Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

LA VIE EN ROSE
и други такива

(откъс)

Христо Карастоянов

web

Последният ден на човека

Корица на: La vie en rose и други такива. Пловдив, 2004Първо срещнал Маестро Боби, а след това и Жулиета. Маестрото му казал угрижено, че звездите са много големи. Помълчал и добавил:

- Една звезда - казал - като нищо може да дойде колкото Бургашка област!...

Той изсумтял досадено и го попитал защо пък точно Бургаска област.

А Маестрото го изгледал и отвърнал:

- Е че как! Защото - казал - Бургашка област - голяма! Ти - казал - картата май не си я гледал...

Точно тогава Жулиета прекосила улицата и дошла да им каже, че заминава. Обяснила им, че Ричард Гиър най-сетне се решил да зареже онази грозница Джулия Робъртс и снощи бил пристигнал в България. В момента бил в София, но днес идвал в К. с експреса, а утре тръгвали двамата за Далас.

- Как Ричард Гиър? - изумил се кисело той. - Какъв Ричард Гиър?! Ти сега какво, паднала жена ли си решила да ставаш?

- Защо паднала? - намръщила се Жулиета.

- Ами защото се държиш като една курва - отвърнал. - С контейнерите на Том Круз какво стана? Нали щяха да пристигат - не пристигнаха ли?

- На гарата са - стрелнала го тя съжалително. - На гарата са, обаче тоя келеш си ги иска обратно, представяш ли си?!

После въздъхнала и казала, че тя тия контейнери ги била блокирала.

- Блокирах ги - натъртила Жулиета, - никой не може да ги освободи без подписа на Есмералда, той какво си въобразява този простак?... А да - казала, - той пък вземал, че катастрофирал! И си натрошил оная работа - на три места! Верно, оперирали са го и му го заковали със златен пирон, ама беше тя!

- Мадам! - обадил се невинно Маестро Боби. - Тоя Ричард Гиър не беше ли агент на Тракийския ансамбъл?!

Жулиета се вкаменила..., после го огледала с убийствения поглед на високомерна жена и изсъскала:

- Ти какво ми се правиш на луд бе?!

- Мадам! - стъписал се Маестрото. - Какво говорите...

- Няма да ми викаш "какво говорите", ясно ли ти е?! - срязала го тя. - Мен мъж ми началник на военната полиция, че пак не си позволява да ми вика така - ти ще ми викаш! Да се обадя ли сега на джипката, а?!

Прекъснал ги и им казал да се разберат и да не се карат - инак можело и да се сбият. И друг път го били правили: сбивали се, а наоколо се събирала тълпа.

Маестрото веднага забравил за Жулиета и му казал:

- Дай си ухото!...

После се озърнал и прошепнал:

- Дон Корлеоне ми писа!...

- Не думай! - вкисвал се все повече той.

- Честно! - съскал Маестрото в ухото му и мятал отмъстителни погледи към Жулиета. - Тия - казал, - дето ги мислех, че са агенти на Тракийския ансамбъл и че ме преследват, били всъщност бодигардове... Честно! - възкликнал повторно. - Пратил ми ги като подарък за юбилейния концерт и за да не се притеснявам, обаче толкова дискретно, че и аз не съм разбрал какви са и що са!... Много изискани младежи ти казвам, много! Дал им препоръчнати писма, но те не посмели да ми ги връчат...

...Вече му било станало много досадно, но все пак си погледнал часовника и попитал Маестро Боби сериозно ли говори и нима е възможно, а онзи се думнал развълнувано и убедено в гърдите. И пак засъскал. Казал му, че бил удостоен със сабята на Боливар и бил поканен от Обществото на народите в Пантеона на безсмъртните. Щял да бъде между Безансон и Буало.

- Те там - казал - нали са по азбучен ред, затова... Безансон, Бетанкур, Боби, Буало..., горе-долу така вървят! А, щях да забравя! - додал. - Дон Корлеоне също така ми е осигурил и пътуващи зрители...

Тъкмо тогава дошъл и Професорът. И тревожно казал, че силата е равна на момента, но и моментът е равен на силата! - а Жулиета го скастрила, че хайде и тоз й се правел на луд.

Професорът се направил, че не я е чул. Вместо това се оплакал, че пак го подслушвали.

- И мен! - оживил се Маестрото.

- Какво и тебе?! - изгледал го тежко другият.

- Аман от луди в тоз град! - въздъхнала презрително Жулиета.

