Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИМЕТО

Христо Карастоянов

web

Вече се беше примирила с онова прозрение, което я удиви един следобед преди много години. Беше разбрала, че адът не е място - адът е време. Малко или много, мястото си можеш да смениш, но времето никога. Сега, когато остаряваше самотно и зло в това село, седнала на коравия дървен стол срещу левия прозорец в ъгловата стая на втория етаж, си мислеше, че е разбрала защо точно времето е ад. Заради спомените. С годините спомените ставаха все по-ясни - спомените за нещата, които й се бяха случили през този спрял веднъж завинаги неин живот, и спомените за другите неща, за които само беше чула. Беше си за чудене: случваше се да забрави дори името на някоя от ученичките си, а пък си спомняше например как на един ужасно отдавнашен шести май баща им беше влязъл при тях и беше казал: "Доживях до петдесетте, сам не мога да си се начудя!..." Баща им умееше да се шегува мило и забавно. Но си беше вече пийнал оная сутрин, макар да беше много рано, така че нито тя, нито някоя от сестрите й разбра дали той се шегува или наистина се е стреснал от възрастта.

Та тъй. Спомените я бяха превзели. Отначало я измъчваха, после заживя търпеливо с тях.

Едно-единствено нещо й се искаше да е забравила, само че то напук ставаше все по-натрапчиво: будеше се първо с него и после пак с него потъваше в ръждивата мътилка на поредния си кратък сън...

Зад левия прозорец на онази стая се виждаше единствено планината. Изпълваше го целия и нямаше дори небе. Отвъд десния беше долината, но зад левия беше планината - онази същата, на чието име бяха наречени всичките места наоколо: създадени като приказка и омагьосани да са досаден кошмар. Бяха пристигнали тук след едно пътуване, подробностите от които също изплуваха сегиз-тогиз от мътилката на времето: тръгнаха от вавилонската олелия на Истанбул с влак, после трябваше да отидат отнякъде донякъде с раздрънкан омнибус "Де Дион Бутон" с огромни прозорци, пълен с тукашни селяни, кокошки в кошници и кафези и две мрачни кози. След това с файтон до селото. Онова пък, което въобще беше останало от и бездруго смешния им багаж, пристигна три седмици по-късно с точно толкова раздрънкан камион "Мак", на свой ред изостанал от британските конвои, стоварвани надолу по Проливите през последната война. (Приличаше на булдог - булдог му и казваха.)

Войникът, който трябваше да е през цялото време с тях, се казваше някак си, Прохор, Сидор или Гаврила, тя така и не запомни, но то и бездруго до самата му смърт не разбра дали това е истинското му име. Едно лято, когато беше толкова горещо, че дори свещите в стаята й клюмваха и сякаш миришеше на изгоряло, той пи студена бира, преряза го и на третия ден умря в треска и мъки. Така че останаха двамата с онзи мъж, който беше с нея от самото начало и за когото в селото бързо приеха, че й е съпруг.

Както и да е, пристигнаха тук, нанесоха се в тази същата къща, в която остаряваше сега, и която някой предварително беше наел и приготвил за тях през оная година. По онова време тя все още се напикаваше мрачно и отчаяно всеки път, щом видеше мъж в униформа. Беше унизително, но не можеше да направи нищо. По-късно, когато постепенно й мина, щеше да си мисли, че е било наистина щастливо хрумване да се заселят точно в това село, където нямаше нито войска, нито дори стражар, а само един полски пъдар, пък и той никога не носеше куртка, брич или ботуши. Имаше фуражка, но фуражката му беше с пукната козирка и толкова опърпана, че човекът въобще не я плашеше. Имаше пушка, разбира се, обаче дотолкоз крива и ръждясала, че дори и тя разбираше - с туй нещо не може да се стреля. Пък и човекът по някакви негови си причини винаги спираше, колчем я срещнеше, изпъваше се и й козируваше с необяснима вярност и почтителност. После онова унижение с напикаването се забрави - беше отстъпило място на обикновено равнодушие, което си й остана за цял живот.

