЧЕ.
ПОРОДА КРАЛСКИ ПУДЕЛ

(нещо за деца)

Христо Карастоянов

web

1.

Имало едно време някое си момче на име Тодор. И този Тодор бил тогава (когато имало едно време) на три години...

Най-много на четири...

Добре де, добре! Хайде нека да си били пет, но нито ден отгоре!

Всъщност - на шест! Последно! Сега си спомних. Защото знам, че като го питали да покаже на колко е години, той викал, че бил стигнал до другия край на ръката и сега е започнал втората.

Тоест втората ръка.

И веднаж този Тодор не знам отивал ли някъде, връщал ли се отнякъде, казвам ви, че не знам точно, но обаче знам, че, не щеш ли, както си вървял по отсамния тротоар, зърнал насреща си едно безумно рошаво куче и как то стои на бордюра и адски се колебае дали да пресече таковата...

Искам да кажа улицата.

Не "таковата", а улицата.

И този Тодор изглежда, че точно такъв пък рошльо не бил виждал никога преди това (или може би обратното - че може би отдавна мечтаел за точно такъв рошльо), но тъй или иначе знам, че ахнал и че моментално му извикал "кучи-кучи-кучи!" и даже зацъкал с език, според както бил чувал, че възрастните си викат кучетата.

Кучето пък, като чуло, че му викат "кучи-кучи-кучи!" и че му цъкат с език, трепнало и погледнало под око към Тодор.

(Така се казва - под око. Но то всъщност го погледнало под буклите си.)

Та го погледнало там под нещо си, отново се поколебало и, страшно неохотно, се приближило.

- Кажи бе, душа! - въздъхнало - Какво има?

И махнало с опашка.

- Ъ! - стреснал се Тодор. - Аз понеже, защото тука...

- Ееее... - изпъшкало досадено кучето. - Е, ама ей тъй като стане работата, най ме е яд, ти казвам... Абе, младеж! Бе ти защо ходиш да викаш "кучи-кучи-кучи!" и да цъкаш с език, след като не знаеш какво ще искаш? А?... Хубава работа! Че се и разцъкал отгоре на всичко, видите ли!

Тодор свил засрамено рамене или дори може би навел засрамено глава - знам ли и аз вече... (Обърквам се напоследък, нали разбираш!)

- Нейсе! - тръснало високомерно букли кучето. - Свикнал съм вече..., обаче да знаеш, че не е тъй!

- Не бе - измънкал виновно Тодор, - ами аз нали понеже те гледах как се мъчиш да пресечеш таквозто, и...

- Ейиии, измисли го най-после! - засегнало се обидчивото животно. - Мъчил съм се бил! Изобщо не съм се мъчил за нищо, ако искаш да знаеш, ами седях и размишлявах над превратностите на живота и по-точно дали има смисъл да я пресичам сега тая улица! За какво ми е да я пресичам и прочие... Верно, оттатък онуй дърво изглежда добре, от една страна, но от друга страна като стигна там дали пак ще ми изглежда добре?... Аман вече! - викнало заядливо. - Стои си някой някъде, да кажем на тротоара, защото иска просто така да си постои, да си поразмишлява или въобще нещо такова, и веднага всички наоколо го мислят или че се е загубил или че е направо безстопанствен пес... А да не ти казвам какво им правят на безстопанствените кучета...

- Не бе... - съвсем се объркал Тодор.

- Е какво "не бе"! - заяло се веднага кучето. - Какво "не бе" ми викаш, когато ти точно така каза!... Сега поне не ме прекъсвай! До къде бях стигнал? А, да! Или пък бързат обезателно да го покажат по телевизията след новините, че се е загубил и който го познае, да се обади незабавно на не знам си какъв си телефон!

Казало тъй и чак цъкнало от досада.

- Или - продължило - в най-близкото управление на Министерството на вътрешните работи! И щяло да има възнаграждение... Карай бе, гаврете се с нещастните животни, ще видите вие... - въздъхнало и погледнало мрачно. - Сега, друго нещо ще ми казваш ли, защото аз трябва да тръгвам, няма цял ден само с тебе да се разправям в края на краищата?!...

- Амиии... - проточил Тодор, понеже защото ама абсолютно не бил съгласен, че въобще е казал нещо, та да има да казва още нещо, но пък обаче от друга страна много искал да си говорят с кучето.

И внезапно се сетил и рекъл:

- А какво значи безстопанствен?

- Ами, а де? - възкликнало незабавно кучето. - Нали и аз през цялото време само това се питам! Сигурно някаква глупост значи, какво друго да значи. Без-стоп-анствен. Така, като размишлявам, най-вероятно е да означава, че е без стопове. Обаче всъщност едва ли, защото тогава щеше да се отнася само за колите... Освен това "без-стоп" ясно, ама "анствен"?!... Карай, няма значение. Сега ти оставù тая работа, ами казвай бързо тука друго имаш ли да ми казваш!

- Ами... - свил рамене Тодор.

- Ама добре бе, душа! - нервирало се в края на краищата гордото псе. - Няма ли да ми кажеш например, че адски искаш да станем приятели и така нататък?

- Да - отвърнал плахо Тодор и аз знам, че очите му се напълнили с ей такива сълзи.

- Ами като е да, тогава какво чакаш?!? - лавнало псето.

- Ами... - подсмръкнал Тодор и онези сълзи почти кацнали върху нослето му.

- Сега пък "ами" вика! - охнало кучето. - Бе ти какъв си такъв човек бе! Бе по-бързо бе, душа! Бе виж го онуй дърво отсреща бе, бива ли така сега!...

- Ами...

- А кърпа, разбира се, нямаш - изсумтяло кучето.

- Имам! - бързо отвърнал Тодор. - Те сутрин понеже ни проверяват...

- Избърши си тогава носа - посъветвало го онуй. - И после ми кажи защо не ми кажеш, че не искаш да станем приятели!

Тодор отрил кърпата по носа си, един път оттук натам, а после от другата страна насам, и повторно подсмръкнал.

- Ами защото - казал - понеже ти...

- Моля? - изумило се патетично кучето. - Какво аз бе, младеж?!

- Ами ти - натъртил Тодор - ти още отнаначалото тъй ми се накара, че аз...

- Е хайде пак аз! - викнало кучето. - Хайде - викнало - пак аз съм виновен!... Ама във всеки случай - казало - много интересно нещо се получава, значи! Викат ти "кучи-кучи!", цъкат ти насам-натам с език, ти си губиш времето да отиваш, да питаш най-любезно и най-най-възпитано какво става и така нанататъче, а най-накрая пак тебе изкарват, че си бил невъзпитан, че си бил грубиян и че си им изял чехлите, и че си им бил попилял памука от шкафа, и че си им направил списанията на нищо... А - не! Така - не!

- Извиня-вай! - обидил се най-сетне Тодор.

И просто обърнал гръб на кучето.

И може би тръгнал да си отива..., макар че аз не мога да кажа дали само не се е правел, че е тръгнал да си отива.

Даже аз мисля, че наистина само се е правел.

- Чакай бе, ей! - скарало му се отзад кучето. - Сега пък къде хукна такъв! Стой тука де, къде хукна!

И Тодор, разбира се, моменталически спрял и се обърнал към него...

- Ма много сте станали нервни всички бе! - изсумтяло кучето. - "Извинявай"! - казало. - Какво ще ми се извиняваш! След дъжд качулка извинения не щем! И въобще няма какво да си извиняваш непрекъснато, ами ако наистина възнамеряваш да ставаме приятели или нещо подобно, дай една лапа тука и ми помогни да я пресечем тая отвратителна улица, че не мога да я понасям вече! Е хайде, действай сега де! Сега пък какво чакаш; специална покана ли чакаш, какво чакаш?!

Тодор го погледнал сърдито изпод вежди, макар че аз нямам представа как се гледа изпод вежди, поколебал се...

- Аааа, ама виж какво... - захванало предупредително псето.

- Добре! - бързо отсякъл Тодор - Хайде!

 

2.

Тъй че те наистина тръгнали да пресичат страхотната улица.

И наоколо им веднага започнали да скърцат, да фучат и да пищят около един милион и двеста хиляди леки коли, веднага запрофучавали с грохот и със свирепо трополене отвсякъде автобуси, дълги колкото от тука до там, и сини камиони, и аз знам, че кучето непрекъснато възклицавало "Внимавай бе, ей, внимавай бе!", "Бе кой ти даде на тебе книжката бе, селянин нещастен!" или просто "Оу! Оу!!" - и ругаело развълнувано колите, които, според него, да ги питал човек какво са се разблъскали като простаци и закъде са се разбързали такива.

