ПАЯКЪТ

Христо Карастоянов

web

1.

Беше я гледал през цялото време. Забеляза я още като влезе в онова кафене на ъгъла срещу опустяващия гаров площад, смути се и после седна така, че да може да я вижда, без да се върти непрекъснато на стола.

Поръча си на свой ред нещо и като се правеше на разсеян, не спираше да я поглежда - отначало крадешком, а когато скоро след това разбра, че момичето не забелязва нищо и никого наоколо, си я загледа най-откровено. Седеше сама, на масата пред нея имаше кола и чаша кафе, явно двойно и вероятно отдавна вече изстинало... Приличаше уж на делова жена - сигурно заради изисканото черно сако и дискретно разкопчаната до третото копче блуза под сакото - но му напомни и хлапе с ония мили и стърчащи от небрежния кок кичури. Харесваше му. Очите й зад бисерните очила с рамки като паяжина сигурно бяха сиви. Сигурно. Сиви като зимно небе или нещо такова: това момиче определено беше истинско паяче. Мислеше си как би могъл да отиде там, на нейната маса, да я заговори учтиво, после да седне на празния стол..., до нея, да й каже, че очите й са сиви като зимно небе...

Обаче никога не беше го правил - не беше заговарял непознати жени. Не помнеше да се е осмелявал. Нито във влак, където всички си говорят, нито в кафенета като това, където беше попаднал сега и където всички само това и правят. Дори не и на ония някогашни събирания по тавани и чужди квартири, където се въртяха съскащи магнетофони и разнебитени грамофони и където народът наоколо се сваляше трескаво, само той - не.

Разбира се, не го направи и сега. А момичето наистина му харесваше. Нямаше представа на колко години е или нещо подобно; винаги се беше подсмихвал недоверчиво, когато прочетеше някъде, че някой изтърсва с поразителна точност нечия възраст. В подобни случаи винаги си спомняше за един много стар филм, в който следователят разпитваше героинята дали е видяла отрицателния персонаж. Тя не му отговори, като наместо това го попита строго на колко години бил издирваният. Ченгето й каза: “Е, на трийсет и една - трийсет и две..." Жената обаче уточни: “На трийсет и една или на трийсет и две?" Оня зяпна. И й вика: “Ама какво значение дали на трийсет и една или трийсет и две?!" “Ааа - каза жената, - страхотно значение има! Защото лично аз между трийсет и първата и трийсет и втората си година си преживях десет прекрасни годинки..." Филмът беше грузински.

Дори и сега се усмихна, като си го спомни...

Точно тогава чу как бисерният телефон на момичето отсреща изписука някаква мелодия. Видя я как стремително го грабва от масата, чу радостното й “Казвай!..." - и усети, че го присвиват разочарование и унил яд: още като поглеждаше дисплейчето, младата жена беше грейнала нетърпеливо! “Ясно - си помисли той завистливо. - Ясно. Банкетът може да започне..."

Въздъхна и посегна към цигарите; по стара привичка заслони запалката, сякаш пак беше между бараките на един лагер, който все искаше да забрави..., но ето че когато след това вдигна очи, видя нещо съвсем друго.

Оная радостна и победоносна усмивка на пакостливо и добросърдечно дете вече беше застинала в недоумяваща гримаса: момичето май не вярваше на онова, което му казваха...

Сега я загледа, без да се страхува, че може да усети погледа му: в този момент тя не обръщаше внимание на нищо. Сякаш се беше вкопчила в телефона; усмивката се стопи завинаги, а лицето й отведнаж побеля.

...Разговорът беше повече от кратък.

Той видя как младата жена понечи да каже нещо - да попита или може би да възрази, все едно - и как застина смаяно: явно отсреща бяха прекъснали грубо и решително целия този разговор.

Завидя й на..., самообладанието..., или както там се казва. Остана си една такава разсеяна и високомерна: беше си направо паяче това момиче!...