Инак селото си беше голямо, пълно с живот, с кметско наместничество и дори с пощенска кутия отпред на стената на кметското наместничество, с начално училище и читалище с мъничка сцена. Но така или иначе - село.

Мъжът, който беше с нея в ония години, скоро се захвана с някаква работа в неизмазаното кметско наместничество - въобще не я интересуваше какво върши там - а тя започна да дава уроци по френски, география и женско ръкоделие. Не заради парите; пари, разбира се, имаха повече от достатъчно за място като това: онзи мъж веднъж месечно слизаше в малкия градец в долината и там в местната поща задължително го очакваше поредният превод, макар че тя никога не го попита откъде идват тези пари. Просто идваха. Така беше и явно така трябваше да бъде. Тъй че не заради парите събираше ония тукашни момичета. Беше й хубаво да е сред тях, да крачи с изправен гръб между подредените столове, додето момичетата усърдно си записваха урока в тетрадките, да се прави на строга, а на тях това адски да им харесва. Бяха чевръсти, винаги радостни и страшно предани. В селото, естествено, нямаше гимназия и момичетата пътуваха всеки ден до същия онзи град, а като си идваха - носеха й вестници и журнали. Така тя научаваше всичко - или поне онова, което пишеха вестниците - и затова случващото се в Европа щеше също да се превърне в нейни лични спомени във времето на старостта.

Дори и войната щеше да си остане точно такъв непреживян спомен, ако не бяха няколкото германски офицери, които един пролетен ден пристигнаха с огромен военен "Хорх" за осем души и поискаха позволение да се срещнат с нея. Тъй бяха казали самите те в кметското наместничество, а цялото село се изсипа да им покаже къщата. Отпърво понечи да откаже и да се скрие, но после все пак излезе на трите циментови стъпала пред къщата.

Германците я чакаха изпънати и с отложени фуражки, а тя ги посрещна с неизменния си дълъг шал, който в този ден поразително приличаше на наметка. Над селото се стапяше дъх на череши, на ягоди и на идващо лято. Поздрави ги мило на собствения им език и ги покани да влязат с жест, който беше по-скоро заповед, благоволение някакво и може би благосклонна щедрост. Офицерите усетиха това. Насядаха, все така изпънати, в същата тази ъглова стая с планината зад прозореца вляво и долината отдясно. Планината сияеше победоносно, а над долината димеше бисерна мъгла, защото тъкмо беше валял първият летен дъжд на оная година. Германците бяха спокойни, но в очите им имаше страх. Предложи им поръсени със захар ягоди и те ги изядоха прилежно и с уважение.

Поседяха, поговориха за времето и за това колко е спокойно в тази малка страна, общи приказки и така нататък, но накрая един от тях, вероятно най-старшият - тя, разбира се, не разпознаваше чиновете им - въздъхна и каза, че са дошли да засвидетелстват почитанията си ден преди да заминат на Източния фронт. Тя пребледня..., но после въздъхна, поклати едва забележимо глава и каза: "Не мога да ви спра, нали?..." "Не, госпожо!" - отвърна сухо офицерът. Тогава тя се изправи (те, естествено, светкавично скочиха от столовете си) и им каза, че ще е нечестно, ако им пожелае успех, но че ще моли Бог да им помогне поне да оцелеят.

Така че тя не усети войната по нищо, дори не и по мародерската спекула, за която научаваше от ученичките си. Спекулата така и не стигна до селото, а и с тия неща се занимаваше онзи мъж.

Въобще войната беше толкова далеч от тези места, че тя дори нямаше да разбере, че е свършила, ако три години след онези германци в селото не дойдоха и едни руснаци. Но вече не през пролетта, а в хубавата есен на четирсет и пета, когато в селото ухаеше на грозде, на мед и на отиващото си лято. Руснаците пристигнаха с американски джип "Вилис", заковаха точно пред кметското наместничество и също помолиха да се срещнат с нея, а селото се изсипа да им показва пътя. Тя се учуди, но прие да ги види, поздрави ги спокойно на техния език и после поседяха и поговориха. Планината отдясно сивееше, зад левия прозорец долината вече се беше покрила с цвета на прясна ръжда и потъмняло злато, а далече надолу се кълбеше парцалива мъглица.