Въобще, мене ако питате, истината е, че било ужасно уплашено и затова непрекъснато се мушело в Тодор..., но мога от друга страна да ви кажа, че накрая, когато стъпили най-сетне на отсрещния тротоар до онова дърво, то се отръскало, та рекло - ама хем облегчено, хем победоносно:

- Това е - рекло - положението!

И пак станало едно високомерно, едно важно...

Така било, обаче в същия миг пред тях се изпречила една непозната гражданка-дама, която държала в ръката си микрофон и която била сподирена от някакъв отегчен дангалак; този пък мога да ви кажа, че надничал иззад рамото на гражданката-дама с кинокамера, или с видеокамера - не ги знам тия с какво точно ходят сега вече да снимат.

- Извинявай, детенце! - рекла остро дамата в микрофона. - Я да те питам, а ти да ми кажеш! Защо пресече ти на това място?!

И като казала това нещо, тя мигновено забучила микрофона право под носа на Тодор.

Тодор ужасно се изплашил и запреглъщал..., но в този момент кучето до него погледнало и се обадило учудено:

- Е, че как защо сме пресекли! Ами защото преди това бяхме на отсрещния тротоар бе, госпожа! Много просто!

- Да, но защо пресякохте на това място! - повторила неотстъпчиво жената в микрофона си и светкавично го върнала, само че сега го забучила в муцуната на животното, където се предполага, че му е устата.

- А, така ли било?! - процедило надменно то. - Значи според вас някои са длъжни цял живот да си останат на отсрещния тротоар, така ли?... Не ви знам другарка ли сте, госпожа ли сте или госпожица може би едва ли не, ама ви гледам тука с микрофон, интелигентна жена, сигурно и очила имате, как може!

Изхъмкало огорчено и попитало:

- Това нещо там, камерата, работи ли?

Дангалакът зад гърба на жената измляскал, че - да! - и тогава кучето изведнаж, ама много неочаквано (някои му викат "изневиделица"!), бафнало срещу черния обектив.

Онази жена направо си изкарала акъла и пуснала:

- КучеееееееЕЕЕЕЕ...

И паднала в несвяст.

Кучето побутнало Тодор да се махат по-бързо от там, даже му казало: "Изчезваме!" - или нещо такова, и самото то се отдалечило крайно съмнително от местопроизшествието (ако разбирате какво искам да кажа, де!)... А жената отзад останала на тротоара и лежала там, защото била просната в несвяст (което значи също така и с изкаран акъл), докато юнакът с кинокамерата (или с видеото - казва ли ти някой бе, дете?!), внезапно се изхилил гръмогласно като кон.

 

3.

- Давай, Георгиев, давай! - мърморело кучето зад гърба на Тодор. - Давай по-бързо да изчезваме оттука, че ей сега тая ще вземе да се свести, да му се невидеше...

- Ама аз не се казвам Георгиев - извърнал се удивено Тодор.

- Бе давай по-бързо бе, човек! - ръмжало онуй. - После ще се разправяме.

- Ама аз наистина не се казвам Георгиев! - повторил Тодор.

- Какъв Георгиев?! - учудило се и кучето на свой ред. - Кой каза "Георгиев"? Ти ли каза "Георгиев"? Я да си вдигне ръката, който каза "Георгиев"! Ти ли го каза бе, момче?

- Ъ, аз! - засегнал се Тодор. - Ти.

- Моля? - смаял се рошльото.

- Ти току-що каза "Георгиев"! - настояло момчето.

- "Георгиев" ли съм казал? - още пу се учудило пък кучето. - Не думай! Хем, викаш, току-що? Виж ти... - и махнало небрежно с опашка. - Карай бе, душа, лаф да става, разбираш ли... Георгиев, Петров, Маминколев..., на кого му пука! Важното е да сме хора!

- Не - обяснил Тодор, - ама аз понеже защото се казвам Тодор, затова...

- Как се казваш?! - спряло се кучето.

- Тодор.

- Ейиии, браво бе! - похвалило го то. - Само така; страхотно име! Пък ти ходиш да викаш "Георгиев" и че ужким аз съм казал "Георгиев"! Къде е Тодор, къде е Георгиев!

- Аз като съм се родил - започнал да обяснява Тодор, - и мама я чух веднаж да разправя, че дошла санитарката с книгата да ме кръщава, и казала на мама, кажи сега, душа, как го кръстихте, и мама й казала, Тодор, и оная й казала, ууу, браво, хубаво име, Теодор! И мама й казала, не, не Теодор! Тодор! И оная й казала, ма чух те де, душа, не съм глуха! Пишем Теодор! Тодор, Тодор, й казала мама! На дядо си Тодор! И оная й казала, ааа, душа, ти сега си уморена, аз утре ще дойда...

Тоя път кучето нищо не казало, само не знам защо погледнало гузно някъде в съвсем друга посока...

- Но обаче - забелязал Тодор - ти изобщо не беше прав, дето й се скара на оная леля там с таковата... Ние с тебе двамата понеже наистина че пресякохме неправилно таковата...

- Бе ти защо ходиш постоянно да викаш "таковата"?! - удивило се кучето. - "Таковата", "таквозто", не знам си какво си... Ааа, Тодоре! Много паразитни думи употребяваш, значи аз да ти кажа!...

- Паразитни ли? - ококорил се Тодор.

- Паразитни, я! - заявило кучето назидателно - Ужасна работа!

- Това какво е: паразитни?! - попитал развълнувано Тодор. - Да не е нещо лошо?

- Паразитни думи?! - потресено възкликнало кучето..., помълчало, помълчало, после въздъхнало. - Ами знам ли и аз какво значи?! Чувал съм, че има такъв лаф, паразитни думи, и че те били нещо лошо не, ами оттатък, ама казва ли ти някой какво значи... Аз, например, какво е паразитни думи - идея си нямам. Но знам какво е паразити. Казвам ти, страшна работа! Разправяли са ми, та затуй знам. И като имаш паразити, ти закачат една специална каишка...

- Каишка?

- Каишка! Против паразити! Предполагам, че и с паразитните думи е същото...

- И сега на мене - притеснил се Тодор - да не ми закачат и на мене някоя каишка?

... Кучето обаче пак не му отговорило, защото изглежда, че в същия този момент зърнало някого, защото квикнало "СКРИЙ СЕ!" - и се скрило в един тамошен вход.

Тодор много се зачудил каква ли ще е тая работа, понечил да го попита какво става, но точно в това време видял един полицай и една котка! Тия двамата бързали по тротоара и котката оживено мяукала и обяснявала нещо на полицая, но той успокояващо й махал с ръка.

Нямам представа как се маха успокояващо с ръка, но той точно така й махал на котката.

Когато подминали входа и се отдалечили нататък към светофарите на ъгъла, кучето се измъкнало предпазливо от скривалището си и попитало шепнешката, като даже завъртяло въпросително рошавата си глава:

- Ей, чшт, Георгиев! Накъде отидоха онези бе?

 

4.

- Ей, чшт! Георгиев! - изшъткало, значи, псето. - Накъде отидоха онез двамата?

И Тодор, не знам как, веднага разбрал за кого го пита то.

- Нататъче - рекъл и посочил с брадичка към ъгъла.

- Тая простачка! - изсумтяло с омраза кучето. - Тая ще ми отвори някоя беля! На, ще видиш, че точно тъй ще стане!

- Кой това? - учудил се Тодор. - Оная ангорската котка, дето беше с таковата ли? Тя ли?

- А, не! Слонът от зоологическата... - изсумтяло пак животното. - Ами тя ами, кой друг. Тя е направо царицата на неприятностите. Прави ми най-големите неприятности на целия Балкански полуостров!

- Ама ти нея познаваш ли я?! - ококорил се Тодор.

- Кого бе? - изгледало го кучето. - Антоанета?!?

- Ами аз не я знам как се казва, ама... - подвоумил се Тодор.

- Оф! - махнал с лапа рошльото. - Направо не ми говори! - казал. - Видя ли я само? Да тръгне тя, моля ти се, да ме търси с полиция! Можеш ли да си представиш каква свиня!