...Изхъмкал под носа си, че вярно: много били лудите в този град! - и си спомнил как сред олелията на едни други години нароилите се отведнаж тукашни еколози тръгнали да твърдят по митингите, че тая работа с прекалено многото луди в К. била заради урановите мини, чиито тръби и сонди вече се виждали от последните етажи в новите комплекси. Ония момчета и момичета вечер лежали в спални чували по разкривените дъски на едновремешната трибуна, дрънкали с китари и оттам по цяла нощ се носел кикот, а през деня рисували нови плакати и шарели стените наоколо с графитите на новото си време: върху читалището пишело със синьо "Спрете Земята - искам да сляза!", а отсреща върху партийния дом с черно - "Циганите - на сапун!"...

Професорът и Жулиета вече се били скарали. Той й викал, че ако я праснел и както била с таз шапка, щяла да заприлича на гондола, а Жулиета му отвръщала, че ако пък тя го праснела - какъвто бил грозен с тези очила, щял бил да заприлича на Урко. Маестрото мълчал и ги слушал завистливо.

...Тъй било. В късната есен на осемдесет и девета ония се вдигнали от трибуната, защото в града пристигнали другарите им от София. Тия пък били окичени целите със свирепи гайгерови броячи и всички заедно се грабнали, та тръгнали из кварталите и замервали с броячите, където завърнели. Машинките навсякъде пиукали - някъде по-нарядко, другаде по-бързо - ходили и до онези мини, урановите, но каква била всеобщата изненада, когато цялата тази дружина се върнала в К. и когато всички отново се събрали на мраморния площад пред партийния дом: там насочили апаратите към плочника и апаратите им сякаш побеснели!...

Наоколо народът ахнал, а момчетата и момичетата си грабнали раниците и спалните чували от трибуната, разбягали се и никога повече не стъпили там.

В града избухнал див скандал, защото чак тогава се разбрало, че урановите мини в полето отвъд новите квартали, дето толкова им се плашели, не били най-опасното нещо в К. Истинската опасност, според както се оказало, през всичкото това време се криела в каменните кариери по тукашния баир Свети пророк Илия - от там вадели всичкия мрамор. Пак оттам били и плочите по площада, и хората в К. викнали, че мамка им на комунистите! Толкоз години да си траят за тая работа и да изкарват народа на матифестации: да минават всички по плочите... "Ей затуй имаме толкоз луди!..." - викнали и хукнали да събират подписка да се изринат незабавно плочите..., но това вече нямало кой да го направи. Тъй че работата постепенно се забравила и мраморът си останал веднаж завинаги нареден на огромни квадрати по оголелия градски площад под еднокраките унили кестени - черни през зимата и с прашни кадифени листа през лятото.

Малко подир туй умрял Енчо Махлата.

Бил светла личност и напук на восъчното си лице на юродив вярвал дяволски в три неща: в Дядо Мраз, за когото още от септември, най-късно октомври започвал да подвиква щастливо на всички и да ги дърпа за ръкавите; в цирка; и най-сетне в трамвая, който според Енчо все някога щял да мине с грохот и опасен звън през града. В шумната си мечта за ония оранжеви вагони, за жиците горе, откъдето щели да се сипят непрекъснато искри, и за бръмчащите релси долу по стария паваж той така и не се уморил да тича в кръг по площада или надолу и нагоре по "Търговска". Ходел по цяла година закичен с мартеница и като го питали тая мартеница там защо не я свали вече, той им отговарял, че още не е видял щъркел. "И къде да го видя тоя щъркел - викал, - като съм се заврял като малоумник в тоя гараж?" Нямало никакъв гараж, но той все така казвал - че се е заврял в тоя гараж и как да видел щъркел.

Едничкото друго нещо, което той чул от Енчо, било, че бялото не е нищо друго, освен първата крачка към черното. Бил го спрял през август именно на "Търговска", точно пред новия магазин на "Родопа", и там вместо "Дядо Мраз! Дядо Мраз!..." му казал: "Бялото не е нищо друго, освен първата крачка към черното!..." Помълчал и добавил: "А сивото му е втората!..." Пак помълчал и накрая отсякъл: "Знам аз! Всичко знам!..."

Когато през януари умрял, целият площад с пропукания асфалт между старата поща с часовника и "Трите вятъра" опустял без лудия. Бил се стопил, без да си дочака жълтия трамвай, без некролог и с една смърт, дотолкова обвита в мътилката от тъмни догадки, че к.-чани дълго щели да таят зловещия слух как Енчо Махлата, този най-безобиден в цял К. мъж, бил убит с ритници от неизвестни негодници, понеже ги изненадал като разбивали павилион заради няколкото пакета марлборо и кент на витрината - или може би когато изнасилвали ученичка според други - и как после го захвърлили (разпарцаливен, със слабини колкото баскетболна топка и целите кървавосини) край циментираната к.-ска река, там, където гнусно изтичали лайняните, гниещи и отровни сапунени води от минералната баня.

