ОТВЪД СТЕНАТА

Христо Карастоянов

web

...И тогава тя си помисли, че този човек наистина си го бива!... Умееше да прави всичко така, че да е безсмислено и глупаво да му се съпротивлява - именно безсмислено и просто глупаво. Затова, когато той спокойно издърпа ципа на джинсите й, тя просто се повдигна леко в хотелския фотьойл и мъжът все така ласкаво, както беше правил всичко дотогава, издърпа надолу коравия панталон.

И после изневиделица й се усмихна в ръждивия сумрак.

"Искаш ли да ти кажа нещо глупаво..." - каза.

"Да - усмихна се най-сетне и тя. - Кажи ми го това глупаво нещо..."

"Ами да, глупаво е! - увери я той. - Наскоро си купих онзи филм с Шарън Стоун, сещаш се..."

"Първичен инстинкт?" - преглътна тя.

"Точно!" - откликна той.

"И?" - попита тя.

"Ами нали много се писа за оная сцена, дето тя си кръстосва краката пред тия там, полицаи ли бяха, какви... - каза мъжът. - И си го купих само за да разбера дали наистина няма нищо отдолу..."

"Аха..." - усмихна се тя повторно.

"Защото - продължи той - нали бяха писали, че това било рекламна лъжа, та да може повече народ да иде да го гледа и не знам си какво... Викам си, е, сега ще я проверя тая работа! И като стигнах до това място, натиснах стопа... Искаш ли да продължа?"

"Да - каза тя. - Натисна стопа. И...?"

"Натиснах стопа... - продължи веднага той - и мога да ти кажа, че не само е без нищо отдолу тая Шарън Стоун, ами е и наистина руса..."

За миг тя замря - сега наистина не знаеше дали е възмутена, или онова, което си помисли, е нещо съвсем ново, нещо такова, за каквото досегашната й безпогрешна сигурност изобщо не беше подготвена.

"Аха... - каза и също се усмихна. - Но без адвоката си няма да говоря..." - каза, но инак се надяваше, че е достатъчно тъмно в тази толкова хотелска стая, та мъжът да не види как е поаленяла: неочаквана и напълно забравена топлина се беше стрелнала през стомаха й.

Наистина я беше забравила...

...Онзи мъж отсреща я беше гледал през цялата вечер - почти непрекъснато усещаше погледа му през цялата шумна маса. На няколко пъти просто се ядоса и понечи да пресрещне студено и предупредително тези нагли очи иззад мрака, но тогава мъжът в един къс като светкавица миг се заглеждаше нанякъде. Другите наоколо се смееха и дрънкаха глупости, думите им отдавна вече се разбягваха в предизвикателната разпасаност на хората в командировка, а тя продължаваше просто да слуша и да мълчи с оная мила усмивка, с която вече я познаваха всички. Беше й хубаво, че дори не се и опитват да я въвлекат в разговорите си: знаеше, че това не е пренебрежение, а точно обратното - дори в свободната си ленена риза и тесните си джинси тя изглеждаше делова. Онзи човек обаче объркваше цялата подреденост зад онази нейна успокояваща и тъй старателно укрепявана стена на уютна отстраненост. Не беше го допускала никога, не искаше да го допусне и сега, и просто не беше за вярване, че въобще му е обърнала внимание...

Към десет допи чашата добро тукашно вино - единственото, което си беше позволила през цялата вечер - и стана: извини се мило на всички, пожела им да я карат умната без нея и преметна чантата през рамо...

И тогава онзи също се изправи, а тя отново усети, че кипва: изведнаж си беше помислила, че това всъщност не я изненадва. Това, че той стана така...

Така откровено.

Той от своя страна каза на останалите, че също смятал да тръгва и че тъкмо щял да я изпрати... Беше глупаво, разбира се, защото масата им на хотелската тераса беше точно срещу входа. Кой знае защо обаче всички закимаха одобрително, а тя си помисли, че всичко това наистина е дотолкова глупаво и нахално, че по-глупаво ще стане само ако му го каже на глас и го отпрати...

Беше стиснала устни, след това беше тръгнала гневно към светлините пред себе си, а той вече крачеше до нея - уверено и спокойно. В мрака на онази стая тя щеше да си спомня как той уж й приказва нещо за работата, която са свършили, или може би за другата, която ги чакаше на следващия ден, а тя не намираше нито думите, нито жестовете, с които да го спре, да го отпрати, да го махне най-сетне... Той просто вървеше до нея, делово, спокойно и възпитано, тъй че какво да му каже?!...

Във фоайето, с оная студена светлина на луминисцентните лампи по стените, тя отново стисна зъби, защото видя как момичето от рецепцията го стрелва съучастнически.

Понечи да го изгледа с оня леден поглед, с който вече й се беше случвало да пропъжда непознати мъже.

Той дори не трепна.

Напротив.

Усмихна й се мило и каза: "Да!"...