Младите мъже бяха спокойни, но в очите им видя страх. Тя им предложи ракия и те я изпиха предпазливо и почтително. Накрая им каза същото, което беше казала и на германците: че ще е нечестно да им пожелава успех - нечестно, неискрено, все едно - но че ще моли Бог да им помогне да оцелеят. Поне да оцелеят - така им каза.

После всичко си остана същото: къщата, стаята с двата прозореца, сивите чукари вляво, затулили веднъж завинаги отсамното небе, и изумрудената долина вдясно, поредните момичета с тетрадките (вече не по френски, а по немски - заради новия техникум по механотехника, който откриха в града), с руските атласи и гергефите и веднъж месечно мъжът отиваше до пощата долу за поредния паричен запис. Мъжът също остаряваше, но беше все така стегнат в неизменния си черен костюм, все така мълчалив и все така почтителен, както винаги. Тя понякога дори преставаше да го забелязва. Сегиз-тогиз обаче я дразнеше, особено когато изпиеше няколко чашки от тукашната гроздова ракия, а после се затвореше в стаята си и там пееше обречено някакви песни за изгнаничество, за родина, за храбри есаули и черни гарвани, за врани коне, които се разбеснявали под конниците, за буйните глави на същите тия конници, за бродяги и чернооки хубавици, за това как шумяла тръстиката и как се превивали дърветата и за Бог знае още какви мъки и страшни неволи. В такива часове й идеше да слезе долу при него и да го нашиба с камшика. Не го направи никога, разбира се, обаче си го мислеше.

Когато стана на петдесет, пак си спомни как баща им беше влязъл при тях и им беше казал, че не може да се начуди, задето е доживял до петдесетте. Помисли си, че е преполовила живота си, но веднага си се изсмя, защото вече знаеше, че животът няма втора половина.

Мъжът почина през седемдесет и първа. За погребението му пристигнаха петима, които тя не беше виждала никога преди това. Бяха с точно такива черни сака, с каквото сако той самият беше ходил цял живот. Хвърлиха по една шепа пръст в гроба, прекръстиха се нескопосно, после изпиха с някаква отчаяна ярост по чаша вино и си заминаха. След три или четири месеца, когато гробът се слегна, дойдоха други трима. Оградиха го с бордюр от мраморни плочки и поставиха ниско паметниче с двете имена на мъжа и двете му години. Нито имената бяха неговите истински имена, нито годините бяха верни. Но то и бездруго през седемдесет и седма отвориха ново гробище, булдозери заличиха старото и всичко изчезна.

Инак нищо не се промени след смъртта на мъжа. Дори парите идваха пак така редовно, както и в годините преди, само дето сега пристигаше обикновен пощальон - равнодушен и услужлив, с велосипед "Мифа", който след това смени с моторетка "Симсон" - и й донасяше лично записа. Тя само се разписваше в някаква продълговата тетрадка. Момичетата продължаваха да идват, но тя започна да забравя имената им. Понякога чак се сепваше, като си помислеше как си отива времето. И всеки път си спомняше, че хората и това са го казали много преди нея - дните се влачат, а годините хвърчат... Горе-долу тогава я удиви внезапна мисъл: беше си помислила, че е вече възрастна жена, почти старица, а никога няма да гледа внуци. Но беше само мисъл и нищо друго.

И после вече я превзеха спомените. Отначало я измъчваха с оная тяхна отмъстителна отчетливост, после малко по малко им свикна и заживя в някакъв обречен мир с тях. Отпращаше момичетата, сядаше на стола и мислеше за всичките тези години и за това, че адът не е място, а време.

Имаше едно-единствено нещо, което страшно й се искаше отдавна да е забравила, а то напук ставаше все по-натрапчиво: будеше се първо с него и после пак с него потъваше в ръждивата мътилка на поредния си кратък сън на възрастна жена.

Името. Собственото й име я измъчваше.

Но не онова, с което повече от половин век я знаеха в селото, а истинското - нейното някогашно истинско име.

Тържественото й и царствено име Анастасия. Анастасия Романова.

 

 

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2009, № 8 (117)