РИСКОВЕТЕ НА ПРЕДЕЛНАТА СТИЛИЗАЦИЯ

Христо Карастоянов

web

Когато излезе първа книга, то любопитството на публиката е неизменно голямо и всеки път се търси с какво ли томчето е различно от другите. И пак така често е трудно да се намери търсената със свещ отлика, защото нали и образованието ни стана общо взето еднакво, и познаваемите (отпуснати от когото трябва) територии на похватите и намеренията - също.

За пишещия тези редове този въпрос вече не представлява никаква трудност: "Шлагери" на Веселин Стоянов не просто се отличава от другите дебюти; прочие, тя според мен се отличава и от един доста голям куп книги в днешна България - колкото и да е отънял книжовният поток напоследък.

И я отличава езикът. Свикнали сме да четем текстове, в които авторите непременно и на всяка цена са се стремили да ни поразят с необикновеността на мисълта, като неотстъпчиво са я изливали в бляскави и плющящи конструкции, целящи всъщност да надвикат, да наддумат останалите събратя и да ги пометат. В тази, инак съвсем ползотворна, тенденция обаче често се надхвърля всяка граница, а и аз лично бих могъл да си спомня твърде много български страници, върху чиито територии способността на автора да пише бляскаво му е подлагала на самия него крак.

При Веселин Стоянов имаме една необичайна разговорност на разказа. Сладкодумен по възможно най-казанлъшкия начин (и разработил свой си инструментариум да пренася тази сладкодумност върху хартията), младият автор е заложил на това. И печели. Главният риск, който е трябвало да поеме при това положение е бил, че подобен подход лесно е можел да го отведе например при кръчмарската разпасаност и при дебелашкото, с извинение, фамилиарничене. И, според мен, от това са го "отървали" две важни неща: деликатността и обичта. По силата на първото е станало така, че в "Шлагери" няма нито един унизен герой (а следователно и нито един обиден читател няма защо да има!), а като резултат от второто - градецът К. и създаващата се в него история на един род - едновременно и обикновен, и достатъчно шантав, за да служи като пример за подражание - се превръщат заедно в един малък свят, където властва добротата. В една атмосфера, омекотена от иронията (едно от средствата, които Веселин Стоянов без съмнение е овладял до минимума на достатъчното на този етап съвършенство), както К., така и сагата за "авторовия род ни остават близки и разпознаваеми.

Естествено, тъкмо заради разговорния си изказ, тази книга е осъдена на харесване, но и на по-лесна забрава, защото кой ти помни след време един спокоен, макар и да кажем весел, разговор? И въобще кой може да каже на сутринта защо се е смял снощи на неща, които днес му изглеждат дори глупости? И, уви, всеки помни есеистични провиквания по митингите или от парламентарната, да ме прощавате, трибуна. Тава - само като пример! И бързам да затворя скобата.

Авторът е смогнал да обедини отделните разкази в сборника си (както и своеобразните "мемоари", които свързват панелите на "Шлагери") в нещо като повест, нещо като малък роман, нещо като нищо в днешната ни намъчена и напъдена литература. Общо взето Веселин Стоянов се оказва един таен морализатор и аз мога да го кажа, че в целия този негов носталгичен разказ се съдържа и горчив укор, че сме на път с лека ръка да погубим онази духовност, която тогава се е градила не благодарение на действителността, а въпреки действителността. В живота на неговите герои (от които на никого не е даден шанс да стане Ботев, но и, слава Богу, пред никого не е изправена опасността да стане Павлик Морозов или Митко Палаузов) я има вече мъдростта на малкия човек, благодарение на която мъдрост чисто и просто се оцелява в нормативния ни свят. Сигурно заради това лично аз през цялото протежение на книгата постоянно се сещах какво казваше Валери Петров. А той казваше, че разумният компромис е по-полезен от безсмисления жест. Всеки има право да вярва на когото си иска - аз повече вярвам на Валери Петров. Заедно с това "Шлагери" е доста наситена с рисковани интелектуални клопки, с препратки насам и натам в познати литературни факти (макар прикрити зад ловки каламбури), а това вече говори, че Веселин Стоянов е задгърбил отдавна естественото чиракуване и, че на книжния пазар се е появил един ерудиран разказвач.

Длъжен съм да обобщя, че авторът на "Шлагери" с тази книга се е изправил пред онова, което крайно непрофесионално наричам "рисковете на пределната стилизация". Тези рискове от своя страна имат страхотната способност да стават най-опасни именно когато са ...преодоляни. Сред клопките пък най-малката е тази - авторът да се поддаде на вече проверената си способност да разказва по този начин. И да й се предовери.

За другите опасности - да си се сети сам!

На добър час!

Защото истинската проверка се нарича следваща книга...

© Христо Карастоянов, 1995
© Издателство LiterNet, 22. 07. 2003
=============================
Публикация във: в. Искра, 27.05.1992.