Я! РОБЪРТ ХАРИС МЕ Е ПРЕПИСАЛ!...

Христо Карастоянов

web

Отличният български поет Антон Баев ми драсна (лани) няколко реда, за които съм му много благодарен: прочел "Кукувича прежда" - ония три книги, в които се опитвам да надзърна в просветения български анархизъм от 20-те години на миналия век - казано с думите на Никола Инджов - и ме пита защо не съм се занимаел сега вече с по-трудните времена, затворени между тъй оспорваните от едни и дваж по-възхвалявани от други 1939-та и 1944-та.

Може да е било чисто и просто приятелска четка, но аз сметнах писмото му за много важно. И му отговорих ето как...

Драги Тони, здравей приятелю,

Да ти кажа сега защо ми стана едновременно и хубаво, и смешно от предположението ти, че може би пък ми е дадено да мога да погледна като белетрист към 39-та - 44-та година. За моженето още не съм много сигурен, пък и там нещата май са много объркани - уж бяха ясни, пък се оказа, че не съвсем, не съвсем (Станишев например как се шашна, та каза, че партизанското движение в България било английска инспирация).

Обаче чувай да ти кажа сега една друга история: твоето писъмце просто ме дърпа за езика да ти я разкажа, колкото и да не е за пред хора!...

Значи! Покрай дипломната си работа за Матвей Вълев, а оттам и покрай "Перпетуум мобиле"-то, много се бях набутал в историите около 9 юни 1923.

И изведнаж си представих, че Борис не подписва указа за правителството на Цанков!... (Той нали и без друго се е крил маса време в драките на Врана, преди да се реши да излезе и да подпише бумагата, та си рекох, че наистина е можело и да не ги подпише.) И ако се е случело така, то какво би последвало.

Можеш лесно да си представиш - какво!...

Стамболийски малко преди това (през април) е спечелил изборите, както и Тодор Живков после не ги печелеше; парламентарната му група е била като за световно: повече от половината му депутати са били с начално образование и са щели да гласуват, каквото им се каже, защото такава е била целта на подборката им; войската, разбира се, малко била настръхнала заради наложените драстични съкращения, предизвикани от Ньойския договор, но пък тия, които са останали, са му били верни, дай да не се лъжем повече; отделно от това той първи в Европа си създава лична военизирана гвардия (SA и SS ще се появят къде-къде по-късно), за която сега разправяме, че е била въоръжена с криваци, но едва ли е било точно така; Стамболийски комай е първият европейски държавник, който заговорва публично за създаване на концентрационни лагери, където щял бил да праща политическите си противници; плюс това след конференцията с Генуа същият този Стамболийски е добре поставен и в Европа, и в Русия (което е отделна история и съм я описал в една книга, която ще ти пратя, като ми напишеш адреса си)...

И така нататък, и така нататък... - все идеални условия Александър Цанков още по обед вместо в Министерския съвет да се озове директно в затвора. Окован едно хубаво с пранги и вериги...

Което за дълго би сплескало всякакви мераци да бъде гътнат Стамболийски.

Оттам - нямаше да има септемврийско въстание.

Оттам - никакво гърмене по улиците и по кьошетата.

Оттам - никакъв Ванче Михайлов.

Оттам - никакъв април 1925, никакви бели нощи и може би Гео Милев щеше да доживее до старини. (За Георги Шейтанов не знам..., но защо не и той?)

Оттам - никакъв май 1934; от май 1934 просто нямаше да има нужда, защото държавата на Стамболийски е ставала все по-тоталитарна и е било изключено да се стигне дотам, че "...хунщината и непрестанните пристъпи на партиите са превърнали министерствата на феодални владения, в които господстват сдружените за експлоатация на държавата партии и които феодалства са в непрекъсната вражда, и даже война както помежду си, тъй и с държавата; че блоковата власт не само не спря наблюдаваното от предшествуващите управления разстройство на държавата, но продължи тоя процес до застрашителни размери..." Това е цитат от реч на Кимон Георгиев, произнесена на 12 юли 1934 година в театър "Роял", където обяснява защо е извършил преврата от 19 май... Само че при едно такова "какво би било, ако..." щяхме да си имаме "Една партия, една държава, един вожд!", а и самият Кимон Георгиев я го имаше, я го нямаше в тая намъчена наша история.

И, разбира се, никакъв 9 септември 1944 година.

Ама какво се казва ни-ка-къв!