- Аааа..., ти затова ли се скри? - попитал Тодор и внимателно погледнал натам, накъдето се били скрили полицаят и ръкомахащата ядосана котка. - А?

- Кой?! - изумило се кучето. - Аз - казало - да съм се скрил! А стига бе, Георгиев! Ти направо ми отлепи кожата от смях!... Няма такова нещо бе, душа, как ще се крия!

- Добре де - рекъл примирително Тодор. - Затова ли влезна във входчето?... И тя защо те търси с полиция? Ти - поколебал се той - да не си направил някоя беля?!...

- Бе каква беля и ти бе! - нервирало се онуй. - Беля!

- Ами тогава - казал Тодор - защо?

- Ами защото е прасе, затова! - казало патетично кучето. - Хубава работа: ами, Георгиев, ами тя като толкоз много иска, ами нека си стои в къщи бе! На, харесва ù - стои! Аз преча ли ù? - попитало и саму си отговорило - Не ù! Защо трябва и на мене да ми харесва същото?!... На мене пък изобщо, ама както се казва изобщо не ми харесва, а де?! Даже напротив! ВЪОБЩЕ НЕ МИ ХАРЕСВА! Това е положението! Не ми харесва и точка! Така ли е? - попитало и пак си отговорило самò - ТАКА Е!

Тодор го гледал и май че нищо не разбирал.

Нито разбирал какво става, нито защо е така сърдито кучето на котката.

- Какво ме гледаш! - викнало кучето, обаче веднага след туй се думнало убедено в гърдите и рекло: - Писна ми бе, Георгиев! Не изтрайвам вече! До гуша ми дойде, Георгиев! От тях! Не - казало, - ти това можеш ли да си го представиш: цял живот да живееш в един хол! Аз може би искам да се завра в някоя кучешка колибка - те ме карат да спя на дамаска!... - и, спряло подозрително: - Ти - казало - дамаска знаеш ли какво значи?!...

- Ами мисля, че онуй, дето от него е направен диванът - свил рамене Тодор.

- Представяш ли си какъв ужас! - изквичало мъченически завалийчето. - Онова, Дето с Него е Направен Диванът! Не, кажи ми! Можеш ли да си представиш такова нещо! Дето с Него е Направен Диванът! Освен туй всяка вечер оная ламя те натиква зорлен в банята и по най-жесток начин те къпе с шампоан "Кентавър"! И хич не те пита искаш ли, не искаш ли - няма! После, карат те да нагъваш саламища от не знам си колко си кинта килото, моля ти се, пък ти просто живота си даваш за един оглозган кокал! Няма! Ня-ма! Салам ще ядеш, докато ти се завие свят..., да му се не видеше и саламът!... Ти например обичаш ли да кльопаш салам от не знам си колко си кинта килото бе, Георгиев?

- Ами... - свило засрамено устни Тошето.

- Бе стига и ти с това твойто "ами" бе, младеж! Стегни се вече! Говори като хората, че направо почваш да ме изнервяш!... Или пък друго - заприпомняло си кучето драматично. - Дамаска - дамаска, нейсе, ама знаеш ли ти колко пъти са ми натискали муцуната в тая същата дамаска, когато, не дай си Боже, съм се изпуснал или нещо подобно! Ей затуй аз тая дамаска не мога да я понасям, ей затуй! А пък като ù дойде на гости оная другата ламя, Госпожа Стоянова от шестия етаж, просто ще си изплюе пломбите да ù разправя какво умно животно съм бил, моля ти се! Такова лицемерие! Ама колко съм бил възпитан, ама как съм бил научен, ама как оная работа съм я бил правел само навънка в градинката, тя като ме изведяла на разходка... Разходка! - пфъфнало то презрително. - Е, то пък една разходка..., само не ме карай да си отварям устата тука да приказвам! И като съм бил толкоз научен, тя защо ми е натиквала муцуната в дамаската?! И всичкото туй нещо на оная патка ù харесва, моля ти се! "Ах - заимитирало някого то, - как можеш да си толкоз глупав, че да не харесваш този разкош, ах, този уют, ах, тази любов към нас..." - и като казало така, тутакси си продължило със своя си глас, пълен обаче чак догоре с изпепеляващо презрение: - АМИ КАК ДА МИ ХАРЕСВА БЕ, КРЕТЕНКО АНГОРСКА ТАКАВА!... Аз да не съм котка или нещо подобно, че да ми харесва да се върдалям по цял ден върху дамаски и китеници, и да ми връзват панделки като ме изкъпят... С шампоан!

- С "Кентавър" - подсмръкнало съчувствено момчето.

- С "Кентавър" я! - викнало кучето. - Срамота! Аз може пък да искам да си завъдя паразити в края на краищата! Не е ли тъй?! Прав ли съм?!

- А кой е Ламя? - попитал изневиделица Тодор.

- Ламя?! - сепнало се кучето. - Каква ламя, моля ви се?

- Ами Ламя... Кой е Ламя?

- Ааа - втрещило се кучето, - че ти не знаеш ли какво е това ламя бе, Петров?

- Не... - смутило се Тошчето. - Да... - още пò се смутило. - Не, да, обаче...

- Е, как може да не знаеш какво е ламя! - дивяло се кучето. - Ееее, там дето има от три до седем глави средно и дето се храни с моми...

- Ааа... - заинтригувал се Тодор. - Ама какви моми? Втори клас? Трети клас? Или от гимназията?!...

- Ооо, Петров! - досадило се кучето. - Ще ме разочароваш, така да знаеш! Каква гимназия бе, какъв втори клас, няма такова нещо: момите са нещо много по-зряло!

- Добре - изчервил се Тодор. - Сега разбрах... Ами тя - казал - тя как си побира трите глави в банята?

- Как в банята, каква баня?! - препънало се кучето. - Я да видим сега ние двамата с тебе за едно и също нещо ли говорим! Каква баня?

- Ами ти - обяснил объркано Тодор - нали каза преди малко, че всяка вечер Ламята те натиквала в банята и те къпела с шампоан...

- Точно така - отвърнало кучето. - Е?

- "Кентавър" - настоял Тодор.

- Аааааааааааааа! - изкикотило се отведнаж кучето. - Ти това ли! Не бе, душа, не бе! Тя не е истинска ламя, аз само така ù викам: ламя! Иначе тя се казва домакиня. Адски си пада по кучета и котки...

- А пък ние - рекло унило Тошчето и очите му пак се понапълнили - ние нямаме нито куче, нито котка, нищо нямаме... Само кола.

- Ами ти да не мислиш пък, че е голям келепир да имаш котка в къщата си? - погледнало го смаяно кучето. - Е, там куче че нямате, верно, че е малко кофти... А защо нямате прочее?

- Защо нямаме какво? - ококорило се пак момчето.

- Бе куче бе! - натъртило псето.

- Не, не куче! - махнал Тодор с ръка. - Ти едно друго нещо каза защо сме били нямали...

- Нищо не съм казал - учудило се кучето. - Казах куче и друго не съм казвал защо нямате!

- Не бе! Каза! - не отстъпвал Тошо. - Добре! - рекъл. - Хайде повтори пак каквото каза, и аз ще ти кажа какво каза, че защо сме го нямали...

- Чакай сега, че забравих вече как беше... - засумтяло кучето и от напрежение чак се почесало зад рунтавото ухо. - Така. Казах - повторило - "защо нямате".

- Точно тъй! - възкликнал Тодор. - "Защо нямате" и после веднага още едно нещо каза...!

- А сега де... - стъписало се кучето.

- Бе почваше с "п" бе - подканил го Тодор. - Не може да не се сетиш! Защо нямате..., и кажи го нататък какво каза.

- Защо нямате... прочее..., а? - погледнало го кучето.

- А! - спрял го Тодор - Ей това на! Прочеето!

- Е, ти ме уби! - изкискал се песът. - "Прочеето"! Това прочее, мой човек, не е нещо, което да го имаш. Прочее прочее е дума!

- Аааа - разбрал Тодор. - Паразитна!

- А стига бе! - изкривило настрана глава кучето с уважение. - Едно на нула! За тебе!... Абе ей - казало - бе ти май ще излезнеш накрая голям тарикат май, а?

- Ъ, тарикат... - хем отрекъл, хем се изчервил от удоволствие Тошът. - Чувай - казал, - а тебе ламята защо не те пуща да живееш навънка?