Тя остави телефона на масата, вдигна пръст към скучаещия до бара сервитьор и после му плати със спокойствието на човек, на когото всичко му е наред. След това стана, взе си оставената на празния стол чанта, преметна я и пое нататък - към изхода. Проследи я как прекосява целия онзи сиромашки блясък на провинциалното кафене, как се веят високомерно кичурите от кока над тила й, как бутва тежката врата и как потъва в оранжевия мрак отвън.

Сви разочаровано устни, въздъхна...

И точно тогава, когато посегна към изстиващото си и кално тукашно кафе, той видя: телефонът й беше останал на масата.

2.

Озърна се и разбра, че той единствен е видял това. Кафенето беше почти празно, една скарана двойка мълчеше мрачно на последната маса до витрината, сервитьорчето с жълтите фитили в косата хапеше устни в досадата на скучната вечер..., въобще, така беше.

Без да мисли повече и почти без да разбира какво точно прави, той стана и тръгна към вратата с позлатеното “WC".

И като мина покрай масата, където само преди минута беше седяла младата жена, пресегна се и с един невидим замах грабна телефончето.

Затвори се в чистичката тамошна тоалетна и първо побърза да изключи звука на чуждата нокиа, след това се побави минута, две или нещо подобно, преди да дръпне сифона, и накрая излезе небрежно. Двамата до витрината зяпаха мътно в различни посоки, келнерът пак така равнодушно прибираше двете чаши от масата на момичето, а той седна и му махна...

Надяваше се, че поне изглежда отегчен и равнодушен, докато плащаше, докато след това ставаше от стола, докато откачаше с привичен жест зелената си чанта от облегалката на стола... Блъсна спокойно вратата и хлътна право в една мъглива градска нощ, за която още не знаеше, че ще я запомни завинаги.

Забърза по тротоара към светофарите в другия край на площадчето, където дремеха седем унили таксита, прекоси и влезе в ослепителния аквариум на чакалнята. Озърна се към кафенето в ъгъла отсреща, после към касите, където нямаше никой и където само навъсените касиерки човъркаха нещо по скапаните си апаратчета, погледна разсеяно нагоре към разписанията, а накрая излезе на перона: отиде на най-далечната пейка, чак отвъд стъмнения пътнически влак на първи коловоз, и едва там направи онова, което знаеше, че ще направи още в мига, в който взе чуждия телефон от онази маса.

Извади го от джоба на якето и набра последния обадил се номер...

3.

Не чака дълго. Дори му се стори, че отсреща вдигнаха веднага, и той чу един дрезгав от досада глас на мъж...

“Сега пък какво има?... - каза бързо гласът. - Казвай, слушам те, и давай по-бързичко, ако обичаш..."

В никакъв случай не беше глас на паяк. Усети, че кипва, но бързо се овладя и с най-голямото спокойствие, на което беше способен тогава, рече:

- Прощавайте за късното обаждане - каза спокойно. - Просто се случи нещо...

Мъжът отсреща явно се стъписа.

“Кой сте вие? - каза. - И защо се обаждате от този телефон?!..."

- Е, нали това се опитвам да ви обясня - отвърна сухо той...

Онзи обаче изглежда се нервира, понечи да го... и попита какво пак е направила тази..., но той го прекъсна и му каза спокойно, че госпожицата или госпожата, не я знаел каква е, си е забравила телефона в това и това кафене, тръгнала си е, а телефонът й е останал на масата, и че сега той...

“Тя с вас ли беше?" - попита неочаквано мъжът отсреща.

- Вижте какво! - взе да се ядосва той. - Хич не ми е до празни приказки, защото влакът ми тръгва след един час. Не, не беше с мен. Беше на съседната маса, сама, ако това питате, после си тръгна, пак сама, за ваше сведение, забрави си телефона, случайно го видях, взех го, обаждам се сега на последния приет номер, за да се опитам да го върна, и въобще знаете ли колко ми пука? Ей сега го хвърлям в първото кошче и си заминавам!

“Добре, добре... - омекна отведнаж онзи. - Ще извинявате, ама имах кофти вечер, малко така... Кажете сега какво предлагате?"