Ето на! - действието в романа щеше да се развива именно навръх същия този 9 септември 1944 година. Мислех си да е някаква криминална история, убийство ли там (но съвсем не политическо!), обир на банка ли..., обаче непрекъснато щеше да се натъртва върху датата, на която, естествено нямаше да има никакъв Кимон Георгиев. Щеше, разбира се, да има и политически момент: вероятно щях да продължа любимата си тема за анархизма и анархистите, които в реалната история след края на 20-те години губят каквото и да било влияние, но в моята щяха да са жизнеспособни и силни... Щях също така да използвам реалния факт, че светът е във война, но България (за разлика от действителността) нямаше да е; а пък в пълно съответствие с реалните събития - ние щяхме да поддържаме дипломатически отношения и с Москва, и с Берлин и дори щяхме да осъществяваме дипломатически мост между двете воюващи страни (което също е вярно с историята).

И нищо от другото!!!

Нищо нямаше да има, тоест; обикновен сух есенен ден, гроздобер, разбираш ли, и тъй нататък... Няма танкове пред пощата, няма бодри партизани, с китки закитени и с отлично изписани като за манифестация транспаранти с имената на четите и отрядите си (да се чудиш отде са намерили туй платно и тез хубави бои в Балкана, ама нейсе, то друг въпрос!...), няма възторжени младежи, които ги посрещат с ура...

Казвам ти: хубав и спокоен септемврийски ден, а децата се готвят да тръгват след седмица на училище...

И си седя, и си се кефя с идеята си, и си представям как сега като ще седна, че като ще почна, че като ще напиша тая история, че ще видиш какво става!...

... И тъкмо тогаз ми излиза изпод филодендрона Робърт Харис с неговия великолепен роман "Фатерланд"!

И ми такова с един замах фамилията!

... Чел си "Фатерланд", предполагам, или поне си гледал филма (между другото - хубав филм), та ми кажи: сега това какво е?! Просто човекът е направил същото, дето мислех да го направя аз: задал си е онзи лесен въпрос - какво би било, ако... - и се получило "Фатерланд". При него годината е 1962, но Хитлер е жив, национал-социализмът също, президент на САЩ е Кенеди, но не Джон Ф., а Джоузеф (тоест на Джон Ф. татко му; той наистина е имал такива мераци), войната май изобщо не е свършила, но общо взето никой не й обръща внимание, защото се води някъде на майната си..., а вече самата криминална история в случая няма значение. Тоест има значение, но по-важно е отличното посочване на историческото време, коригирано със същото онова "какво би било, ако...", което е невъзможно в същинската историческа наука, но в литературата си е направо задължително. (Във филма например из Берлин такситата бяха "Вартбург", а полицейските коли "Мерцедес" и тия две марки си се разминаваха по едни и същи улици и в едно и също време - на фона на нацистките знамена, провесени по фасадите на съвсем модерните сгради...) Самата история е нещо като политическа кримка: избиват се там висши нацистки функционери, една американска журналистка се мотае наоколо, един почтен есесовец се докопва до важно (държавно!) престъпление - набарва снимки от концлагерите, за които, разбира се, кротките германци нищо не подозират - има си и проблеми със сина, пубер, който вече е почти зомбиран от нацистката пропаганда... А цялата работа е там, че Хитлер ще се среща с Кенеди и нещо ще подписват важно междудържавно споразумение, съюз май че беше, и полицаят трябва да предаде снимките от концлагерите на администрацията на американския президент, като по този начин осуетява създаването на въпросния свръхсъюз между двете мощни държави...

Общо взето - това е.

Ще ми каже някой, че те историите някак си витаят из въздуха.

Естествено, че витаят, но не е само там работата.

Работата, според мен, е в нашия отечествен, роден, прекрасен, провинциален МЪРЗЕЛ. Ами като ми е хрумнала идеята - ами да съм я написал пък! Защо не съм я написал?! А ония там сядат и пишат, без да се туткат и без да си задават кретенски въпроси, ама сега това може ли, ама сега това как ще стане...