- Какво да ти разправям! - изпъшкал песът пак. - Защото съм кралски пудел, затова. Бил съм стайно куче!... Кусур ми беше аслъ да ставам и аз кралски пудел, ама на!... Съдба!

 

5.

Та говорели си те така, значи, и си крачели по тротоара, нали разбираш, а пък наоколо им се разминавали и бързали насам и натам черни тълпи от непознати хора... И аз мога да ви кажа тука, че те двамата трябвало сегиз-тогиз да се разделят заради хората. - ТЕ нали изобщо не ги забелязвали и налитали право отгоре им, така че и Тодор, и песът отскачали уплашено чак в двата края на тротоара и оттам си подвиквали, но после пак се събирали, и после пак така, а отделно от това отвсякъде се стрелкали големите момчета със скейбордовете и също ги карали да отскачат, че да не ги цапардосат по кокалчетата тия летящи отгоре им криви дъски.

Едвам отървали кожата.

 

... И по едно време кучето пак ахнало и пак понечило да се мушне някъде, за да се скрие... - нали разбираш!

Този път обаче не знам как станало така, че наоколо нямало никакъв вход или нещо подобно, в който то да се стрелне и да изчезне, както било направило първия път... Дори кофа за боклук нямало, сериозно ви казвам. Тъй че то се метнало насам, метнало се натам, но обаче сетне му дошла на ум една друга работа! Дошла му спасителна идея - това искам да кажа. Разрошило се свирепо, та заприличало на тъпанарче! (Някои им викат помияри!) (Ама не е правилно! Аз не съм видял нито едно куче да яде помия, защото помията се излива и по никакъв начин не може кучето да я глозга!) Та значи се разрошило и взело да си подсвирква небрежно с уста, крачейки точно толкова небрежно, колкото небрежно си и подсвирквало...

И ето затова котката и полицаят, когато минали край тях - понеже тя пак тъй възбудено кършела лапи и отчаяно обяснявала нещо си там на полицая, а полицаят все я успокоявал - то те изобщо не обърнали внимание на случайното момче и случайното улично псе до него...

После кучето извило страхотно очи, че да ги проследи как се отдалечават полицаят и онзи напарфюмиран негов враг..., после отново се отпуснало и си пооправило буклите.

- Ейиии - казало. - Значи на какъв ли не е принуден да се прави човек! - рекло то малко печално и във всеки случай доста сконфузено. - На какъв ли не е принуден да се прави човек, само и само да отърве кожата! Ама хайде, кажи ми какво съм крив аз, като не мога да живея така! Антоанета може и да може, то си е нейна работа! Обаче АЗ не мога! Аз съм поет!

- Ъ?! - погледнал го поразен Тодор.

- Какво "ъ"! - отвърнал на погледа му песът. - Може би не вярваш, че съм поет?! Какво "ъ"!

- А, не... - съгласило се бързо детето. - Вярвам ти, защо...

- Защото някои не вярват - махнало безнадеждно кучето. - Бе че съм поет, поет съм, ама защо съм! След като съм принуден да живея в апартамент, докато душата ми жадува за прустор!

- Простур - поправило го кротко момчето.

- Какво било? - сепнало се кучето.

- Простур се казва - обяснил Тошо. - Защото прустор е онуй, дето се простира на него прането.

- Простур се казва, естествено! - възмутило се кучето. - Кой ще е тоя глупак, дето ще казва вместо простур - прустор, дето на него се простира прането!

- Ти каза прустор - не отстъпил тоя път Тошко.

- И искаш да кажеш, че съм тоя глупак, дето ще, ще казва вместо простур - прустор, дето на него се простира прането? - още по-страшно се навъсило кучето.

- Не... Обаче ти наистина каза прустор - пак не отстъпил Тодорчо.

- Оооо, хайде няма ти да ме учиш какво съм казал! - отразяло го псето. - А в такъв случай, като много знаеш, кажи какво е простур!

- Знам - заинатил се Тодор.

- Е кажи де, кажи! - снизходително и високомерно го подканил песът. - Кажи като знаеш! Кажи - казал - да те видим тука какво знаеш!

- Знам! - повторил обиденият Тодор. - БАЛКОН!

- Каквоо? - прихнал, разбира се, онзи.

- Балкон бе... - натъртил малко посмутен Тошо и додал. - Защото нали като ни дойдат гости и като погледнат през балконската врата и викат на майка ми: Ах, какъв простур само се открива оттук, мила!

Кучето го погледнало..., и отсякло сериозно:

- Браво! Значи - казало - наистина си бил знаел, пък аз си помислих, че само се фукаш! Голяма грешка щеше да стане!

И после попитало:

- Душа, едно стихотворение искаш ли да чуеш?

- Да! - зарадвал се Тодор.

- Слушай тогава едно стихотворение, щом като толкова много ме молиш! - рекло кучето и без да чака повторна покана, подхванало направо: - Жена ми днес в коритото пере, пералнята е нещо развалена...

- И нашата пералня и тя е нещо развалена! - побързал да се похвали радостно Тошко. - И даже майка ми непрекъснато му вика на баща ми, абе ти кога ще вземеш най-после да я оправиш тая пуста пералня бе, човек, бе изгниха ми ръцете да пера на ръка бе! Пък той ù вика, ми аз съм зает бе, жена, не виждаш ли, че съм зает, защо не вземеш, ù вика, да викнеш техник като ти били изгнили ръцете или нещо подобно. А пък тя му вика, аз ли да викна техник?!... Пък той ù вика, ами да, викни техник, какво толкова. А пък тя му вика, аааа, извинявай, обаче това си е чисто мъжка работа, не женска. Пък тогава той ù вика, ами ти като си искала непрекъснато да ти оправят пералнята, ами да се беше оженила за някой монтьор бе, жена. Пък тя му вика, и не те е срам да ги разправяш тия работи пред детето... Пък...

И тогава Тодор забелязал колко укорно го чака кучето...

И млъкнал смутено...

- Василев! - рекло то. - Ми ти ме закла бе, човек! Как - казало - можеш ти така да прекъсваш една рецитация бе, ей!

- Извинявай - подсмръкнало детето.

- И, моля ти се, ще престанеш час по час да ми се извиняваш, че ме заболя главата, то това твойто "извинявай, та извинявай"! "Извинявай" чепик не лъска! Разбрахме ли се? Добре, продължавам! Значи така, почвам от началото пак: Жена ми днес в коритото пере, пералнята е...

И спряло, а после веднага обяснило:

- В едно стихотворение като се каже "пералня" не се подразбира истинска пералня! В стихотворението - казало вразумително - "пералня" е образ. Художествен образ! Сега разбра ли?

- Да - отвърнал бързо Тодор.

- Тъй - казало кучето. - Почвам пак отначалото. Жена ми днес в корито пере, пералнята е нещо развалена; пералнята по принцип не е в ред, пране се е събрало от не знам си колко дена...

Стигнало до това място и пак млъкнало.

И пак загледало подозрително Тодор, макар че сега той мълчал предано.

- Да не вземеш - рекло - да ми прекъснеш пак авторската рецитация?

- Защо? - уплашил се Тодор.

- Ами например, за да ме питаш какво е принцип - изпитвало го кучето.

- Не. Няма - обещал нетърпеливо Тодор.

- Знам ли те... - измърморил със съмнение пуделът.

- Ами ти нали току-що ми забрани да таковам... - оправдал се Тодор.

- Така ли беше... - рекло малко озадачено кучето. - Верно бе! И престани - лавнало - вече с това твойто таковам! Почваш да ми таковаш нервите! Значи, аз продължавам.

И то наистина се приготвило да продължи, даже заело поза... (ако знаете какво е това; аз защото не съм много наясно)... Та значи заело поза, зинало вдъхновено..., само че заекнало и тъй си останало в поза и с отворена уста...

Ужасно се учудило от нещо..., та че избухнало:

- На! - изскимтяло гневно. - Видя ли сега какво направи! На! Пералнята - казало - коритото..., забравих го! Ама ти защо ме прекъсваш непрекъснато бе?!

- Ама аз този път не съм те прекъсвал! - удивил се Тодор.

- Абе хайде сега не си! - карало се кучето.

- Не съм! - отричал Тодор.

- Хайде не си! - заяждало се кучето.

- Не съм! - викнал Тодор.