- Аз нищо не предлагам! - каза равно той. - Какво има да предлагам или да не предлагам... Обаждам ви се, понеже си помислих, че ще можете да върнете телефона на дамата. Затова ви се обаждам.

Човекът отсреща се обърка. Помълча учудено, а после изпъшка:

“И какво правим сега?..."

Кой знае защо той си спомни как беше грейнало лицето на младата жена в онова кафене, когато телефонът зажужа на масата, и усети гнева. Пое си дълбоко дъх и рече:

- Не знам какво правите вие, но аз вече ви казах какво правя аз... Тъй че ще върнете ли телефона на госпожата или...

“Госпожица, госпожица... - изсумтя злобно непознатият. - То пък една госпожица..."

- Въобще не ме интересува! - отсече той. - Затварям, хвърлям го и хващам влака. Няма цяла нощ да се разправям с вас, просто вече не ми е забавно! Ясен ли съм?

Мъжът отсреща изпъшка, поколеба се миг или два, а после каза неохотно, че, да, добре, ще й предаде шибания телефон...

- Това вече е друга приказка - каза бързо той. - Къде ще се видим?

Онзи помълча, въздъхна..., после попита кисело:

“Къде се намирате в момента?... Нещо не разбрах понеже."

- Защото не съм ви казал - отвърна той. - На гарата съм. Казах ви, че гоня влак...

Каза тъй и сам си се учуди: “гоня влак"... Тъй казваха някога, “гоня влак", а след това отиваха на гарата час по-рано, дремеха напрегнато в чакалнята и псуваха държавата...

“Познавате ли града?..." - попита мъжът от телефона.

- Не - отсече веднага. - За първи път съм тук.

Онзи отсреща се поколеба още миг или два, а после му каза, че най-добре в такъв случай да вземе такси, иначе просто нямало да се оправи, и му обясни какво да каже на шофьора... Пак се поколеба и попита дали щял да иска нещо..., възнаграждение ли там или какво...

- Ооо, я стига глупости! - изсъска той студено. - След петнайсет минути - там!

4.

Това място той го знаеше отлично от едни други времена, когато заедно тайфа освирепели от младостта си келеши учеше тук нещо, което никога след това не му послужи за нищо. Викаха си паяци: паяк, това, паяк - онова, паяк, що не си ебеш майката, паяк, ти си си ебал вятъра... - такива работи. Който успееше да пробута стихотворение или разказ в тукашния младежки вестник, ставаше паяк-гигант и черпеше два дни в ресторанта с името на града, а ако някой отпечаташе нещо в окръжния вестник, беше, разбира се, паяк-титан. И пак черпеше, естествено, само че тогава черпенето траеше три дни и три нощи, и като ги изхвърлеха от онзи ресторант, всичко продължаваше по тавани и мазета, а там всички мъкнеха забърсани от улиците момичета (само той - не).

Тогава в градинката с паметника, пред която непознатият му предложи да се срещнат сега, имаше площадка за танцуване с циментова естрада, където четири тукашни момчета изтезаваха с удоволствие съсипаните си китари, а долу по плочника ордите от келеши с тайно шити от шивачите в махлата джинси и развяти ризи беснееха в танци, които всеки сам си измисляше. Беше минавал няколко пъти оттам и знаеше, че сега блокове като изроди са увиснали над паркчето и че от онзи техен някогашен дансинг са останали само изкъртени пейки и криви дъсчени маси, където пенсионерите от квартала пердашеха картите и затуй му викаха Монте Карло... Знаеше и това, че след десет часа там дори и махленските наркоманчета не смееха да ходят... - всичко знаеше той за това място...

Не му го каза, разбира се. Дори уточни два пъти името на улицата и точно коя е пресечката.

А на шофьора на таксито изсумтя съвсем друг адрес.

...Слезе от раздрънкания жълт форд, после прекоси квартала от кооперациите с олющени стени и зарешетени прозорци и влезе в градинката от далечния й край. Мина безшумно по занемарените алеи и се спря в сенките на тротоара точно пред онзи вход, който непознатият мъж му беше казал. Беше дошъл точно навреме: стълбищното осветление изтрещя зад заключената врата и тогава го видя...