И още нещо, приятелю, върху което си струва някой ден да седнем и да поразсъждаваме. Защо у нас всичко е "под индиго"? На маймунското подражание аз му викам "под индиго". Хем най-малкото петнайсти екземпляр под индиго. Да кажем в музиката - изкривява си Шер гласа с компютър в песента "Believe" и - дрън! - Стоян Михалев и той го изкривява. Въпросното компютърно изкривяване тонрежисьорите го могат от трийсет години - защо не сме го направили първо ние? Защо го прави първо Шер, та нашите заплеси се налага да й подражават? (Това е само един мъничък пример, но той може би показва защо няма български записи в световните класации. "Тату" как пометоха маса световни имена? Дадоха газ и ги подминаха без да дават мигач! С двеста в насрещното платно, според както даже им се казваше май албумът. Защото са стока! Отлично опакована и добре намислена стока. А нашите просто не са стока. И в буквалния смисъл, и, разбира се, в жаргонния...)

И с всичко е така.

В книгите е абсолютно същата работа. Именно защото сме провинциалисти! Не че нямаме хрумки, а нямаме нито хъс, нито дупце, нито нищо, за да седнем и светкавично да напишем нещото, което ни е хрумнало.

Сега, бил ни екзотичен езикът и затуй българските книги не вървели на запад. Хайде холан! Чешкият да не би да е универсален?... Цял свят казва "театър", те викат "дивадло", а на разбираемото за всекиго "музика" те казват "худба". Остави чешкия - виж унгарския! Той е още по-"екзотичен" от българския, говори се от още по-малко хора, откачена работа. Учили сме в университетите си защо е така: и чехи, и унгарци са били принудени от историята да се отбраняват вътре в немско-говорящата си империя и са консервирали свирепо езиците си..., тъй че знаем причините, но разве от этого легче?!... И дори португалският език на Паолу Коелю, дето върху световната карта на езиците е един от най-разпространените, тук в Европа е именно "екзотичен", ама какво от това?

Нашите книги не вървят, защото не са им интересни на читателите от Германия и Франция - ей затуй не вървят! Защото все са повторение на нещо тяхно. Те също са нещо като скапан екземпляр под индиго. Я нека някой да измисли и напише "Името на розата", да видим няма ли моментално да я преведат в милионни тиражи. За смазващия пример с пепеляшката Дж. К. Роулинг и нейния Хари-какъв-беше (дето сега щял да влиза в българските читанки!!!) направо не ми се говори.

Я аз да бях написал "Фатерланд", че да видим в чий филм щеше да играе Рутгер Хауер!... Обаче аз седя, бъркам си в ушите, почесвам се и си викам: мале, каква книга ще напиша сега!

Пък че се и гордеем, да му се не видеше: котловинна ни била литературата, не знам каква ни била литературата, те онез там просто не могат да ни оценят..., само че я ми кажи какво го интересува японеца как баба ми тъкала престилки, при положение, че не му кажа какво е произлязло от това тъкане за него - за японеца де - лично. Боже, японец! Ние на европееца не можем да докажем важността на бабината престилка, та на японеца ще я доказваме, хайде холан... Фукаме се, че сме били преградили пътя на турците към Европа (което най-хубаво го е казал Ивайло Балабанов "...и турците не стигнаха Париж"), ама някой да е направил от това епос? Обаче епос, разгадаем (разчитаем), а не графомански изстъпления от по петстотин страници, в които, като погледнеш, пак на баба ми престилката, какво друго... ("Време разделно" е отделен случай, а фактът, че ние сами серем върху най-превеждания и най-издаван наш роман вече трябва да бъде обясняван не от литературната критика, а от дежурните лекари на 4-ти километър. Тъжна работа е българското одумване на "Време разделно"...)

(Ама сме талантливи на обясненията бе! Туй писмо да вземеш да го запазиш, че си е направо част от литературната история: идеално обяснение за мързела ми и ямболската ми героична леност.)

Има една смешка на Марк Твен. Там той казва: Много ме крадат! А най-много ме краде някой си Уилиям Шекспир!

Нашата работа - същата работа!

Само дето при нас не е смешка, а долна истина. Крадат ни и Маркес, и Стивън Кинг, и Реймънд Чандлър, и въобще кой отдето завърне и ни краде.