- Естествено, че не си! - обяснило назидателно кучето. - Знам, че не си, но обаче аз като те видях как ме гледаш жално, когато казах "принцип", направо си помислих, че ще ме прекъснеш.

- Как съм те гледал?! - смаял се Тодор.

- Жално, как! - настояло кучето. - Гледаше ме жално!

- Ама защо да те гледам жално бе? - изумил се още повече Тошката.

- Жално! Объркано! И недоумяващо също така! - лаело кучето по най-кавгаджийски начин.

- Ама защо ще съм те гледал жално, объркано и недоумяващо, когато аз знам какво значи принцип! - засегнал се най-накрая Тодор.

- А, така ли! - разгневило се нацяло кучето - И знаеш, отгоре на всичко, така ли? Знаеш, значи, и въпреки това ме гледаш жално, объркано и недоумяващо, а? И безпомощно! Браво бе, Георгиев! - карало се кучето. - Браво! И това ми било приятел...

И в същия момент, не щеш ли, замръзнало!

Преглътнало с ужас и изсъскало:

- Хвърли нещо!

- Моля? - не разбрал Тодор.

- Абе вземи бързо някоя пръчка там и я хвърляй бе! - изскимтяло паникьосаното пуделче.

- Не мога да те разбера... - объркал се Тошко.

- Бе после ще ти обяснявам бе, човек! - съскало то. - Сега хвърляй една пръчка! Моля ти се бе! Че изгоряхме и двамата!

 

6.

Тодор пак не разбрал какво искало от него кучето, и тогава то (кучето, нали разбираш) самò грабнало една пръчка и я запратило не знам накъде...

След това се метнало подире ù и се понесло с идиотски лай нататък...

И изглежда, че тъкмо навреме го сторило, мога да ви кажа! Защото само след миг (винаги така се казва: само след миг; или: в същия миг!) та значи само след миг над Тодор се извисил стръмно строгият полицай.

- Момченце! - рекъл полицаят. - Това куче там, дето гони онази пръчка, твое ли е?

И Тодор ужасно се уплашил. Защото за първи път разговарял с полицай. И като се изчервил, отвърнал:

- Амиииии...

- Момче, пак те питам! - повторил полицаят. - Твое ли е това куче там, дето гони оная пръчка, или не е твое?

- Ддддда! - заекнал Тошът.

- Ами така кажи бе, малкият! - кимнал полицаят. - А регистрирано ли е?

- Какво дали е? - не разбрал Тодор.

- Регистрирано ли е! - натъртил другият и застанал насреща му като едно Ф.

Нали си го представяте: ръцете на кръста, лактите настрани - същинско голямо Ф.

- Охооо... - махнал Тодор с ръка. - Регистрирано е не, ами оттатък! Колко пъти! Всяка сутрин и всяка вечер!... Хем с шампоан!

- Какъв шампоан? - свъсил вежди полицаят. - Какъв шампоан бе, момче?

- "Кентавър" - уверил го Тодор.

После светкавично и храбро излъгал:

- И изобщо НЕ Е кралски пудел!

- Така ли? - усъмнил се полицаят. - А на мене защо ми се стори отдалече, че е именно кралски пудел...

- Ами не знам - окопитило се детето. - Сигурно само така ви се е сторило, че уж е кралски пудел, а пък то изобщо не е никакъв кралски пудел!

После се поколебал и отчаяно допълнил:

- То е един помияр.

И като казал така - ужасно се изчервил.

- Не - понамръщил се полицаят умислено. - Защото ако е кралски пудел, ние търсим точно кралски пудел. Заявено е, че е загубен кралски пудел, и който го намери, трябва незабавно да се обади на еди кой си телефон или в най-близкото управление на Министерството на вътрешните работи, разбираш. И се предлага възнаграждение.

- Брей! - изтървал се Тодор - Въобще не се е загубвал!

- Моля?! - усъмнил се отново полицаят.

- Ъъъ... - прехапал устни Тодор. - Искам да кажа, че никога не сме си изгубвали нашето куче, което не е кралски пудел и въобще не спи на дамаска, ами сме му направили колибка...

- Колибка ли? - продължавал да го гледа изпитателно онзи.

Не знам как се гледа изпитателно.

Само полицаите го могат.

- Ами отвънка на двора! - обяснил Тодор.

- Добре - съгласил се другият. - Обаче ако видиш пудел да се навърта насам или да се шляе наоколо, и да ти прилича на кралски пудел, трябва да съобщиш непременно и обезателно! Разбрахме ли се?!...

- Да, добре! - обещал горещо Тодор.

Полицаят се огледал още веднаж внимателно, изкозирувал, според както е редно, и се отдалечил... Тодор забил поглед право пред маратонките си и запреглъщал виновно...

И ей го на, кучето! Пристигнало, нали разбираш, потривало радостно лапи, а след това се извърнало по най-тържествуващ начин към Тодор... И даже понечило да завърти опашка по кучешки...

Но обаче Тодор не само не отговорил на кучешкия му победоносен поглед, не само че не споделил кучешката му радост, ами - вече кой знае защо това! - нарочно извил глава на другата страна.

Такива ми ти работи, нали разбираш!

Значи!

Наоколо в онзи миг изведнаж станало тъмно-тъмно, даже по този начин заприличало на театър, когато на сцената има затъмнение, и мога да кажа, че точно като в такъв театър, в който е настъпило затъмнение, един бял прожектор изрязал от тъмнината някакъв ужасно възрастен - може би трийсет и две годишен, а може би дори двайсет и пет! - човек. Сериозно ви разправям! И този човек седял да едно високо столче в самото дъно на онази сцена, която преди това била затъмнена, а след това пронизана от лъча на прожектора, дрънкал тихичко на една китара и сякаш, ама абсолютно нарочно, пеел и такава песен:

Приятел, приятел... Кажи как можа!
(И късно е, братко, да плачеш!)
Ти вече изрече свойта първа лъжа!
Мъничка лъжа, но обаче...

Кучето трепнало, изгледало онзи човек..., и изръмжало предупредително.

Той пък го стрелнал с внимателния си поглед, подсмихнал се късо...

И пак продължил песничката си:

Уви, драги мой, не помага плачът -
изрече я сам!... И така че
не казвай сега: "Аз само тоз път!..."
Ех, само тоз път, но обаче...

И песът не издържал. Той също подсмръкнал като Тодор, но веднага се провикнал - хем виновно, хем заядливо - на оня с китарата:

- Добре бе! Добре! Вярно е - викнал, - че не са красиви тези работи и вярно, че малко кофти така се получи... И аз сега да се убия ли? Какво ми вадиш душата бе, човек! - викал. - Ами по-хубаво ли щеше да стане оня полицай ако ме беше върнал под строй у дома?! При Антоанета! С пранги и белезници! Недей така, не сме деца в края на краищата, не си ли чувал, че има и БЛАГОРОДНИЧЕСКИ лъжи!...

Ала човекът свил рамене и малко нещо сухо завършил:

Обаче, обаче...
Е, да, но обаче
въпросът изглежда е там,
че с първата, значи,
и втората крачи...
Уви, аз по себе си знам!...

- Оооо, я стига, много ще те замоля! - кипнало кучето. - Хайде, вие никога не сте лъгали, та ще ни укорявате тука с Тодор, че сме били излъгали един път! Един път!!! Голяма работа! - казало.

Човекът го погледнал пак така внимателно...

Смъкнал се после от високото си столче, пак го погледнал, и въздъхнал:

- И ти си прав!

И като казал така, ето че почнал да избледнява преди очите им.

Избледнявал, избледнявал, додето съвсем се стопил и изчезнал в неизвестност къде, а който иска да вярва - да вярва!

А пък наоколо пак станало светло както преди това и хората пак се носели нагоре-надолу, без да им обръщат внимание, скейбордовете и те се стрелкали и замалко да им строшат кокалчетата на краката, а само те двамата стояли омърлушени: едно омърлушено момченце и с него един омърлушен кралски пудел, вярно, накокошинен, ама много гузен.

 

8.

- Е ама пък тоя направо не се чува какво говори! - рекло заядливо кучето. - Обаче-мобаче, песнички-меснички и не знам си какво било! Виж му акъла!... Той ще ми каже на мене! Ами едно време!!! - казало. - Хайдутите като ги биели да изкажат другарите си? Те как викали: САМ СЪМ! ДРУГИ НЕМА!... А?... Това лъжа ли е било! Те затуй са се надстрелвали кой да води бащината си дружина! И са се надборвали - кой да е войводата! Тодоре! - казало заплашително. - Няма да го слушаш тоя провокатор!