Банята отдавна не била минерална, но името й си останало.

Той също бил чул този слух и му се свило сърцето...

...Жулиета продължавала да се кара на Професора, че какво й се правел на луд, а той си наместил чантата на рамото и ги оставил - закрачил нататък по тротоара, само че на другия ъгъл, още преди да свие край пощата, до него се залепил Здравко Фашиста. Понечил да забърза напред, но Здравко Фашиста и той заситнил, за да не го изпусне.

- Голям студ днеска! - казал мрачно. - Голям, ти казвам! Тая заран излизам аз да ходя да си купувам вестници, и, представи си, пред вратата - два умрели пингвина!

- Два какво? - погледнал го той.

- Два умрели пингвина! - уверил го Здравко Фашиста. - Представяш ли си!

- Как два умрели пингвина... - изкискал се той.

- Ами тъй! - обяснил онзи. - Умрели от студ. То имаше още, ама те другите избягаха.

- Как избягаха! - продължавал той да се смее.

- Те не бяха умрели и избягаха. А онези двата ги намерих вече умрели.

- Бе какви пингвини бе? - не издържал той. - То днеска топло, какви пингвини?!

- Не знам! - свил рамене Здравко. - Не знам топло ли е, какво е, ама те пингвините бяха умрели.

- Че откъде са се взели тез пингвини? - попитал той.

- От Северния полюс, естествено! - казал Здравко и решително посочил нанякъде. - Тръгнали на юг към топлите страни, ама то тука по-студено от Северния полюс и те умрели. Баш пред вратата ми. До тук стигнали. Живот!

- На Северния полюс - му казал тогава той - няма пингвини. На Северния полюс са белите мечки. Пингвините са на Южния полюс.

- Тъй ли? - сепнал се Здравко. - От теб го чувам! Че то на Южния полюс не е ли много горещо?

- Не е! - изсмял се отново той.

- Хубаво де - махнал Здравко, - няма да се караме! Тези явно бяха емигрирали от Южния полюс... И отишли на Северния! Така и така, тука вече не се трае на тоз тъп Южен полюс, няма живот тука за нас в таз жега, пингвини сме все пак, да му таковам мамата, ами я да вдигаме ние гълъбите!... И къде-къде - давай на Северния полюс! Ама на Северния полюс нали много студено и тръгнали обратно да се връщат... Това е.

- Аха - казал - е, сега вдянах. И ти откъде разбра, че били от северния полюс?!

- Ами много просто! - възкликнал победоносно Фашиста. - Бяха опръстени!

А той спрял и му подал ръка.

- Евалла ти правим, Здравко! - казал тържествено. - Ти - признал - направо ме закла! Остави ме сега - казал, - че много ме е срам от мене си!...

...Здравко Фашиста, изчервен, доволен и горд, се врътнал, забързал уверено в някаква своя си посока, и той си помислил, че нищо не знае за този човек. И за Маестрото също не знаел нищо друго, освен това, че живеел в светлината на един друг свят, в който бил голям и световен певец, но винаги веднаж на шестте месеца усещал с някакъв бърз като студена вода ужас, че само той го знае. В такива дни първо започвал да се нервира от стените наоколо, после чистият му разум се замъглявал в пушеците на грозни псувни наум, омраза и мътилка от смазващ страх, след това винаги настъпвало пълнолунието, навсякъде замирисвало на булско перо, хлебна мая и кой знае защо на шевна машина, а на третата нощ отпред пристигали санитарите, докторите и милицията. Санитарите, докторите и милицията всеки път го надвивали: качвали го внимателно в зелената линейка и го откарвали - понякога гневен, понякога съкрушен, смълчан и обиден...

Държали го няколко седмици, четирсет и пет дни или дори три месеца - все по-различно и по-различно - и после той се връщал в К. прилежен, обръснат, кротък и ободрен, но почти винаги бас. Само веднаж се върнал баритон - сам не разбрал как станало тъй - и тайно се срамувал да не би някой да разбере. Единствено на него бил казал, но го заклел да не казва никому: погледнал го отчаяно и измърморил, че не знаел защо му го казва... "Аз - въздъхнал - обикновено не го правя! Защото една работа знаят ли я двама души - третият обезателно ще е предател..." - а той замръзнал, парнат от първобитната справедливост на тия думи.

И за Професора знаел само, че може да седи по цял ден в библиотеката, да прелиства ту стари енциклопедии, ту нови списания и да изпълва приготвените отнапред листчета с неразгадаеми плетеници и стремителни криволици.