... Е, ако трябва да си измисля още оправдания за мързела си, няма начин да не изтъкна важно още едно обстоятелство: там тия капиталисти всичко са намислили и всичко са си подредили. Те например имат прекрасната институция "литературен агент". Той се грижи ръкописът ти светкавично да се придвижи където трябва, да се регистрира (забелязал ли си как в издателските карета на техните книги първо има един copyright за автора и чак после следват индикациите на издателя и прочие - често пъти със съвсем различни години!) и просто никой не може да ти открадне нищо, стига ти самият да не си крал. Той, литературният ти агент, за разлика от теб няма да се стеснява да се пазари за възнаграждението ти - ще се пазари и още как, даже много свирепо ще се пазари по напълно разбираеми причини. Но и пак той ще те юрка и пришпорва, ако започнеш нещо да се правиш на велик и вземеш да викаш, че днеска нямаш вдъхновение за бачкане... Впрочем да ти кажа при какви абсурдни обстоятелства съм виждал как действа литературният агент. То беше във връзка с българското издание на "Германия, мръсна приказка" на Виктор Пасков, което се подготвяше при Иван Гранитски в "Христо Ботев". Та по този повод френският литературен агент на българския писател Виктор Пасков беше подготвил страховит договор, а в дебелия плик имаше още фотокопия от статии за френското издание на романа, отзиви, рецензии, плюс фотоленти с изображения на корицата на същото това френско издание, плюс не знам вече какво!... Професионализъм, ти казвам! Професионализъм отвсякъде!

При нас, естествено, скоро такова животно няма да се появи. Една от причините е, че при пазар като нашия всеки кадърен адвокат, специалист в областта на авторското право, ще предпочете да се преквалифицира в адвокат на мангалите - пó ще е на кяр. Въобще работата, отдето и да я погледнеш, все опира до професионализма. Професионализъм в работата на литературния агент, но и твой професионализъм. Професионализъм обаче не означава просто да можеш да редиш правилно думите и запетайките между тях. Според мен професионализъм ще рече начина, по който гледаш и решаваш поставения ти проблем (в случая написването и издаването на една книга). Без такъв професионализъм никога няма да излезем на световния литературен тезгях. Аз мисля, че ето този професионализъм ни липсва и тъкмо тук на сцената излизат прословутите "45 години". Никой не отрича, че оная държава се грижеше за творците си (кой както ще да тълкува тези грижи). Проблемът е там, че резултатът от тези грижи ни отведе право при собствената си противоположност: при уютния мързел!... А може и да са прави онези, които твърдят, че въпросните грижи са имали подлата цел да се превърнат в онзи кокал, който запушва устата (може би; само дето ме притеснява фактът, че това ми го разправят ония с най-големия кокал)...

Нямало било литературен пазар, тиражите падали, от което се вдигала себестойността на книгата, а оттам и цената й; книгата ставала още по-непродаваема, оттам - тиражите пак падали, себестойността още пó се вдигала и... И вече никой не купувал книги.

Хубаво, ама разправят, че ако унгарски писател бъдел поканен от чужд издател, унгарската държава поемала почти всички разходи по бъдещия превод! Имало си фондове за тая работа, и хем това го правели не само унгарците. Всички "малки" литератури били под такава протекция. Онзи ден един приятел ми каза, че в книжарниците на Москва имало цели щандове с полска, чешка, унгарска и прочие литератури, но български щандове - нанай! Щандове! Пукната книга нямало на български - поне той така ми каза, в Москва през живота си не съм бил.

Лично аз съм категоричен противник за жално-милното хленчене, че литературата ни умирала, защото държавата не й давала пари. То да пази Господ държавата да дава пари за литературата, че тогаз вече става лошо... Оная приказка за музиката, дето я поръчва онзи, който плаща, важи с двойна сила в литературата и ти можеш ли да си представиш каква литература би си поръчала ей тая сегашната държава?!? И не си противореча спрямо онуй, дето ти го казах по-горе, че предишната държава се грижеше за творците си; напротив - пак същото казвам!

Другаде би могла да се намесва държавата. Ето, Божана Апостолова си съсипва финансите, за да издава български автори (щях да кажа "да инвестира" в български автори, но то щеше да е цинизъм: при възвръщаемост горе-долу едно на сто не се казва "инвестиция", казва се "набутване"). Божана Апостолова обаче не е институция и не може например да въведе някакви данъчни облегчения върху изданията на български автори или обратно - да съдира по пет кожи от всяко американско заглавие и парите оттам да отиват някак си като поощрение за риска да се издават български имена..., или каквото ще да е! Божана Апостолова е професионалист, който обаче не би струвал пукната пара, ако няма до себе си и професионалист-чиновник от културното министерство и негов колега професионалист от финансовото такова.

Виждаш ли докъде може да ни докара един такъв разговор?

Далеч може да ни докара...

Стига само да го започнем...

© Христо Карастоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 28. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.