- Но обаче това е било едно време! - заекнало Тошето. - И е било - изхлипал - под игото!

- Вярно бе - помръкнало отново кучето. - И ти си прав. Бе вярно, че се получи кофти. На. Не споря. Кофти се получи... Но обаче само едно нещо искам да кажа тука в своя защита и после млъквам! Чувай, приятел! От мен да го знаеш, че на тоя свят всичко зависи от гледната точка! Давам ти веднага пример: веднаж през лятото, адска жега и така нататък, даже слънчогледите са обърнали гръб на слънцето и прочие, и вървя си аз по таквозто, и както си вървя, значи, чувам едно детенце как ù вика на майка си: Мамо-мамо, виж какво хубаво куче ма, мамо, и каква му е дълга козината! Това - за мене, нали разбираш, че ми била дълга козината, защото пък тя нали наистина ми е дълга... Както и да е. И значи то ù вика, че ми била дълга козината, а майка му му вика: Така и така, о, мама!!! Ти, вика, да не мислиш, че му е много лесно на кученцето с тази негова дълга козина?!... Сигурно, вика, пищи, сиромашкото, от горещината, вика, и иска, вика, да се съблече, а пък на - не може и това е положението! И прочее точно така си беше: абсолютен ад! Давам ти този пример като правилен! Някои му викат положителен! Което пък идва от положение: когато положението е лошо... Или пък да вземем друго сега за пример. Защо например възрастните не се радват на снега! А кажи ми - защо възрастните не се радват на снега! Още като падне първият сняг и те хукват да го ринат! Така ли е? Така е! Ринат го, със сгур от печките го засипват, със сол го разтопяват, не знам си още какво го правят, а кметът отгоре на всичко се сърди, че някои не си почиствали снега пред входовете и знаеш ли какви бележки им праща, че ей сега идват чиновници да го глобят, дето не си е почистил снега!... И ТОВА САМО И САМО ДЕЦАТА ДА НЕ СЕ ПЪРЗАЛЯТ! Аз като едно куче също не обичам толкова снега, но не пращам бележки за глобяване, нали! А те пращат! И, а кажи ми сега ти на мене защо е цялата тази тревога? Защото - на - възрастните - снегът - им - пречи! За какво им пречи?! Да - си - карат - колите!... Бе какво ще говорим, хайде моля ти се! Тебе въобще никой не те пита какво ти харесва, какво не ти харесва, ами непрекъснато те карат да правиш каквото ТЕ искат. И ако не го правиш - глобяват те! Така ли е? Така е! Ами че то даже името си не можеш да избереш бе, младеж! Не е ли така? Ти като си се родил майка ти искала да те кръсти Тодор, пък оная глупачка с дебелата тетрадка вика "Те-о-дор"! Или ти например искаш да се казваш Шаро, пък те те кръщават като някой кретен...

- Как? - не издържал Тодор.

- Шатобриян - казало отчаяно кучето.

- Как?! - възкликнал Тодор.

- Можеш ли да си представиш бе, душа, можеш ли да си представиш! - изквичало съсипаното в гордия си срам куче - Ами че то с такова име и куче да не си! Хайде, чувството ми за хумор, да кажем, ведро, ама с нервите, с нервите как ще се оправям?... И хем знаеш ли какво значи Шатобриян?!

- Не знам - признал си Тодор.

- Ами откъде ще знаеш! - възмутено излаяло кучето. - То за знаене ли е?

- Ами...

- Ами я! - викнало кучето. - МАНДЖА! - излаяло. - Ман-джа! Все едно да се казваш Свинско Със Зелев! Или Шкембе Чорбов!... Или направо Мусака - това евентуално за кучка някоя!... Дето е Шатобриян, там са и тия манджи, все едно и също... Само дето Шатобриян е манджа за двама...

- Как за двама? - не разбрал Тодор.

- За двама души! - настояло кучето.

- Как за двама души?! - не повярвал Тодор.

- Ами казва ли ти някой как за двама души! - възмутило се кучето. - Така пише: Шатобриян-за-двама. В менюто... Не знам; предполагам, че и двамата си тикат муцуните в чинията и това е положението!...

Тодор изведнаж се засмял (на което някои му викат, че еди-кой си се е засмял през сълзи), а пък кучето, като видяло, че детето се смее, изневиделица му заявило:

- Чувай, сега ако имаше стотинки за една баничка, щях да ти покажа един страшен номер!

Така му казало, а това, от мен да го знаете, значи да ковеш желязото, докато е горещо. Питайте да ви обяснят какво значи!

И наистина!

Тошо поровил насам-натам из джинса, после обърнал и джобчетата на якенцето си и действително насъбрал стотинки колкото за една баничка.

После влезнал в отсрещната баничарница и купил оттам една баничка, а пуделът останал отвън да го чака; и като го видял да се връща с баничката, казал: А така, душа! - нещо измърморил разочаровано, че с хот-дог номерът ставал по-добре, но че карай, нямало значение, и накрая му разказал играта.

- Сега! - казал - Душа! Внимавай, значи! Не че е трудно, ама все пак внимавай, да не развалим далаверата! Ти! Чупиш от баничката! И! Хвърляш право нагоре! Аз!... Аз ще видиш какъв номер ще направя!... Готов ли си?!

- Готов съм - викнал Тошко.

- Готовииии... - проточило се кучето, приклекнало и джафнало. - СТАРТ!

Тошко светкавично отчупил парченце от баницата, хвърлил го нагоре, а песът, както бил приклекнал, охнал и скочил като пружина!

Чуло се едно световно щррррак-ване на кучешки зъби и - парченцето баничка просто изчезнало!

- Видя ли? - преглътнало псето. - Нали искаш пак да ти го покажа! Същия номер!...

- Да - засмял се Тошко.

- Ама аз мога и с по-големи парчета да го правя! - уверило го кучето. - За мене няма да се притесняваш! Аз съм готов за всичко! Ако не вярваш - давай да опитаме!

- Давай! - съгласил се ентусиазирано Тодор.

- Момент! - казало псето. - Да се съсредоточа...

И след това пак се провикнало:

- Значи!!! Готовиииии... - проточило, пак приклекнало и пак изджафкало. - СТАРТ!

Тошко пак отчупил парче, пак го метнал нагоре, а пуделът и сега рипнал, щракнал повторно с челюсти и парчето - без него!

После кучето казало, че е страшен номер и попитало Тошко дали не искал да потретели номера, а като го потретили, попитал го дали да не го направели за четвърти път.

Така че като го направили за четвърти път - за пети просто нямало вече баничка. Песът видял това, подсмръкнал и казал доволно:

- Голям - казал - номер, ти казвам! Рядко - казал - някой на планетата го владее като мен тоя номер... Обаче - казал - с хот-дог да ти кажа по-хубаво става... Ама тогава аз повече се и съсредоточавам де, затова. Сега - казал - да не вземеш да си избършеш пръстите в панталоните?!...

 

9.

- Обаче - казало след това псето, - това с манджата, дето те кръщават на нея, не е гот, сериозно. Все едно - изсумтяло - да се казваш Кюфте С. Белов-Сосов! Пък после - защо си им изгризал чехлите в коридора!...

- Или Шницел Панив - додало детето.

- Аха! - викнало кучето. - Видя ли! Аз какво ти разправям! Все едно..., все едно..., Бине Суфлеевич!

- Или Чахохбили! - изкискало се Тошчето.

- А! - похвалил го песът. - Това хубаво! Това направо, значи, грузинско! Кеф! Ами Яйца На Очи?! Или пък Медалион С. Гъбев?

- Ами Сутлаш! - провикнало се и момчето.

... Тъй си викали те там и предполагам, че затова не забелязали как изневиделица зад гърбовете им цъфнала котката!... Онази, представете си! Същата!

Тя мълчала и слушала по най-презрителен начин как кучето се провиква..., но най-накрая не издържала и изфучала:

- Как не те е срам бе! - рекла. - Сто пъти сме ти казвали, че Шатобриян е ИМЕ! Шатобриян се е казвал един велик човек! Какво си се развикал като някой келнер "шкембе чорба" и не знам си какво си! Още малко и ще кажеш "кебапчета"!