После асансьорът долетя от всичките онези безкрайни етажи над тях, прозвънна тихо и се разтвори пред нея, и тогава тя прехапа усти, защото разбра: той щеше да влезе с нея в гадната гетинаксова кабина с унилите копчета за етажи и откровено курвенското огледало отпред.

После асансьорът беше спрял с люшване на нейния осми етаж, а той все тъй убедено беше тръгнал до нея покрай късата поредица от черни врати с бронзови номера. И пак продължаваше да дрънка нещо, което тя вече дори и не слушаше: кой знае защо си мислеше, че полумракът в този коридор е вулгарен, че и оная виненочервена пътека под краката й е точно толкова вулгарна и, най-сетне, че това я вълнува.

Беше спрял пред нейната стая и учтиво я беше зачакал...

В онзи миг тя знаеше със сигурност, че ето сега е последният момент, когато трябва да се обърне към него, да го погледне мило, но непоколебимо, и да му каже благодаря, че ме изпрати..., или нещо такова, все едно какво..., защото (и това също профуча през главата й!), защото, ако наистина отключи тази врата - вече няма да има връщане...

И после стисна зъби и наистина отключи, разгневена сама на себе си заради внезапната и шокираща мисъл в главата си: беше си помислила, че иска да го направи.

Мъжът влезе все така спокойно и уверено, запали лампите в малкото антре и в стаята, погледна небрежно сака, прилежно оставен до широкото легло в толкова далечната сутрин, когато бяха пристигнали и се бяха настанили в този хотел.

След това внезапно се ухили като гамен! Разтвори якето и тя видя, че там мъжът е скрил едва начената бутилка уиски.

"А? - каза той. - В тоя живот човек трябва да е предвидлив..."

Свали с един замах глупавите салфетки от двете водни чаши на масичката и плисна ловко по два пръста.

Подаде й едната, после я погледна, въздъхна и каза тихо:

"Чувай... Искам да знаеш, че никога не бих направил нещо, което да ти е неприятно..."

"Хубаво - рече тя. - В такъв случай отвори малко прозореца, ако ще пушиш."

А мъжът се засмя и чукна чашата си в нейната.

...Той наистина умееше да прави всичко така, че да е безсмислено и глупаво да му се съпротивлява - именно безсмислено и просто глупаво: и когато внимателно я отведе до фотьойла, и когато след това убедено извади от хладилника двете соди, и когато най-сетне се настани убедено в другия фотьойл... Затова, когато накрая угаси навсякъде, а след това пристъпи в тъмното, приседна на колене пред нея и спокойно издърпа дзипа на джинсите й, тя просто се повдигна леко в хотелския фотьойл и мъжът все така ласкаво, както беше правил всичко дотогава, издърпа надолу коравия панталон. И после изневиделица й се усмихна в ръждивия сумрак. "Искаш ли да ти кажа нещо глупаво..." - каза. "Да - усмихна се най-сетне и тя. - Кажи ми го това глупаво нещо..." "Ами да, глупаво е! - увери я той. - Наскоро си купих онзи филм с Шарън Стоун, сещаш се..." "Първичен инстикт?" - преглътна тя. "Точно!" - откликна той. "И?" - попита тя. "Ами нали много се писа за оная сцена, дето тя си кръстосва краката пред тия там, полицаи ли бяха, какви... - каза мъжът. - И си го купих само за да разбера дали наистина няма нищо отдолу..." "Аха..." - усмихна се тя повторно. "Защото - продължи той, - нали бяха писали, че това било рекламна лъжа, та да може повече народ да иде да го гледа и не знам си какво... Викам си, е, сега ще я проверя тая работа! И като стигнах до това място, натиснах стопа... Искаш ли да продължа?" "Да - каза тя. - Натисна стопа. И...?" "Натиснах стопа... - продължи веднага той - и мога да ти кажа, че не само е без нищо отдолу тая Шарън Стоун, ами е и наистина руса..."

За миг тя замря - сега наистина не знаеше дали е възмутена, или онова, което си помисли, е нещо съвсем ново, нещо такова, за каквото досегашната й безпогрешна сигурност изобщо не беше подготвена.

"Аха... - каза и също се усмихна. - Но без адвоката си няма да говоря..." - каза, но вече се беше надигнала повторно, защото той продължаваше да я съблича. Само се надяваше, че е достатъчно тъмно в тази толкова хотелска стая, та мъжът да не види как цялата е поаленяла: неочаквана и напълно забравена топлина се беше стрелнала през стомаха й и жената си рече, че дано да е просто от уискито, откраднато от оная маса... Само дето знаеше, че не е.

А когато след това в мрака той внимателно я съблече, жената си помисли друго. Помисли си колко е естествено всичко, което той прави, и този път гневът й беше единствено заради горчивото усещане за това колко много добри неща са отминали, додето е стояла гордо зад иззиданата (през всичките тези години - и от самата нея) стена.

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2006, № 8 (81)