СПОМЕН И ТАКАВА ЕДНА ТЪГА

Христо Карастоянов

web

Почитаеми г-н редакторе, благодаря Ви за подканата да кажа нещо за Йордан Радичков, но не съм готов. Още не. Така както приживе тъй и не ми се обърна езика да му река бай Йордане ли ще е, бай Данчо ли, според както го назоваваха други. Понякога бай Данчо му викаха и младежи-пикльовци и той никак не се докачаше, а напротив - мисля, че му беше драго. (Беше разговорлив в ония години, за разлика от последното време, когато той все повече и повече замълчаваше.) Не знам, аз не посмях. Даже не можех да си представя, че му викам Йордане или бай Йордане. Той ми беше учител и съм сигурен, че го е знаел, тоест как така ще викам на учителя си бай Данчо. А че другите ми връстници го наричаха тъй - може би не са го смятали за учител, не знам.

Все едно, исках да кажа, че не съм готов да пиша за Йордан Радичков In memoriam. Как тъй In memoriam? Не е нито справедливо, нито дори допустимо, че този човек го няма.

Искам обаче да Ви покажа ето това писмо, което следва по-долу. Беше ми може би най-съкровеното нещо из папките, но сега съм длъжен да го извадя оттам и да Ви го покажа.

Защото оттук нататък всичко, което е излязло от леката му ръка на птица, вече се е превърнало в документ. И че е важен документ.

Между впрочем, като го прочетете, ще видите дали не съм бил прав, като казвам, че Йордан Радичков ми е бил учител.

София, 28 юни 1982

Уважаеми другарю Карастоянов,

Получих книгата Ви, благодаря. Пиша толкова късно, защото не бях в София. Вашата книга ми хареса извънредно много. Аз я бях чел преди още Вие да ми я изпратите. Харесва ми, че пишете за човешката мечта. Харесва ми, че пишете с въображение - нещо тъй рядко в наше време. Харесва ми, че пишете чисто, с необходимата култура и грижа за езика, без никаква следа от небрежност, или неяснота. Вашите картини, нарисувани в книгата, са подвижни, без да са многоцветни. Тук не бих могъл да кажа нито да, нито не, то е въпрос вече на мозъчна нагласа или структура... Искрено Ви се радвам и Ви поздравлявам, като Ви желая добро здраве и чисто перо... В град Ямбол съм бил преди няколко години на лов - не в самия град разбира се, а край Тунджа и подир това по едни хълмове и много странни места на юг от Стефан Караджово, заешки места и места за кеклици. Хълмовете там бяха мургави, и една странна река течеше помежду тях, водата в реката също бе мургава. Колкото повече се отива на юг, толкова повече народа става все по-мургав. Пиша Ви всичко това, защото мисля, че в бъдеще може да обърнете внимание върху своите герои и върху своя образен свят дали нямат те нужда от нещо по-мургаво. Асфалтът не е мургав, той има барутен цвят... И още веднаж съм бил в Ямбол, на млади години, като журналист, помня от онова време халите на града, привечер влязох в халите, беше есен, на различни места се продаваше овче месо, пазаруваха главно мъже, щом се купеше месото, всеки го застъпваше с нож да сваля месото от костите и да го мели сам в месомелачката. В халите имаше няколко месомелачки, поставени на различни места, всички до една работеха, в здрача святкаха ножове и се белееха овчи кости. Много бях впечатлен от цялата тази работа... Завиждам Ви, че работите в Ямбол. Живота там тече под самия Ви прозорец, за разлика от София, където нищо на никъде не се оттича.

Още веднаж благодаря за вниманието, което ми оказахте. Желая занапред работата Ви да върви леко, както е лека пашата сутрин на пастирите. Стадата сами се разстилат нашироко по пасищата, а пастирите вървят с равномерна крачка подир тях и почти не ги направляват. Дай боже и сюжетите Ви тъй да се разстилат занапред, спокойно и на широко, а Вие да вървите подире им, подсвирквайки си небрежно.

С уважение и с най-искрени чувства оставам към Вас, Йордан Радичков

София, ул. "Оборище" 22

...И още нещо.

В едно много трудно лято, лятото на хиляда деветстотин осемдесет и девета Йордан Радичков за пореден път ми удари едно рамо... И то какво! В ония години тогавашното издателство "Народна младеж" беше започнало да издава книги в една нова библиотека. И тези книги трябваше да бъдат придружени на кориците им с няколко думи от някой голям писател. И като ме попита редакторката ми Благовеста Касабова кой бих искал да стори това за моята книга "Вкус на узряване", светкавично изтърсих: Йордан Радичков. Благовеста съвсем справедливо ме изгледа едновременно учудено и съжалително, и беше права, естествено... Чак пък Йордан Радичков...

Но обаче сви рамене, което беше нещо в смисъл, че нищо не й пречи да се обади на големия писател, пък срамът от отказа му да си остава там вече за моя сметка...

Не отказа... И написа ето тези думи, след които месеци наред не ходех по земята, а чисто и просто си хвърчах. Впрочем да те нарекат в онази година "неформален"... Неформални наричаха тогава онези първи дисидентски движения - Комитетът за Русе, "Подкрепа", "Екогласност" - и аз знаех, че Йордан Радичков употреби думата в съвсем друг, чисто литературен смисъл, но пак си се надувах здраво...

Та написа той следното:

"Срещата с Христо Карастоянов бе за мен среща с един неформален писател. Ето, казах си, че и в Ямбол може човек като стисне камък камъкът да пусне вода! Разказите ми доставиха особена радост. Зарадваха ме и ме изпълниха с надеждата, че макар и бавно и полека ние ще си възвърнем суеверието и благоговеенето пред нашия едноутробен брат човека. Разказите са тихи и доверителни. Те са потопени в атмосферата на замисленост, на учудване, на дружелюбност и на съчувствие към човека. Ако трябва да определям цвета им, бих казал, че са мургави разкази. Ако трябва да определям вкуса им, бих казал, че са наситени с такива самобитни сокове и с такава стипчивост, че ми напомнят старовремските, останали от езическо време ябълки карастоянки.

Йордан Радичков"

А след тези думи вече нямаше връщане назад...

© Христо Карастоянов, 2004
© Издателство LiterNet, 23. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.