- Я си гледай работата!!! - изкрещял веднага песът. - Ти ще ми кажеш на мене какво значи Шатобриян!

- Малкият! - озъбила се котката срещу Тодор. - Ти защо не го накараш да се прибере?! Може ли такова нещо! Изглеждаш ми общо взето с добро семейно възпитание, а пък...

- Маро!!! - лавнало кучето предупредително. - Ще ядеш боя май! Няма да натапяш Тошката, защото...

- Мара ли?! - учудил се Тодор. - Не беше ли Антоанета?!

- Абе, простотии! - изсмяло се псето. - Тя всъщност се казва Мария-Антоанета!

- Защо толкова много?! - още повече се учудил Тодор.

- НЕ Е ТВОЯ РАБОТА! - срязала го котката. - Наместо - казала - да си стои вкъщи като всички нормални стайни кучета, той се юрнал да хойка и да другарува с разни хулигани!... Ти например сигурно и цигари пушиш - заяла се пак.

- Не! - възкликнал Тошчо и очичките му мисля, че пак се напълнили от обида.

- Да бе, сигурно! - презрително отрязала тя. - Аз пък ще ти повярвам! Всички гамени пушат цигари, това и във вестниците го пише...

- Ами не е вярно пък! - не отстъпило Тошчето.

- АН-ТО-А-НЕ-ТО! - намесило се кучето. - ВНИМАВАЙ, ГРОЗНИЦО! ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ ДА НЕ ЗАКАЧАШ ЧОВЕКА!...

- Шатобриян! - изхъхкала остро тя. - Много те моля! Освен това - продължила назидателно: - Шатобриян, ако не ти е известно, е поет! Него го чака голямо бъдеще в литературата, той трябва да работи, да работи, да работи! И няма никакво право да си пилее времето...

- Предупредих те - озъбило се кучето - да не бараш душата!

- Че какво? Не е ли така! - продължавала да хъхка котката. - Ама чакай бе, Шатобриян! Ти всъщност от що си недоволен! Кажи! От що! Според тебе какво толкова грозно искаме ние от тебе? И защо трябва да им гризеш чехлите?! Кажи! Какво мислиш, че искаме!

- Какво ли! - викнало кучето. - Искате! Да стане също като вас! Това искате! Да кисна непрекъснато вкъщи като някоя баба! Това искате! Ама ще ме прощавате! Това пък аз не го искам!

- Но, Шатобриян, недей така! - учудила се надменно оная. - Това сега просто не е вярно! Каква баба те е патила?! Ти отдавна вече нямаш баба, много те моля!

- Да! - излаяло отчаяно кучето. - Точно това искате вие!

- Нищо подобно, Шатобриян, скъпи! - погледнала го тя пренебрежително - Няма такива работи! Естествено, че ще излизаш от време на време и навънка! ДАЖЕ САМИЧЪК! Ти все пак трябва да събираш житейски впечатления за своите книги, Шатобриян! Аз как ходя на балкона да слушам птичките преди да свиря?! Ние просто искаме да се обаждаш, когато ти се налага да отидеш някъде. Така и така, отивам там и там, ще стоя толкова и толкова, ще се върна тогава и тогава, тъй че да те знаем всеки момент къде си и да не се тревожим излишно. Това е. Е? И какво лошо има в това? По-хубаво ли е да се измъкваш, както ти се измъкваш?!

- Ама я стига ма, патко! - изкискало се злобно кучето. - Ти направо не се чуваш! Ще ти позволя аз на тебе да ми държиш сметка къде ще ходя и с кого ще се срещам! Как не!

- Ама така постъпват всички възпитани същества, Шатобриян - настояла ласкаво котката. - Така е прието, разбираш ли!

- Не разбирам! - отсякло хулигански гордото куче. - И съм невъзпитан! И не приемам, представи си! И изобщо: айде, плувай, щото сега като ти млатна един и ще си събереш ушите отпред на носа, ясно?!

- Господи, Шатобриян! - ахнала Мария ли беше, Антоанета ли беше, и се хванала величествено за сърцето - Какъв е този език, моля ти се! Срамота! Ти ли го учиш?! - извърнала се към Тодор тя.

- Няма да бараш човека! - войнствено се изпъчил Шатобриян. - И веднага да изчезваш!

- Няма пък! - отвърнала тя възмутено.

- ИЗЧЕЗВАЙ! - натъртило кучето.

- НЯМА! - натъртила обаче и котката.

- Тодоре! - заявило страшно кучето. - Сега вече разбра ли защо ние, честните кучета, не можем да ги понасяме тия проклетии! Котките! Точно така! Защото са глупави, префърцунени и нахални КАТО КОТКИ!... Тоно!!! - извърнало се то към оная. - Не ме гневи, същество безподобно! Изчезвай, додето не съм побеснял и не съм те ощавил!

- Глупак! - изфучала тя.

- Да-да! - изсмяло се гръмовито кучето. - Хайде аз съм глупак, пък ти си ми мноооооооооого умна! Тя, моля ти се, не знае какво е "гасконец" - много умна била, разбираш ли!

- Е, аз просташки книги не чета! - ядосала се ужасно котката.

- Петров! - изревало победоносно кучето. - Ти, например, нали знаеш какво е "гасконец"?!

- АЗ ПРОСТАШКИ КНИГИ НЕ ЧЕТА! - изкрещяла котката.

- Знам - обадил се Тошо. - Д'Артанян е бил гасконец; там, дето го има в "Тримата мускетари", тате ми е чел; но обаче то защото Д'Артанян е бил от Гаскония, и той като дошъл, и после чичо му там, ама те му били дали едно препоръчано писмо...

- Достатъчно! - отсякъл Шатобриян - Точно така! Гасконец е същото, каквото е българин, шоп, руснак, американец, индианец, нали! А пък тя, защото мнооооооооооого умна, като я питаш какво е "гасконец", вика, че било на гъската мъжът ù!

- ПРОСТАК! - изпищяла Мария-Антоанета.

- Може да съм простак - казало кучето, - ама не съм глупак!

- Простак! - викнала пак тя.

- И тая гъска ще ми дава акъл в живота! Хайде, моля ти се!

- Дръвник! - пищяла тя. - Това ми било кралски пудел, не те е срам, язък ти за потеклото!

- Тодоре! - царствено изрекло тогава кучето. - Братко Тодоре! Запомни, братко, нещо от стария кралски пудел! Никога недей да биеш глупака по главата. На глупака, братко, тиквата му празна. Тъй че, ако го биеш по главата, той, колкото и да го биеш, пак нищо няма да усети. Само дето ще вдигнеш излишна гюрултия и ще излязат съседите да питат какво става тука. По-добре, братко, е ЕТО ТАКА!

И като казало "ето така!", кучето направило странна физиономия, изтрополило свирепо с четирите си крака едновременно, и баффффффнало страховито!

Котката измяучила на умряло и се стрелнала да бяга през казаните за боклук, викайки:

- Полицияааааааааааааааааааааааа...

- Видя ли сега колко ù трябва? - рекло лукаво псето. - Нааа! Напълни гащите..., ама тя всъщност и гащи няма, защото нали животно...

После погледнало Тошката и весело намигнало.

- Абе ти - казало - да не помисли случайно, че наистина ще я бия аз тая пикла? Ам-ми! - казало. - Ще си цапам - казало - аз ръцете с нея. А че след туй да ми миришат лапите три дена на котки и на Кристиян Диор! Да не съм луд?!... После, ти забравяш, че съм КРАЛСКИ пудел, младеж!

После помълчало и казало:

- Въобще - казало - от мен да го знаеш, приятел: ще се биеш само когато трябва да защитиш някого!

Рекло така, пак помълчало...

Та че додало:

- Някого и нещо, разбира се.

 

10.

И сега ти какво си мислиш? Че кучето, този кралски, ама съвсем кралски пудел, отново хукнало да се крие в някой вход от страх да не би да срещне очи в очи полицая, когото оная добре сресана кокошка Мария-Антоанета нямало начин да не си доведяла на помощ?

Тъй ли мислиш, а?

Нищо подобно обаче, и който си е помислил така, предполагам, че просто се е разсеял за малко...

Истината е, че, спокойно и хубаво, псето съвсем не побягнало, а останало заедно с Тодор.

