Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ МИНУВАЧИ И ИЗПУСНАТИЯ ВЛАК

Христо Карастоянов

web

Не знам как е с другите, но лично аз като чета текст на Калин Донков все не мога да се отърва от отчетливото усещане за завист. Един вид се питам, е, как е възможно тоя човек вечно да среща такива необикновени хора, а ние останалите - не.

А ето че не съм прав... Като се замислиш - и ние ги срещаме.

Само че ние просто ги срещаме, а Калин Донков ги вижда. Вероятно с нещо вече сме похабени от цялата онази забавачница за лесни поуки, която наричаме "публицистика": гръмогласни четива, наблъскани с трещящи фрази, бляскави метафори и други сръдни. Това, впрочем, не е от днес. Тъй беше и някога, когато в "Антени" тръгнаха онези негови частни случаи, които някак отведнаж се превърнаха в обособен жанр, именно "Частен случай", абсолютно различен от всичко останало и не знам как само калиндонковски. Крадоха му го тоя "Частен случай", правиха-струваха, но нито един следващ "Частен случай" не беше като онзи "Частен случай" - рубриката от "Антени". "Частен случай" предполагаше нещо извънредно, да речем пò така особено престъпление, а там просто нямаше такива работи. Калин Донков май не обича много-много да си спомня за онези текстове, а когато го прави - прави го неохотно - но аз например си спомням едно от тогавашните му заглавия, проснато в три или дали не беше в четири броя: история, в която... нищо не ставаше! Не стана нищо до самия край, ви казвам! Пък ни закова! Опасна работа! Четири седмици поред, или хайде нека да са били само три, се подмазвахме на продавачките в РеП-а да ни пазят "Антени", че да видим "кой е убиецът", но убиец така и не се появи, поне не в онзи лесен смисъл - най-общо казано "не правете като тях, да не ставате за смях"... Още тогава стана ясно, че Калин Донков за нищо на света няма да ни поучава с вдигнат пръст, и че ако някога все пак вдигне пръст насреща ни, то това няма да е назидателния показалец, ако разбирате какво имам предвид... Просто този автор може и да е неотстъпчив моралист, но в никакъв случай не и морализатор.

Така е и в тази книга...* Всеки разказ тук започва с нещо съвсем-съвсем конкретно, от там почва да възвива из криволиците на най-различни случки, и когато вече си мислиш, че или ти, или той сте му изтървали края, Калин Донков те връща там, откъдето си тръгнал, а тогава (ако си имал очи и уши) ще разбереш всичко. Например ще разбереш защо думите имат значение и защо трябва да се изслушват те. Съвсем между другото ще разбереш, че имало такава специалност в тайните служби - четене по устните от разстояние - но тъкмо си решил, че ей сега вече ще ти се разкаже история за най-малко седемнайсет мига от пролетта, когато ти се описва как един съсипан от мъка мъж прибира в джоба си една детска обувчица... После едни тържествени жени и затворени в себе си мъже; например негър, когото държавата е пратила да прави пури на едно летище, но ето че и там не е работата, защото, започнала в Куба, историята ще завърши неочаквано на хиляди мили от там. (Например в Гърция. И например с Генчо Стоев. Защо не?) Всъщност повечето от историите в книгата се подхващат именно от някакво летище. Изглежда, че това е много важно за Калин Донков: летището е гранично място, то вече не е "тук", но все още не е и "там"; през чакалните му минават хора, които после се стапят в спомена - хора странни, без обаче да са чешити или нещо подобно. Да разказваш за чешити е лесна работа: кой от нас би пропуснал да се развихри в една хубава мелодрама от историята за онази прекрасна (и именно тържествена) млада жена, която се оказва неграмотна? И няма ли да е още по-лесно това с никарагуанското момиче, чието лице е обезобразила мина, и което се връща към своя си живот, понеже му свирят на маримба. Калин Донков обаче взема, че те отвежда някъде съвсем-съвсем другаде.

И така нататък. Цяло едно общество от минувачи (според както се казваше в едно стихотворение), сред което обаче обезателно има някой, който е приготвил риза за ближния (според друг стих и според цяла една книга).

При цялата си внимателна толерантност към въпросния ближен обаче, този автор може да бъде ужасно категоричен и в презрението си. Другояче няма и как да бъде, защото всичките тези разговори от изпуснатия влак се водят именно днес, в опустошителното време на погубената духовност. Нямам представа кои точно са хората, които ще прочетат тази книга. Но знам със сигурност, че въобще няма и да чуе за нея онова същество, което в "Биг брадър" било ругало баща си (хем покойник човекът). Съществото няма да прочете "Разговори от изпуснатия влак", те тия същества не четат подобни книги, и май именно поради тази причина я докарахме до "Биг брадър".

 


* Калин Донков. Разговори от изпуснатия влак (разкази). Пловдив: ИК "Жанет - 45", 2005.

 

 

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2006, № 2 (75)