Наистина не беше паяк.

Беше солиден и спокоен мъж с хубава домашна жилетка, с мек сив панталон и с навъсеното лице на човек, който не обича да го безпокоят. Отключи спокойно, огледа се, вдигна ръка, че го е видял, и бързо прекоси тясната улица. А той усети как през гърдите му отново се надига гневът: беше си представил за миг момичето голо в ръцете на точно пък този глупак...

- Предполагам, че вие ми се обадихте, нали? - попита онзи.

- И аз така предполагам... - отвърна сухо той.

Пак си беше представил голото момиче, неговото паяче...

5.

И тогава усети как не той, а тялото му си спомня за наученото от двамата руснаци от лагера край Сребреница: всяка привечер те му показваха неща, за които той дотогава не беше си и представял, че са възможни. Забиваха от петнайсет метра ножовете си на милиметър пред носа на льохмана Валери от Карнобат, който веднага викваше да ги псува възмутено и пискливо на братушки и мръсни убийци, забавляваха се да пробиват с един изстрел от калашниците си влитащата във вратата топка на едни десет бозави келеша, имаше ги в лагера, дето бяха се домъкнали от Полша ли, от Чехия ли и дето не спряха да ритат футбол през всяка свободна минута. В някакъв мъглив като парцал ден смъкнаха един нещастен бошняк от магарето му, казаха му: “А ну ка, приятель, отойдись, дорогой!" - и единият уби животното с един-единствен удар на инак с нищо незабележимия си юмрук. Другият веднага извади хиляда долара и му ги връчи с уважение, защото това май беше някакъв облог, бас, спор или кой ги знае всъщност, и после онзи не се поколеба и секунда, а ги даде на ошашавения и готов да се напикае човечец.

“Нà - му каза. - Иди с Богом код куче и купи себе мул!" - и му ги даде, и това във времена, когато с тия хиляда долара бошнякът можеше да си купи не муле, а най-малко три трактора и жена...

Накрая казваха: “Не делайте это дома!..." - засмиваха се тихо и изчезваха в нощта с тежките си ножове и с автоматите си (за които още първия ден му се бяха похвалили, че са български и че българските били по-добри от техните). Така и не ги разбра къде отиваха из ония баири и кога се връщаха.

После изчезнаха отведнаж и вече не ги видя никога повече след гузната хиляда деветстотин деветдесет и пета година, когато пристигнаха лигльовците със сините бетеери и знаменцата на ООН.

Сега тялото му се изпълни със стомана и зъл адреналин.

И той вече не мислеше. Нито пък можеше да спре кипналата си кръв.

Левият му юмрук се стрелна изневиделица и се стовари право в носа на мъжа. А преди още онзи да се люшне назад, преди и да помисли да викне за помощ, средният пръст на дясната му ръка, превърнал се в чугунена кука, се заби отстрани в чуждата шия.

Дръпна се рязко и отскочи като сянка настрани.

Не биваше да се опръска с кръвта, бликнала от изтръгнатия гръклян на непознатия нещастник, който наистина не беше паяк - в никакъв случай не беше паяк..., а и никога повече нямаше да бъде.

6.

Извърна се и закрачи бързо по съсипаните пътеки на градинката, после между заспиващите кооперации с изпотрошените входни врати - обратно към онзи ъгъл, отвъд който грееха витрините на късните кафенета и ресторанти по булеварда. Беше се изненадал от..., хладнокръвието си..., или както там се казва. Не му се повдигна, не почна да повръща, както правеха в тъпите филми, нищо! Само му се прииска да плюне върху свлеклия се като празен чувал мъж - точно както правеха едно време като деца на село: видеха ли мърша на убита птица, умряло куче, котка - плюеха.

Само се беше учудил, че руснаците от онзи лагер край Сребреница не лъжеха.

Човек наистина се убивал лесно.

Помисли си така и зави спокойно зад ъгъла.

А в джоба на якето му кротко и доверчиво тежеше седефената нокия на паячето, и той знаеше със сигурност, че там го чакат още много номера на мъже.

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2007, № 10 (95)