Тъй че те двамата заедно заочаквали строгия униформен мъж - полицая, - за да му обяснят сега вече истината...

Ако, разбира се, ги питал, де.

Направо им било изписано на челата това нещо. Тъй стояли те. Заедно. И един до друг.

Някои му викат на това стоене "гордо".

Само дето по едно време кучето се обадило:

- Имам - казало - само една забележка.

- Каква забележка? - попитал Тодор.

- Ееее, там дето уж чичо му на Д'Артанян му дал писмо...

- Ама не му ли е дал? - изчервил се Тодор.

- Не, дал му е! - обяснило кучето. - Обаче не се казва "препоръчано". Препоръчано е когато го пущаш по пощата "препоръчано", а пък когато чичо ти ти даде писмо да те препоръча пред някого, не се казва "препоръчано".

- А как? - още пò се изчервил Тодор.

- Казва се - отвърнало важно псето - "препоръчнато"!

И пак продължили да чакат полицая...

Е добре, преди да дойде полицаят обаче, наоколо пак станало тъмно-тъмно като преди това, и пак заприличало на театър, и ето че онзи китарист (който бил или на трийсет и две, или на двайсет и пет, и въобще най-малко на двайсет или на четирсет години!) и сега се появил с китарата си в средата на белия прожекторен лъч, отново заподръпвал кротко струните, и повторно запял:

Е добре! Днеска ти издържа.
И до себе си имаш приятел...
Срещу твоята първа лъжа
вече сте двамата.
Да.
Но нататък?!

Ти разбра ли, че има край нас чудеса?
Не големи, а мънички, братко:
ще просветнат за миг във сълза,
миг след туй пък
във смях...
Но нататък?!

Все по-често ще става така,
че успехът ще бъде, ох, кратък.
Ще ти трябва, човече, другарска ръка.
Днес я имаш.
Добре.
Но нататък?

Ще успеете (може би!) вие...
(Впрочем, кой знае, кой знае...)
Ех, приятели, вместо все "аз"
вече сте "Ние".
И дано да е тъй
чак до края.

 

11.

После човекът с китарата изчезнал, ако разбира се, изобщо е имало такава работа.

И останали само момченцето и неговият приятел - пуделът, който бил кралски пудел.

- Шаро... - подхванал малко така отдалече Тодор.

- Мдааа? - откликнало по кралски кучето.

- Ти искаш ли ние двамата с тебе да станем едни такова..., приятели? - попитал Тодор.

- Късно е! - му казало кучето.

- Защо... - прошепнал Тодорчо и да не ти казвам, че сълзичките пак..., нали разбираш.

- Ами защото вече сме! - казало вразумително кучето. - Вече сме приятели... Ти, ако не си го разбрал... Какво - попитал, - искаш да се кълнем ли? И да си режем лапите да си пускаме кръв?

- А не! - уверил го бързо Тодор. - Обаче да се знае!

- Първо - заело се да обяснява пустото му псе, - тия неща не се декларират. Други работи се декларират, но тия - не. Това първо. Второ. То вече си се знае. Знае си се, защото ти нали вече ми каза "Шаро".

- Ама аз онуй другото, как беше... - оправдал се Тодор, - онуй там бе, дето било манджа, и дето било за двама, въобще не можах да го запомня, затуй...

- Хич не ти и трябва! - махнало с лапа кучето. - Но обаче, Тодоре! Аз имам да ти поставям едно условие.

- Кажи го какво ти е условието! - възкликнал Тодор.

- Ще ти го кажа, разбира се! - почесал се онзи. - Нали затуй е условие... Сега, ти велосипед имаш ли?

- Велосипед ли? - почудил се Тодор. - Имам. Балканче. Ще ти свърши ли работа?

- Балканче - балканче! - съгласило се псето - Кой ти го дава!

- Искаш да те возя на багажника отзад ли? - въодушевил се Тодор.

- Глупости говориш! - изкискало се кучето. - Да не съм луд да се качвам на велосипед... Искам едно друго нещо: ти да си караш велосипеда, аз да тичам отстрани. И да лая дивашки!

- Ееее! - подскочил Тошът. - Знаеш ли откога го искам!

- Знам! - лавнало псето. - На едно колело можеш ли?

- Мога! - убедено казал Тодор.

- Без ръце? - лаел песът.

- Мога! - извикал още по-убедено Тодор.

- Значи си съгласен! - викнал Шаро.

- Съгласен съм! - викнало и момчето.

- Тодоре! - развълнувало се кучето. - Душа! Никой никога досега не можа да разбере, че най-готиното нещо на тоя свят, по-готино дори и от един оглозган кокал, е ей това на: някой да кара велосипед, а ти да тичаш отстрани и да лаеш дивашки!...

- Знам - казал Тодор.

- Ти си голяма работа! - отсякло кучето.

- И ти си голяма работа! - отсякъл Тодор.

А кучето викнало:

- Е, тогава какво чакаме още? Ставай да тръгваме!

А Тодор казал:

- Аз съм си станал...

И те наистина се обърнали, и тръгнали; и колкото пò си отивали, толкова пò се смалявали в далечината...

Макар че аз мисля, че всъщност само така изглеждало.

 

Послепис
(някои му викат Постскриптум)

Послеписът, или според както някои предпочитат да му викат Постскриптум, е онова, което човек се сеща, че не го е казал (а е трябвало обезателно да го каже!), чак когато се е подписал, глупакът му с глупак. "Ах, значи, сетих се още една работа, дето, ако не ви я кажа, всичко загива на секундата, и чакайте, значи, да ви я кажа..." - и така нататък, и не знам си какво си, и прочее.

И тогава джасва едно двоеточие (:), ама първо пише преди двоеточието "ПП".

Или може и с точки след пъ-тата: "П.П."

Постскриптумът означава същото като После-писа и също може да се съкрати за по-тарикатско: "PS". Също и тук може да е с точки: "P.S."!

Сега, защо Р.? Защото на френски се казва post. А "S", защото е съкратено, а иначе се казва scriptum.

Извинявам се, ама на английски май беше същото...

А, да (както тука някой ми подсказва!), така е, защото и във френски, и в английски идва от латински.

За френския знам, че се говори във Френция. За Франция не съм сигурен какъв език се говори там, но сто на сто НЕ Е френски. Най-вероятно е да е франски. За английския - ясно: той се говори във Великобритания. А латински никой не говори вече. Само папата, ама и той не всякога, а само когато НЕ ИСКА да го разбират какво им говори... Не че някой и иначе го разбира де, ама като заговори на латински - все си е по-сигурно.

А на български си е после-пис, защото не идва от латински.

И това е положението.

По въпроса за послеписите съм чувал, че някои само се правели, че чак сега им е хрумнало това, дето ще го пишат в послеписа. Обаче аз не съм такъв човек и където е трябвало - казал съм, че повече няма да си кривя душата. Така че послеписът ми е най-истински, честно!... Аз, ако става въпрос, и за латинския се сещам още нещо, което трябва да се каже! А именно, че някои му викат мъртъв език. Обаче откога е мъртъв никой не ти казва. Плюс което - мъртъв, мъртъв, ама как тогава от него са останали много думи в другите езици? И папата като говори на латински - с мъртъвците ли си говори?

Много неясна работа.

Както и да е.

... Сега - послеписът...

... Я! Голяма измама! Току-що научавам, че на английски "PS" съвсем не означавало само послепис, тоест postscriptum!

Напротив!

Напротив!

Освен postscriptum, това PS означавало, моля ви се, още и Police Sergeant! Полицейски сержант! Значело също и Private secretary - частен секретар! Philological Society! Филологическо дружество! Pharmaceutical Society! Фармацевтично дружество!...

Охооо, то дори означавало и "power supply"! Енергоснабдяване! Дето там пущат тока и така нататък...

Гледай ти! И как познават кога какво означава? Сега като си помисля, то и PlayStation би трябвало да се съкрати на PS, ама го няма в речниците ми.

Защото те моите речници - всичките стари. А Playstation е нова дума. Нещо като Internet.

Както и да е...

Сега, значи, после-писът...

...

... А! Аз съм забравил какво беше онуй толкоз важно нещо, което уж да съм го пропуснал да го кажа, та е трябвало да го казвам в послеписа... Беше там нещо за Мария-Антоанета и за полицая, ама какво точно беше...

Е, значи не е било толкова важно.

 

 

© Христо Карастоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 04. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.