НАГРАДАТА КАТО ЩЕМПЕЛ
Нобеловата награда за литература е точно толкова за литература, колкото наградата за мир е награда за мир

Христо Карастоянов

web

Не знам дали Дорис Лесинг е най-добрият писател на планетата в края на 2007 година, но със сигурност в едно нещо е номер едно: тя е най-възрастният носител на Нобеловата награда за литература с нейният 88 години. Преди това шампион е бил Теодор Момзен - вторият поред лауреат (през 1902 година), който тогава е на осемдесет и пет...

Нямам представа като как точно влъхвите от Шведската академия преценяват кой я заслужава и кой - не. Но в крайна сметка реултатът е или дисидент, или дипломат, или някой локален гений... Или ще е Чърчил. Да не знаеш кое е по-стъписващо в края на краищата: Хенрик Понтопидан (1917), дето надали го е чувал някой, или Дарио Фо (веднага след това, през 1997), дето всички са го чували, но като как? (Любителите на ефектната фраза в Италия са го казали хубаво: че Дарио Фо никой не го е чувал, а ако някой го е чувал - по-добре да не го е чувал... Да наградиш Фо за литература е почти същото като да наградиш някой наш мечкадар в Сан Ремо: човекът си работи в традициите на средновековните “джилари" - акробати, палячовци и въобще циркаджии.)

Самата Нобелова награда минава за нещо противно-добросъвество, явило се в резултат на косвено трудолюбие на ред прилежни хора - белокоси, предполагам, и накрая до един във фракове. Тя е абсолютната истина от последна инстанция. Знам също така, че преди това обявяването и присъждането се предхожда от тромава, но затуй пък великолепно смазана апаратна операция... Емоциите там - от обявяването на официалните номинации до отсъждането на академията - са колкото в сметало, абак, калкулатор, касов апарат с фискална памет и може да се смята за абсолютно сигурно, че тия бонзи от Нобеловия комитет никога няма да се разсмеят на пиесите на Дарио Фо (ако въобще са ги гледали), (и ако въобще са чували преди това за Дарио Фо), нито пък ще се разплачат на “Доктор Живаго".

Тъй че ако ме попитат кой пò е заслужавал наградата - Дарио Фо, Йосиф Бродски или Михаил Шолохов - аз ще река: Жан-Пол Сартр. Защото я е отказал. Навремето на една среща на непрежалимия Кабинет на младия писател Любомир Левчев - тогава началник на писателите - каза, че ония там на запад хич не са и чували за Ерих Мария Ремарк, когото по същото време издавахме в томове и томове. Те, според него, имали съвсем друга представа за писателски имена. И беше прав. Е, същото следва да се отнесе и за Нобеловата награда.

Най-често и най-ехидно като коронован с “нобел" господин Никой се споменава Сюли Прюдом. Но той поне е останал в историята като първият носител на тая награда. Оттам нататък следват сто и трима гения, от които много - ама наистина много - са известни най-вероятно единствено на шепа университетски хора в страните си.

Нищо. И безсмъртните имат право да грешат, а най-безсмъртните - да грешат непрекъснато. Непрекъснато и, естествено, безнаказано.

Опасното, според мен, е другото.

Нобеловата награда за литература е по-скоро опасна, отколкото полезна. В повечето случаи Нобеловата награда за литература не утвърждава, а ПОДМЕНЯ и е точно толкова награда за литература, колкото наградата за мир е награда наистина за мир. Дончо Цончев в една презрителна бележка в “Труд" посочва един от “критериите", на които перфектно отговарят повечето досегашни короновани от Швеция писатели: това, че са предали родината си. По един начин, по друг начин, но са я предали.

Един вид - дисиденти...

Писателят по дефиниция е “дисидент", разбира се. Той просто не може да мисли като държавника, а ако все пак мисли... Както и да е. В едно интервю (но не знам доколко е достоверно, защото малко прилича на мистификация), та в интервю Селинджър, който не е удостоен с “Нобел", казва, че политиците “...се опитват да стеснят кръгозора; аз се опитвам да го разширя." (Е, има и обратни примери. Големият Джон Стайнбек, който пък си е лауреат, беше на страната на правителството си по въпроса за Виетнам, другаруваше с Л. Б. Джонсън, но това вече спада към теорията за изключенията и правилото. Да не говорим за Михаил Шолохов, този Максим Горки на петдесетте и шейсетте години в СССР.)