...Бил вече подминал пощата, когато видял как на отсрещния тротоар няколко момчета бият някого!

Озърнал се притеснено, но наоколо не се мяркала жива душа - само на няколко места иззад пердетата надничали предпазливо неясни лица.

Изхъмкал повторно..., поколебал се..., а накрая усетил, че кипва. Прекосил бързо площада, отишъл и казал:

- Абе, пичове! Я чакайте малко! - казал. - Търся тука двама-трима да ми помогнат, че съм решил да открадна една саксия ей от оня блок!...

Ония зяпнали объркани и мрачно го попитали:

- Каква саксия бе, амебо скапана?! Каква саксия?!

А той им отвърнал ведро, че саксия с ей такъв голям филодендрон, но че не искал скандали.

- Идвате ли? - попитал. - Или - казал - ще ме оставите сам да я мъкна, ще му еба и работата!...

Момчетата още повече се объркали..., но сетне наистина зарязали онзи, когото биели, и наместо това бързо и ловко пребили самия него.

- Както виждаш - му казал накрая единият от тях, - няма смисъл да спасяваш някого! Направо - казал - гушваш букета, нещастник!

Той го погледнал смаян, но онзи додал отмъстително, че да не се шашка толкова - това го бил научил от телевизията.

- А така! - въздъхнал той.

Тогава момчето го ритнало за последно в главата и изчезнало ядосано подир другите, а той стиснал зъби и пак се озърнал към прозорците наоколо, където ония пердета бързо се люшнали и скрили уплашените лица.

...Надигнал се после от тротоара, опрял рамо на влажната стена отстрани и се повлякъл обратно покрай пощата и по оная улица към къщи. През това време отровният декемврийски дъждец неочаквано се превърнал в едър и мокър сняг и всичко се объркало. Забърсвал с опакото на дланта си кръвта от носа и устата и тя бързо порозовявала от снежинките, които го засипвали. На няколко пъти се свличал по стената и болката сякаш си отивала, а той усещал как се унася.

Улицата била неочаквано пуста в този час; малцината, които се мяркали наоколо, го поглеждали гнусливо и бързали да го заобиколят отдалече..., а той ги изпровождал с някакво ново равнодушие.

Когато припаднал за трети път, отведнаж видял, че над него се е надвесил човек. И уж го познавал, а в първия момент не се сетил къде го е срещал. Тогава човекът му казал: "Пасноф, я веднага да ставаш!..." - и той веднага си спомнил онова далечно лято, когато се запознал с Паснофа. "Пасноф! - му казал сега онзи. - Ти май не ме позна, а?!... Ставай, моля ти се!... Да не вземеш сега пък да заспиш тука, че тогава става страшно. Мен - казал, - баща ми тъй ме е учил: да не заспивам на снега, защото тоя живот трябва да се живее, пък каквото - това!..." "Пасноф! - отвърнал му той. - Как няма да те позная! Ти - изфъфлил - си голяма работа, как няма да те позная!..." "Ставай, ставай! - подканил го Паснофът. - Кой те нареди така бе, човек?!..." А той му казал, че верно са го наредили, но че и той им е ебал майката! "Излъгах ги - обяснил злобно, - че искам да ми откраднат един филодендрон, а пък всъщност ставаше въпрос за кактус, и те се хванаха, ще им се невидеше и балъците!... Жестоко ги прецаках!..." "Добре, добре - настоял Паснофът. - Ставай сега! Ставай - казал, - и сакън да не вземеш да заспиш, че никога не е късно да ти лепнат прякор!..."

И той наистина не заспал. Пак се надигнал и пак поел нататък, забърсвайки с рамо мръсните стени, където вече отдавна не пишело, че циганите - на сапун! Това било заличено и сега там пишело: "Жена ли е - бой, ебан и никаква телевизия! Ама никаква!" - от което го напушил мрачен смях, а от смеха всичко го заболяло.

Замъкнал се най-сетне до мръсния вход и там, миг преди да се заизкачва бавно стъпало по стъпало нагоре по оплютото стълбище, което се виело стръмно между изкъртените стени с отвратителните петна от стари наводнения и глупави ремонти, се извърнал и видял как стърчи невъзмутимо в сивото небе неподвижната гора от антени по отсрещните покриви.

Погледнал ги, забърсал започналата да се съсирва кръв под носа, а след това тържествено и победоносно им показал кривия си среден пръст.

Защото точно в този миг си помислил с трепета на една нетърпелива надежда, че и той най-после е започнал да полудява.

 

 

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Христо Карастоянов. La vie en Rose. Пловдив: ИК "Жанет - 45", 2004.