В “дисидентстването" на награждаваните с Нобелова награда “дисиденти" обаче има един твърде важен детайл: те не живеят в страните, които громят с думите си. Вземаме само последните двайсет години, от осемдесет и седма насам. В списъка четем: Йосиф Бродски, Русия. Обаче през 1987 Бродски е американски гражданин. Или Гао Синцзян, Китай. Какъв Китай, като Гао Синцзян си живее от 1987 във Франция, а “...книгите му са забранени в Китай." (Google, уви, знае всичко!) Къде-къде по-честно е написано, че Нели Закс (нобелов лауреат за 1966 година) е от Швеция, където е емигрирала от Германия през 1940-та. Или ето най-пресният пример с Дорис Лесинг. Родена е в Иран, расла в Южна Родезия, но за академията тя е писателка от Великобритания. И правилно. Защото той и Канети е роден в Русе, но България няма нобелов лауреат, нали? Нищо, че според официалния сайт <http://nobelprize.org> той е роден “on 25 July in Ruse, Bulgaria" (но майчиният му е език е “Ladino (archaic dialect of Spanish)".

Но така или иначе “дисидентите" са слабост на Нобеловия комитет. Не за друго, а защото са обезателна част от политиката. Повечето от нобелистите са мощни писатели, обаче в крайна сметка именно политиката натежава на везните на инак безпристрастните господа-членове. Самите формулировки звучат някак си така... Орхан Памук е отличен, понеже “в дирене на меланхоличната душа на родния си град, открива нови символи за сблъсъка и преплитането на културите."

(Вероятно именно заради меланхоличните му нови символи Съюзът на адвокатите в Турция миг след обявяването на името му като лауреат направо реши да съди самата академия! “Решението за присъждане на наградата на Памук има политически характер - каза тогава един от ръководителите на съюза Кемал Керенчиз по канала NTV. - Това е направено благодарение усилията на арменската диаспора!...")

Жан Пол Сартр, когато отказва наградата през 1964 година, припомня как във “Фигаро" са писали по повод самото му награждаване, че “нямало да му вменяват във вина спорното му политическо минало". А самият Сартр в обяснението на отказа си пише, че “...има разлика между подписа “Жан-Пол Сартр" и “Жан-Пол Сартр, лауреат на Нобеловата награда". Писател, който се е съгласил на отличие от този род, се свързва по този начин с асоциацията или института, който го е почел."

И най-сетне Дорис Лесинг. В интервю за “Шпигел" преди няколко години тя казва: “Сложиха ми печат: феминистка, и това ми пречеше. До ден-днешен срещам мъже, които ми казват, че няма да седнат да четат книгите ми, тъй като ги смятат за част от феминисткото движение. Не съм феминистка. Инстинктивно се старая да избягвам всякакви движения."

Тя може би, но академията - не. Според академията Дорис Лесинг получава наградата понеже е “епичен изразител на женския опит, който със скептицизъм, жар и визионерска сила подлага на анализ една разделена цивилизация." Печатът си стои, както очевидно не е забравено и, че на младини се е присъединила към комунистическата партия в тогавашната Южна Родезия.

В този смисъл от всички български “кандидатури" за Нобел най-близо до железните изисквания на академиците си беше все пак Блага Димитрова. През шейсетте години тя беше радикален миролюбец и подобно на Стайнбек ходи във Виетнам; през осемдесетте стана дисидент; след това политик; след това държавник... Точно по логическата верига от изискуемите от Нобеловия комитет обществени позиции.

Не стана, разбира се.

Което навежда на три теми за размисъл.

Първата ще я премълча, заради принципа, според който за мъртвите или добро, или нищо.

Втората ни връща при мотива за политиката: може би става въпрос не просто за политика, а за геополитика?!

А третата може да ни отведе много далече...

При все че повечето от наградените са творци с публично отстоявано ляво мислене (Сартр и Сарамагу са само върхът в това отношение), на пръстите на едната ръка се броят писателите нобелисти от някогашния социалистически лагер. Четирима до 1989. Странно.

Макар че какво му е странното?!

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2007, № 10 (95)